Определение № 466 от 09.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 659/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 538/05.11.2013 г. по т.д. № 984/2013 г. на Пловдивски апелативен съд в частите, с които се: 1. Обезсилва решение по т. д. № 683/2012 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е обявена неплатежоспособността на [фирма] - [населено място], обл. П., и е определена начална дата на същата 24.04.2010 г., 2. Отменя решението в частта, с която за начална дата на свръхзадължеността е била определена 24.04.2010 г. и вместо нея определя 31.12.2012 г.

С въззивното решение в останалата му необжалвана част, се потвърждава първоинстанционното решение по чл. 630 ТЗ в частта за обявяване свръхзадължеността и откриване производство по несъстоятелност.

Ответното по касационната жалба [фирма] е подало отговор да не се допуска касационно обжалване, а при допускане жалбата да се остави без уважение.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди следното:

І. Решението е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна жалба-без внесена д.такса.

ІІ. Поставени са следните въпроси:

1. Липсва ли предмет на споразумение, сключено между търговци (в случая един кредитор и четирима солидарни длъжници), за признаване на съществуващи парични задължения и за встъпване в тези задължения, когато страните не са описали поотделно всяко вземане по фактура в самото споразумение, а само са установили в отношенията помежду си, че такива вземания съществуват към момента на подписване на споразумението, че произтичат от договори за доставка на стоки и са посочили общия размер на тези вземания?

2. При тълкуването на волята на страните по споразумението от 23.03.2010 г. следвало ли е съдът да вземе предвид всички относими към изясняване волята на страните факти, включително и поведението на страните след сключване на споразумението?

3. Достатъчно ли е съдът да установи, че към определена дата номиналните активи на длъжника надвишават неговите пасиви, за да приеме, че към тази дата не е налице неплатежоспособност, респективно свръхзадълженост? В частност – трябва ли при определяне на финансово икономическите показатели на длъжника да се обезценят онези вземания от актива му, които не са били удовлетворени на падежа им и за които в счетоводната си политика длъжникът е приел, че при неудовлетворяването им в определен срок след падежа подлежат на обезценка с определени коефициенти?

4. Допустимо ли е при оспорване достоверността на счетоводните записвания на длъжника и на съставените въз основа на тях годишни баланси съдът да кредитира изготвената въз основа на тях съдебно-счетоводна експертиза? Бил ли е длъжен съдът служебно да извърши проверка на тяхната достоверност преди да се произнесе по съществото на спора?

5. Състоянието на свръхзадълженост съдържа ли в себе си състоянието на неплатежоспособност и дали констатирането му от съда прави излишно разглеждането на основанието „неплатежоспособност, когато такова е релевирано от кредитора в молбата по чл. 625 ТЗ наред с основанието „свръхзадълженост”?

По поставените въпроси касаторът е релевирал следните хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК – по въпрос № 1 се твърди основанието по т. 2, по № 2, № 3 и № 4 по т. 1, а по последния въпрос са релевирани хипотезите на т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В петитума на молбата с вх. № 21426 от 13.08.2012 г. по описа на Пловдивски окръжен съд за откриване на производството по несъстоятелност, [фирма] е поискало обявяването на [фирма] за свръхзадължено, съответно за неплатежоспособно в зависимост коя от двете законови предпоставки е настъпила по-рано. Между [фирма] и следните четири дружества [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма] са съществували дълготрайни търговски отношения, в рамките на които молителят е доставял на дружествата лекарства и медицински консумативи срещу задължението им да заплащат покупната цена в договорените срокове. В резултат на неизпълнение на задължението им за заплащане на сумите по доставените лекарства и медицински консумативи, между [фирма] от една страна и [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма] при условията на солидарност от друга е сключено споразумение от 23.03.2010 г. за разсрочено погасяване на непогасените парични задължения в размер на 2 123 287.86 лева. По така описаното задължение били погасени общо 220 046.16 лева, като последното плащане било извършено на 05.05.2010 г. На 09.12.2011 г. на [фирма] била връчена нотариална покана за плащане в тридневен срок на изискуемите по споразумението задължения. Поради неплащане в срок [фирма] е подала молбата за откриване на производството по несъстоятелност, като твърди, че общият размер на задълженията на [фирма] е 2 139 006.83 лева

С първоинстанционното решение по молба на [фирма] е обявена неплатежоспособността и свръхзадължеността на [фирма] и е открито производство по несъстоятелност.

Въззивният съд е приел, че състоянието на свръхзадълженост е функция на неплатежоспособността по причина, че при последната, преценката се извършва на база активи с бърза ликвидност, а при свръхзадължеността следва да се изследват всички такива, като е цитирал и практика на ВКС – решение № 115 от 25.06.2010 г. по т. д. № 169/2010 г., II т. о. и решение № 64 от 23.03.2010 г. по т. д. № 959/2010 г., II т. о. Въз основа на това въззивният съд е стигнал до извод, че откриването на производството по несъстоятелност не може да бъде едновременно и на двете основания – неплатежоспособност и свръхзадълженост, т. е. съдът в решението си съобразно искането, с което е сезиран следва да даде изричен отговор кое от двете фактически състояния е налице. Тъй като първоинстанционният съд е констатирал, че в случая липсата на бързо ликвидни активи се равнява и на пълната липса на имущество, Пловдивски апелативен съд е преценил, че производството следва да се открие само на основанието свръхзадълженост, защото то е функция на неплатежоспособността, т. е. поглъща същата. Въззивната инстанция е приела, че споразумението от 23.03.2010 г. е нищожно и е определила началната дата на свръхзадължеността 31.12.2012 г.

ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното:

Няма вероятност решението да е недопустимо. Касаторът излага аргументи, че решението на Пловдивски апелативен съд е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна въззивна жалба – не е заплатена дължимата държавна такса. Твърдението му е неоснователно. При тази нередовност-когато държавната такса не е внесена, решението не е недопустимо, защото ако е дължима тя може да бъде присъдена с решението или допълнително. В случая въззивната е жалба срещу решението за обявяване и откриване на производство по несъстоятелност, подадена от дружеството срещу което е постановено първоинстанционното решение.

Относно първите два въпроса свързани с действителността на процесното споразумение от 23.03.2010 г. и тълкуването на волята на страните по него, касаторът е посочил селективните критерии на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (относно това дали е налице липса на предмет на сключеното споразумение, като е цитирано решение № Т-282 от 30.05.2010 г. по т. д. № 80/2010 г по описа на САС) и на т. 3 (относно тълкуването на волята на страните по споразумението от 23.03.2010 г., приложени са решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г., IV г. о. на ВКС и решение № 333 от 19.10.2012 г. по гр. д. № 955/2011 г., IV г. о. на ВКС). Настоящият състав на ВКС намира, че това са фактически въпроси, относими към разглеждането по същество на въззивното решение, а не към допустимостта му.

Третият въпрос, дали при определянето на състоянието на неплатежоспособност, респ. свръхзадълженост, е достатъчно съдът да установи, че към съответната дата номиналните активи на длъжника надвишават неговите пасиви или следва да се вземе предвид и корекционното преизчисление на коефициентите за ликвидност, не е обуславящ относно изводите на въззивния съд. Касаторът е посочил селективният критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е приложил следната задължителна практика по чл. 290 ГПК – решение № 32 от 17.06.2013 г. по т. д. № 685/2012 г., II т. о. и решение № 118 от 09.08.2013 г. по т. д. № 1042/2012 г., I т. о. Тези решение обаче са постановени по други въпроси, различни и несъотносими към настоящия. При преценката на състоянието на платежоспособност от значение е и реализируемостта на актива, неговата ликвидност. Т. е. съдът дължи комплексна преценка на спорните компоненти на актива и корекционно преизчисление на коефициентите за ликвидност, в качеството им на средство за установяване цялостното икономическо състояние на длъжника. В настоящия случай обаче ПАС е обявил свръзадължеността на [фирма], като не е коментирал основанието платежоспособност.

Релевантно за наличието на свръхзадълженост е съотношението между реалното имущество и паричните задължение на капиталовото търговско дружество. Необходимо е установяването на имуществото по действителната (реална) стойност, а не по балансовата (счетоводна) стойност. Ако реалното имущество е достатъчно да удовлетвори всички кредитори, няма да има свръхзадълженост, дори ако счетоводният баланс отчита свръхзадълженост. Т. е. поставеният въпрос от касатора не е релевантен, посочените критерии относно състоянието на платежоспособност застъпени в задължителната практика по чл. 290 ГПК не са относими към основанието свръхзадълженост, за което е достатъчно паричните задължение на едно капиталово търговско дружество да надвишават неговото имущество.

Процесуалният четвърти въпрос, относно кредитираната от съда съдебно-счетоводна експертиза и при оспорване следвало ли е съдът да направи служебна проверка на достоверността й, не е основание за допускане до разглеждане по същество на касационната жалба. Касаторът е цитирал следната задължителна практика на ВКС /решение № 187 от 24.01.2013 г. по т. д. № 436/2012 г., II т. о. и решение № 118 от 09.08.2013 г. по т. д. № 1042/2012 г., I т. о./, според която при оспорване на вписванията в счетоводните книги, тежестта на доказване на редовността им носи ползващата от оспорените вписвания страна.

По настоящото дело първоинстанционният съд, на база молба на [фирма] за оспорване на част от първоначалната експертиза и поставяне на допълнителни въпроси, е назначил допълнителна експертиза на вещото лице Р., която експертиза е кредитирана от първоинстанционния съд. Въззивният съд спазвайки принципа на засилено служебно начало /ex officio/ - чл. 621а, ал. 1, т. 2 ТЗ е обявил за нищожно споразумението от 23.03.2012 г. и е взел предвид само първоначално даденото експертно заключение, тъй като то е изготвено без в него да бъдат взети предвид задълженията предмет на споразумението. Т. е. настоящата хипотеза е различна от тази в цитираната практика, в която въпреки засиленото служебно начало в производството по несъстоятелност, не е изслушано допълнително заключение на вещото лице.

Относно последният въпрос са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване. Релевираният от касатора въпрос е обусловил изводите на въззивния съд и е включен в предмета на спора, както и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В най-широк смисъл понятието развитие на правото се очертава с различни форми на проявление - усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба със законодателните й изменения и др., както и развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Поставеният въпрос от касатора, относим към приложението на двете основания за откриване на производство по несъстоятелност, както и съдържа ли се състоянието на свръхзадълженост в състоянието неплатежоспособност и възможно ли е откриването на производство по несъстоятелност и на двете основания или свръхзадължеността изключва неплатежоспособността, не е бил предмет на обсъждане в решение по чл. 290 ГПК от 2007 г. Липсата на съдебна практика по въпроса е самостоятелно основание за допускане до касационно обжалване при селективния критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения, обжалваното въззивно решение № 538/05.11.2013 г. по т. д. № 984/2013 г. на Пловдивски апелативен съд следва да се допусне до касационно обжалване при наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния правен въпрос: Съдържа ли се състоянието на свръхзадълженост в състоянието неплатежоспособност и възможно ли е откриването на производство по несъстоятелност и на двете основания или свръхзадължеността изключва неплатежоспособността?

На основание чл. 24 във вр. с чл. 18, ал. 1, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които съдилищата събират по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 125 лв. по сметка за държавни такси на ВКС.

Водим от горното, ВКС-І т.о.