Определение № 48 от 02.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 365/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото ЗД "БУЛ ИНС" АД срещу решение № 12 326 от 16.11.2020г. по в.гр.д. № 1977/2020г. на Апелативен съд–София, с което се потвърждава решение № 26 от 24.02.2020 г. по т.д. 153/2019г. по описа на ОС - Враца в частта, с която е уважен предявеният на основание чл.432, ал.1 КЗ от А. П. Д. против застрахователното дружество иск за сумата от 50 000 лева, дължимо обезщетение за неимуществени вреди поради смъртта на сестра й В. П. К. при ПТП, реализирано на 08.12.2018г., ведно със законната лихва от 11.10.2019 г. до окончателното изплащане. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че по отношение на ищцата не е налице изградена трайна и дълбока емоционална връзка с починалата й сестра, която да е различна по съдържание от обичайните отношения на взаимна близост, обич и разбирателство, характерни между две сестри, което е причина да търпи от нейната смърт продължителни болки и страдания, които подлежат на обезщетяване. Счита, че предвид изложеното в мотивите на ТР № 1/2016г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, реално такова ще е налице ако установи, че тази връзка /привързаност/ е по-силна от обичайната и може да се приравни по сила с тази между прекия кръг лица, подлежащи на обезщетяване. Намира, че от ангажираните по делото доказателства – показанията на свидетеля И. Н., не се установява връзката между починалата и нейната сестра да е по-силна от обичайната и може да се приравни по сила с тази между прекия кръг лица подлежащи на обезщетяване. Сочи, че това не следва и от факта, че двете сестри са живели заедно в едно семейство до момента, в който В. се омъжила и че като ученички са живеели заедно в едно общежитие, както и от факта, че след като В. се омъжила те са се събирали и са посрещали заедно празници. Намира, че такива са обичайните отношение между две сестри в нашето общество. Ответникът по жалбата и ищец по делото, А. П. Д., в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за което представя списък. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Апелативният състав е определил за безспорно следното: а) отговорността на делинквента К., застрахован със застраховка „Гражданска отговорност” при ответното дружество, която е била валидна към датата на процесното застрахователно събитие; б) липса на извънсъдебно плащане от ответника на застрахователно обезщетение за търпяните вреди; в) наличието на застраховка гражданска отговорност на автомобилистите между деликвента и ответника, вина на водача на процесния автомобил, установена и с влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 237/2019г. на Окръжен съд–Враца, както механизмът на процесното ПТП. Въззивната инстанция е намерила, че Д. е доказала наличието на особено близка връзка с починалата и действително претърпени от смъртта й вреди, които са съществени. Аргументирала се е с кредитираните от нея показания на разпитаната още в първа инстанция св. И. Н., без родство. Прието е за установено, че И. и А. се видели около 2-3 месеца след произшествието. А. била съсипана. Говорела трудно, защото не можела да сдържи сълзите си. Виждали се често - примерно в месеца един или два пъти, били израснали заедно, тъй като са от едно село и живеели близо една до друга. Двете сестри били изключително близки и привързани една към друга. Те били приятелки, споделяли си всичко, имали много общи интереси и били гръб една на друга, опора и се защитавали за всичко. Сестрите живели в едно семейство, до момента в който В. се омъжила в [населено място], а А. останала да живее при родителите си и тогава се разделили за първи път. Те винаги били заедно, докато учели в [населено място] били в едно общежитие и в една стая. А. живяла при родителите си докато отишла да учи в гр. В. Т., а след това се преместила да живее в [населено място], където живее и сега. Сестрите си останали близки, споделяли си всичко и имали нужда една от друга. Били заедно на празници и досега А. винаги, когато имала възможност, идвала при децата на сестра си, да не ги оставя, защото след смъртта на майка им те имали нужда от леля си. Непрекъснато им се обаждала и поддържала връзка с тях, искала да им е опора и споделяла със свидетелката, че иска да прекарва колкото е възможно повече време с тях. Те били привързани към нея. Винаги, когато в разговор се спомене пострадалата, А. започвала да плаче. Дори когато влязат да запалят свещички в църква, А. започва да плаче. Пострадалата й липсвала, защото била по-голяма, била опора за сестра си, съветвала я и двете се допълвали взаимно. Въз основа на заключението на кредитирана от въззивния съд съдебната психологична експертиза, приета от окръжния съд, е установено, че в психологичното, в т. ч. и емоционалното състояние на ищцата е настъпила коренна промяна, поради внезапността на връхлетялото я страдание - загуба на сестра, което е изключително висок стресов фактор. Тя преживявала остро стресово разстройство и потъвала в състояние, което в науката се определя като атипична /усложнена, комплицирана скръб/. След това във времето в това състояние се появяват и елементите на посттравматично стресово разстройство, което е упорито страдание, лечението му е продължително, но възможно. А. при прегледа от вещото лице, споделила, че преди се събирала с приятели, ходела на кино и други културни събития, но след смъртта на сестра й „самата мисъл за това е невъзможна". От загубата на сестра й, настъпила от внезапна и неестествена смърт, в психологичната характеристика на ищцата неотменно присъстват негативни емоционални преживявания, които я правят емоционално лабилна, неработоспособна, депресирана и отчуждена, подтисната и отчаяна. Ищцата не е възстановила обичайното си личностно и социално функциониране. Въз основа на установената фактическа обстановка решаващият състав е достигнал до извода, че действително А. Д. и В. К. са били изключително близки през целия си живот. Тази силна и емоционална връзка не се е прекъснала и след като В. се е омъжила, респ. след като А. е отишла да живее в друг град. Това обяснявало и защо през призмата на гласните доказателства и психологическата експертиза се установяват и доказват големи болки и страдания при ищцата от загубата на нейната сестра. С оглед на това, апелативният съд е намерил за правилно преценено от окръжния съд за справедливо обезщетение от 100 000 лева, като е взета предвид и годината на настъпване на инцидента - 2018г. и лимитите на отговорност на застрахователите за същия период от време по действащия КЗ. За да потвърди изцяло първоинстанционното решение досежно крайния размер на дължимото обезщетение, апелативният състав е определил за безспорно и наличието на съпричиняване във вредоносния резултат, което се изразява в неносене на предпазен колан от починалата, който принос е определен на 50%, тъй като неносенето на предпазен колан е довело до изпадане на пострадалата от колата и до леталния й край. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че при постановяване на своето решение съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС на Република България, както и в противоречие с задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, относно кръгът от лица, които са легитимирани да предявят иск за обезщетение за неимуществени вреди по чл.432, ал.1 от КЗ. Сочи наличие на допълнителния критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, като твърди наличие на противоречие на атакувания акт с решение № 92 от 17.11.2020г., постановено по дело № 1275/2019г. ВКС, II ТО и решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о. и Тълкувателно решение №1/2016г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Отговор на поставения въпрос е даден с цитираното ТР № 1/2016г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, с което решаващият състав се е съобразил при постановяване на атакуваното въззивно решение. В него е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61г. и № 5/69г. на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Въззивният съд, въз основа на конкретните установени по делото факти от събраните свидетелски показания и от заключението на СМЕ, е приел за доказано наличието на трайни и дълбоки емоционални връзки между починалата и нейната сестра, изключителни по своя характер, включително базирайки се на доказаната коренна промяна в ищцата в психологично и емоционално отношение, вследствие на смъртта на сестра си, атипичната скръб и невъзстановяването на обичайното й личностно и социално функциониране. С оглед на това, решението е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС - ТР № 1/2016г. по тълк.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, което изключва наличието на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното тълкувателно решения ясно е посочено, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, неимуществените вреди вследствие на смъртта на техния близкия подлежат на обезщетяване по чл.52 ЗЗД. Доколкото тези конкретни житейски обстоятелства са различни по всяко дело, те не подлежат на дефиниране, категоризиране или примерно изброяване, като решението на съда по всяко дето е обусловено от съвкупната преценка на установените по него факти и тъй като обстоятелствата по различните дела не са идентични, дадените разрешения от съдилищата не са еднакви, с оглед на което неотносима в случая е цитираната от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК, постановена при обстоятелства, различни от процесните. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото и при обжалваем материален интерес от 50 000 лева, при развило касационно производство само в селективната му фаза, на процесуалния представител на ответника по касацията следва да се присъди възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗАдв в размер на 1353,33 лева за настоящата инстанция, с оглед осъщественото представителство по чл.38 ЗАдв, съгласно представения към отговора на касационната жалба договор за правна помощ и съдействие. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд