Определение № 3471 от 24.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1381/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Н. Ф. Ф., чрез адв. И. К., срещу определение № 2518 от 09.10.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1615/2025 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 3388 от 12.06.2025 г., постановено по гр. д. № 2160/2025 г. по описа на Районен съд – Бургас, за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Софийски районен съд. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следния, уточнен от касационната инстанция въпрос: „относно местоизвършване на деянието в случаите, когато се твърди вредите да са настъпили от разпространение на информация в интернет пространството“. Касаторът се позовава на приетото в решение от 25.10.2011 г. на СЕС по съединени дела С-509/2009 г. и С-161/2010 г., решение от 17.10.2017 г. на СЕС по дело С-194/2016 г., определение № 766 от 26.11.2013 г. по ч. гр. д. № 5747/2013 г. на IV г.о. на ВКС, определение № 50216 от 29.09.2022 г. по ч. гр. д. № 2972/2022 г. и определение № 165 от 25.07.2022 г. по ч. гр. д. № 2476/2022 г., и двете по описа на I г.о. на ВКС. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил от фактическа страна, че Бургаски районен съд е бил сезиран с иск, предявен от Н. Ф. Ф. срещу Р. П. В., чийто постоянен адрес е в [населено място], за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, вследствие нанесените от ответника обиди и направени позорящи изказвания на 14.02.2025 г. в сградата на Народно събрание на РБ, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба до окончателно изплащане на вземането. Приел е, че предявеният иск е с правно основание чл. 45 ЗЗД – за обезщетяване на вреди, причинени на ищеца от непозволено увреждане. Установил е също така, че правилно и в съответствие с разпоредбите на чл. 105 ГПК и чл. 115 ГПК районният съд е посочил, че този иск може да се предяви както пред съда по постоянния адрес на ответника, така и пред съда по местоизвършване на увреждащото действие, т.е. има изборна подсъдност. Въззивният състав е съобразил, че в случая ответникът с отговора на исковата молба е направил своевременно възражение за неподсъдност на делото на Бургаския районен съд, като е твърдял, че искът срещу него е подсъден на Софийския районен съд, тъй като постоянният му адрес е в [населено място] и твърдяното от ищеца деяние също е извършено в [населено място], в сградата на Народното събрание. Възприел е и на основание чл. 272 ГПК е препратил към изложените от първоинстанционния съд мотиви за основателност на възражението на ответника, тъй като местоизвършването на деянието по смисъла на чл. 115 ГПК според разбирането, възприето в правната теория и съдебната практика е мястото, където се е осъществил фактическият му състав, но не и мястото, на което са настъпили вредоносните последици. Споделил е и становището за неприложимост в случая на практиката, обективирана в определение № 165 от 25.07.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2476/2022 г., I г. о., определение № 50216 от 29.09.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2972/2022 г., I г. о., както и цитираното от съдилищата Решение на съда на ЕС (голям състав) от 25.10.2011 г. по съединени дела C- 509/09 и C-161/10/. При горните съображения второинстанционният съд е формирал решаващ извод, че подсъдността по чл. 115 ГПК може да се определи по мястото на настъпване на вредите само при деликтите, изразяващи се в разпространяване на информация в интернет пространството, в хипотеза на разпространяването им чрез медийни публикации, когато „липсва пространствена връзка между деянието и точно определено географско място“. Взел е предвид обстоятелствата, че в случая е предявен иск не срещу интернет медия за разпространяване на обидни и клеветнически публикации, а срещу лицето, което е направило твърдените изявления – народният представител Р. В., като е посочено и мястото, на което изявленията са направени – сградата на Народното събрание. Като лишено от значение в случая е посочил обстоятелството, че изявленията са били излъчени в интернет медия, доколкото местоизвършването на твърдения деликт е ясно и конкретно посочено в исковата молба. Обобщил е, че поради изложеното е неприложимо изключението за определяне на подсъдността по чл.115 ГПК по мястото на настъпване на вредите. В допълнение решаващият състав е преценил като неоснователни оплакванията на ищеца Ф., че съдът е следвало да вземе предвид и твърдението му в исковата молба, че обидните и клеветнически твърдения са били разпространени в интернет медията „ПИК“. Посочил е, че първата инстанция е взела предвид и това твърдение на ищеца, но е приела, че същото не е от значение за определяне на подсъдността в случая. При изложените съображения въззивният съд е потвърдил обжалваното определение за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Софийски районен съд. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В процесния случай поставеният в изложението въпрос не съставлява общо основание за достъп до касация, тъй като не кореспондира с формираната от съда воля. Въззивната инстанция не е приела, че е сезирана с иск за претърпени вреди, вследствие на разпространение на информация в интернет пространството, от което становище страната извежда въпроса си. Въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и заявен петитум е приела, че в случая е предявен иск срещу лицето, което е направило твърдените изявления, като изрично е посочено и мястото, на което са направени, а именно сградата на Народното събрание. Формирала е и решаващия извод, че местоизвършването на твърдения деликт е ясно и конкретно посочено в исковата молба, поради което и е неприложимо изключението за определяне на подсъдността по чл. 115 ГПК по мястото на настъпване на вредите. Отсъствието на обща предпоставка е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на основание за достъп до касация. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че съгласно трайно установените в практика на ВКС разрешения, използваното в чл. 115, ал. 1 ГПК понятие „местоизвършване на деянието“ няма легална дефиниция. Затова при така предвидената в посочената разпоредба изборна подсъдност, при въведено от ответника своевременно възражение съгласно чл. 119, ал. 3 ГПК, за определянето на местно компетентния съд по иска за непозволено увреждане, понятието „местоизвършването на деянието“ се съобразява с конкретиката на казуса и с особеностите на деликта. Последователно в практиката се приема също така, че при изложени в исковата молба клеветнически твърдения (каквито са налице и в случая), деликтът е извършен с разгласяване на позорното обстоятелство или приписаното престъпление, тоест в момента, в който клеветническото изявление е възприето от лице, различно от автора и от оклеветеното. Исковете по чл. 45 ЗЗД или/и по чл. 49 ЗЗД, с които се твърди, че разгласеното позорно обстоятелство или приписаното престъпление е извършено на определено място, са в компетентност на съда, в чийто район се намира мястото. Мястото, в което увреденото лице е узнало за клеветата, е без значение за определяне на подсъдността по чл. 115, ал. 1 ГПК. От друга страна се приема, че при исковете за вреди от непозволено увреждане, при които позорното обстоятелство или приписаното престъпление е разгласено в интернет пространството, извършеното деяние не може да се свърже с конкретно географско място. Клеветническото изявление може да бъде възприето с извършването му от всяко лице с достъп до интернет пространството. Поради особеностите на електронната среда, единствената сигурна връзка на такова деяние с конкретно място е това на настъпване на вредите. То обичайно съвпада с местопребиваването на увреденото лице – там, където пострадалият е възприел разпространеното във виртуалната среда клеветническо изявление. Поради тези особености на това деяние, мястото на узнаването от увреденото лице е „местоизвършване на деянието“, съгласно разпоредбата на чл. 115, ал. 1 ГПК. Такава е хипотезата при предявен иск за обезщетяване на причинените вреди срещу лицето, разгласило клеветническото изявление в интернет пространството по чл. 45 ЗЗД, или в случаите когато е искът е предявен срещу възложителя на работа (или солидарно и срещу него), при или по повод изпълнението на която клеветническото твърдение е разпространено в интернет мрежата по чл. 49 ЗЗД. Такива хипотези са разгледани в практиката, на която касаторът се позовава – определение № 165/25.07.2022 г. по ч. гр. д. № 2476/2022 г. и определение № 502016/29.09.2022 г. по ч. гр. д. № 2972/2022 г., и двете по описа на I г.о. на ВКС. Същата се основава на решението на СЕС (голям състав) от 25.10.2011 г. по съединени дела C-509/09 и C-161/10 и на решението от 17.10.2017 г. на СЕС по дело С-194/2016, които също са цитирани от жалбоподателя. Изложените разяснения обаче са неотносими към конкретиката на настоящия казус, доколкото както се посочи в мотивите по-горе в случая не е предявен иск за претърпени вреди срещу лице, разпространило клеветническа информация в интернет мрежата. Предвид изложеното, повдигнатият въпрос не обуславя решаващите изводи във въззивното определение – предявеният иск по чл. 45 ЗЗД е срещу ответника Р. П. В., за когото се твърди, че на 14.02.2025 г. е нанесъл обиди и е направил позорящи изказвания срещу ищеца в сградата на Народното събрание. Отсъстват твърдения ответникът да е оклеветил ищеца в интернет пространството, а е посочено, че впоследствие изявленията на ответника са разпространени в мрежата. Начинът, по който въззивният съд е отговорил на поставения въпрос, прилагайки разпоредбата на чл. 115 ГПК, не противоречи, а съответства на цитираната практика на ВКС, основана на решенията на СЕС – същата, на която се позовава и касаторът. С оглед изложеното, не са налице и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на определението до касационен контрол. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,