Определение № 24 от 15.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 274/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 288 от 17.09.2020 г. по ч. гр. д. № 184/2020 г. на Разградския окръжен съд е потвърдено определение № 1393/21.05.2020 г. по гр. д. № 213/2020 г. на Разградския районен съд, с което е прекратено производството по предявения от З. Х. А. срещу А. А. Т. и Ф. Х. Т. положителен установителен иск за собственост. Въззивният съд е проследил двете уточнения на исковата молба, извършени по указания на районния съд, и е споделил неговия извод, че недостатъците на исковата молба не са били отстранени. В първоначалната искова молба ищецът е заявил право на собственост върху придобити по наследство неуточнени по размер идеални части на два недвижими имота, но заявеният петитум е за обявяване на относителна недействителност на нотариален акт, по силата на който ответниците са признати за собственици въз основа на покупка и давностно владение на 4/6 ид. части от тези имоти. С първото уточнение на исковата молба ищецът е посочил, че е собственик на 1/35 ид. част от имотите и е искал признаване на тези права по отношение на ответниците, без обаче да изясни по какъв начин те оспорват правата му. При второто уточнение ищецът е заявил, че е собственик на 1/30 ид. част от имотите, върху които ответниците упражняват фактическа власт; че не може да получава полагащите му се добиви и рента и не бил допускан до имотите, както и че иска да установи несъществуването на спорното право в патримониума на ответниците. Петитумът на исковата молба е за признаване на правото му на собственост върху 1/30 ид. част от имотите. Въззивният съд е приел, че както в първоначалната искова молба, така и в двете уточнения към нея, ищецът не е посочил еднозначно фактите, на които основава своите искания и не е прецизирал вида на търсената защита, поради което правилно районният съд е върнал тази молба. Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от ищеца З. Х. А.. Жалбоподателят счита, че има правен интерес да установи несъществуването на спорното право в патримониума на ответниците, тъй като те владеят неговите идеални части, не го допускат до имотите и той не получава добиви и ренти от тях. Счита, че по въпроса за правния интерес от предявения иск обжалваното определение противоречи на ТР № 8/27.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, тъй като една от хипотезите, при които е допустим отрицателен установителен иск за собственост, е тази, при която ищецът претендира да бъде отменен констативен нотариален акт на ответника, засягащ правата на ищеца. Освен това в посоченото тълкувателно решение е прието, че установителният иск за собственост е допустим и когато за ищеца съществува възможност да предяви осъдителен иск по чл.108 ЗС. Счита също, че има интерес да претендира и обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за ползването на идеалните му части от ответниците. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция. Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивното определение не противоречи на ТР № 8/27.11.2012 г. на ОСГК на ВКС по две причини. На първо място – в случая ищецът е предявил положителен установителен иск за собственост, а не отрицателен установителен иск, затова разрешението, дадено в т.1 на тълкувателното решене, е неотносимо към спора по настоящото дело. Отрицателният установителен иск изисква отрицателен петитум на исковата молба – съдът да приеме, че ответниците не са собственици на имот или на идеална част от имот. Такъв петитум в случая няма. На следващо място – когато ищецът твърди, че е собственик на 1/30 ид. част от един имот, а ответникът – на 4/6 ид. части от същия имот, спор за собственост няма, тъй като притежаваните от ответниците права не изключват правата на ищеца. Затова в този случай липсва правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост, въпреки принципното разрешение в т.2 на посоченото тълкувателно решение, че установителен иск за собственост е допустим и в случаите, при които ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за своето право. Посочената особеност на настоящото дело изключва възможността към него да се приложи принципното разрешение на т.2 на ТР № 8/27.11.2012 г. на ОСГК на ВКС. Ищецът разполага с възможности за защита на правата върху своите идеални части от процесните имоти, които обаче не е реализирал. Спорно е дали може да предяви иск по чл.108 ЗС – по този въпрос има висящо тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС. Във всички случаи обаче той може да предяви или иск по чл.31, ал.2 ЗС за присъждане на обезщетение за ползата, от която е лишен, или искане по чл.32, ал.2 ЗС за разпределяне ползването на общите имоти, ако не може да се постигне доброволно уреждане на този въпрос, при което ще може да владее реална част от имотите, съответна на притежаваната от него идеална част. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение