Определение № 2432 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3034/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. М. Ю. и Е. Н. Ю., чрез адвокат Д. К., срещу въззивно решение № 260099 от 13.01.2023г. по гр. д. № 3628/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20207503 от 25.09.2020 г. по гр. д. № 57545/2016 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от жалбоподателите срещу С. Х. Х. установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото им на собственост върху източната реална част с площ от 346 кв. м. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-69/ 14.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес: [населено място], район „В.“ - СО, област София - град, ул. ,,Б.“ № 5-7, целият имот с площ от 978 кв. м., на основание осъществено давностно владение за период от 18.10.2004 г. до 18.10.2014 г. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Какъв е начина, по който въззивният съд следва да обсъди събраните по делото доказателства, включително начина, по който следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите, както и за съдържанието на мотивите на въззивното решение?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 28 от 18.04.2019 г. по гр. д. № 18.04.2019 г. по гр. д. № 2014/2018 г. на ВКС, IV г. о„ решение № 193 от 18.12.2019 г. по гр. д. № 1090/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 239 от 07.01.2020 г. по гр. д. № 4910/ 2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 280 от 22.01.2020 г. по гр. д. № 1509/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50148 от 24.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 407/2022 г., I г. о.; 2. „Какво е приложението на установената в чл. 69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването й в хипотеза, при която възражението за придобивна давност се противопоставя на лицето, което е притежавало собствеността към момента на изтичане на давността?“, за който се смята, че е разрешен в противоречие с решение № 31 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, I г. о. В законоустановения срок е постъпил отговор на подадената касационна жалба от С. Х. Х., чрез адвокат Р. Н., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Ищците се легитимират като собственици на УПИ * в кв. 15, на основание дарение, наследство и делба. Присъединили са процесната реална част към собствения си имот чрез ограждане към улицата и съседните имоти; облагородили са същата. Тя е била предоставена за ползване на бащата на ищеца – М. Ю. през 1977 г. от Комисията по чл. 30 ЗНО /отм./ към К. РНС. Наемна цена е заплащана и след неговата смърт през 1992 г. Преустановили са нейното плащане през 1998 г. В полза на С. Х. и В. С. е издаден констативен нотариален акт № 37/2014 г., с който са признати за собственици на основание решение на органа по земеделска реституция от 30.04.2004 г. за нива, имот № *, кад. лист № 490 по кадастрален план от 1956 г., в строителните граници на [населено място], съставляващ УПИ *. За да постанови обжалваното решение въззивният съд изложил съображения, че правилно е установена фактическата обстановка, като на основание чл. 272 ГПК препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Направени са изводи за неоснователност на наведеното от жалбоподателите възражение за допуснато процесуално нарушение при изготвяне на доклада по делото, изразяващо се в това, че първоинстанционният съд не е указал на ответника за кои подлежащи на доказване факти носи доказателствената тежест, доколкото било прието, че направеното оплакване касаело тежестта за доказване, която се носи от насрещната страна в процеса. От представените по делото доказателства /квитанции за наем/ се установява, че наследодателят на ищеца – М. Ю. е установил фактическа власт върху процесния имот на основание наемно правоотношение със Столична община. Същият е починал на 28.08.1992 г., а от представените от касаторите квитанции за наем е видно, че последната заплатена наемна цена е от 31.07.1997 г. С оглед на тези писмени доказателства и на събраните показания на свидетелите К. и С. въззивният съд приел, че ищците установили фактическа власт върху имота на основание наемно правоотношение със Столична община. Оставено без уважение било наведеното възражение, че считано от 01.06.1996 г. държането на процесния имот било трансформирано във владение с оглед на прекратяването на наемното правоотношение. Прието е, че продължаването на фактическата власт след изтичане на срока на договора, без извършване на други съпътстващи действия, с които несъмнено се показва намерение за своене, не е достатъчно да се приеме, че е налице явна промяна на държането във владение. По делото не е установено ищците да са манифестирали намерението си за своене пред собственика на имота - нито пред Столична община, която те са смятали за собственик, нито пред лицата, в чиято полза той е реституиран. Облагородяването на имота не представлява действие, което явно да манифестира превръщането на държането му във владение. Такива действия не представляват както преустановяване плащането на наемната цена, така и невръщането на наетата вещ. В настоящата хипотеза от свидетелските показания дори се установява, че ищците са стопанисвали и продължават да стопанисват имот, който считат за общинска собственост. По наличието на основанията за допускане на касационно обжалване: Първият поставен въпрос е обуславящ за изхода на спора, но не се установява соченото от касаторите противоречие с практиката на ВКС. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е съобразил събраните по делото писмени и гласни доказателства, въз основа на които е извел своите правни изводи за липса на действия, които да манифестират намерението на ищците да владеят имота като собствен. Обсъдени били и наведените от последните възражения за допуснато процесуално нарушение при изготвяне на доклада по делото и за наличието на трансформация на упражняваната от тях фактическа власт върху имота във владение, като съдът е изложил своите мотиви, защо ги намира за неоснователни. Следва да бъде взето в предвид и обстоятелството, че при постановяване на обжалвания акт, въззивният съд се е възползвал от предоставената от нормата на чл. 272 ГПК възможност и е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. С оглед това, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Вторият въпрос е обуславящ за изхода на спора, но не е разрешен в противоречие с представената от касаторите съдебна практика. В решение № 31/8.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, първо г. о., е възприето, че ако по делото е установено, че заявилото възражението за придобивна давност лице е упражнявало фактическата власт върху имота без да е налице основание за това, в тежест на другата страна е да установи наличието на основание за нейното упражняване, за да може тя да бъде квалифицирана като държане. Настоящият случай обаче не е такъв, доколкото по делото е обоснован извод, че установената от ищците фактическа власт е основана на наемно правоотношение, в резултат на което уредената в чл. 69 ЗС презумпция не следва да намери приложение. Дори да се приеме, че е престанала да съществува причината, поради която е било отстъпено държането на вещта /прекратяване на договора за наем през 1999 г., когато е изтекъл тригодишният срок от влизане в сила на Закона за общинската собственост, с параграф 14 от ПЗР на който е отменен Закона за наемните отношения/, това не превръща държането във владение. Фактическата власт продължава да съществува на основанието, на което е установена, докато не бъдат осъществени действия, чрез които се отричат и/или отблъскват правата на досегашния собственик или владелец, като същевременно се демонстрира претендирането на тези права за себе си. В решение № 118/21.05.2013 г. по гр. д. № 1535/2013 г. на ВКС, Второ г. о., е прието, че когато фактическата власт върху един недвижим имот се осъществява въз основа на облигационно правоотношение, с поето задължение за връщане на вещта, то тази фактическа власт не следва да се квалифицира като владение, а като държане, тъй като липсва субективния елемент на владението, като фактически състав, т.е. държателят не владее вещта като своя. Когато държането на един недвижим имот е поето със задължението да се върне на насрещната страна по облигационното правоотношение, началото на давностния срок на придобивната давност ще започне да тече тогава, когато държателят започне да осъществява владение върху вещта. При поето задължение за връщане на имота и при липса на предпоставките за осъществяване на владение до настъпването на падежа на задължението, то след настъпването на падежа на това задължение, държателят ще следва да демонстрира държането на вещта като своя по отношение на лицето, на което ще противопостави давностното владение, като способ за придобиването на правото на собственост върху вещта – нейния собственик, насрещна страна и по облигационното задължение и комуто се дължи връщане на вещта въз основа на това правоотношение. В настоящата хипотеза не е била налице явна промяна на държането във владение. Такава не е демонстрирана нито по отношение на първоначалния собственик и насрещна страна по облигационното правоотношение, нито спрямо ответника. Горните съображения обосновават отказ за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касация претендира разноски, но не са представени доказателства за извършването им, поради което такива не следва да се присъждат. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение