Определение № 2145 от 30.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4167/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. М. - У., подадена чрез процесуален представител адв. П. С. против решение № 135/03.07.2023г., постановено по в.гр.д. № 175/2023г. по описа на Окръжен съд - Габрово. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 46/15.03.2023г. по гр.д. № 499/2022г. по описа на Районен съд - Севлиево, в частта, с която на основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД Д. Г. М. - У. с ЕГН [ЕГН] е осъден да заплати на Д. И. У. с ЕГН [ЕГН] сумата от 6992.64 лева, представляваща половината от погасения от ищцата с лични средства след фактическата раздяла с ответника /01.07.2018г. до м. март 2022г./ остатък от парично задължение по договор за кредит за текущо потребление, сключен на 19.01.2017г., между ищцата и „Банка ДСК" ЕАД, по време на брака между страните и усвоен за задоволяване нужди на семейството, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 11.05.2022г. до окончателното плащане на задължението. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде отхвърлена. Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно в обжалвания акт въззивният съд е игнорирал и не е обсъдил възраженията му, че не е знаел и не е давал съгласие за сключването на договорите за кредит. Поддържа също, че по делото не е доказано твърдението на ищцата за знанието и съгласието на ответника, както и за начина на изразходване на усвоените само от нея кредитни средства. Поддържа също, че в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна, само при доказано негово знание, че другият съпруг е теглил спорните кредити или при даденото негово изрично съгласие за това. Обратното сочи, че е неоправдано от житейска и логическа гледна точка – да доказва изразходването на средства, за които той не знае, че съществуват. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Д. И. У., чрез процесуален представител адв. М. И. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в специалната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установени следните факти: страните са бивши съпрузи, сключили граждански брак на 21.05.2000г., прекратен с развод, постановен с решение от 05.06.2019г. по гр.д. № 501/2019г. по описа на PC - Севлиево. Фактическата раздяла между тях датира от м. 07.2018г. Същите са родители на детето И. У., р. на 01.10.2000г. Между съпрузите и „Сосиете Женерал Експресбанк" АД е сключен Договор за кредит Експресо № 3600028739200 за сумата от 4900 лв., усвоена през м. ноември 2011г. и изразходвана за газифициране на семейното жилище, находящо се в [населено място], [улица], а по време на брака ищцата сключила и договор за текущо потребление от 19.03.2014г. и договори за кредитни карти: на 13.12.2015г. кредитна карта /Бяла карта/, издадена от „Аксес Файнанс“ ООД; кредитна карта издадена от „Банка ДСК“ АД; кредит сключен с „Ти Би Ай Банк“; Договор за кредит за текущо потребление от 19.03.2014г. с „Банка ДСК“ ЕАД. От своя страна ответникът също сключвал договори за издаване на кредитни карти. На 19.01.2017г., през време на брака, ищцата сключила с „Банка ДСК" ЕАД Договор за кредит за текущо потребление, по силата на който банката й отпуснала кредит в размер на 13000 лв. На датата на захранване на сметката й с отпуснатата като кредит сума, ищцата е извършила разплащания към други сметки. От заключението на изготвената по делото счетоводна експертиза приел за установено, че със значителна част от получените по Договор за кредит за текущо потребление сключен на 19.01.2017г. средства ищцата е погасила задължения по предходни договори за кредитни продукти, сключени с банки и финансови институции. От показанията на свидетелите И. И. /първи братовчед на ищцата/ и П. У. – К. /сестра на ищцата/, както и от събраните по делото писмени доказателства приел за установено, че със средствата получени от страните по договори за кредит съпрузите финансирали изграждането на газова отоплителна инсталация в семейното им жилище през 2007г., както и газова инсталация с котел /2011г./. При тези факти, от правна страна въззивният съд, изхождайки от характера на сключените договори – за текущо потребление и кредитни карти; от факта, че средствата по всички договори са усвоявани и изплащани по време на брака на страните; както и от писмените доказателства, установяващи, че ищцата е закупувала различни вещи и е погасявала семейни задължения, в т.ч. и такива на името на съпруга си /вноски по кредитна карта на негово име, с която също са задоволявани текущи семейни нужди/, заключил, че отпуснатите по Договор за кредит за текущо потребление от 19.01.2017г. средства са били предназначени за задоволяване на текущи нужди на семейството. Възражението на ответника, че с получените заемни средства ищцата е задоволявала не семейни, а свои лични нужди приел за неоснователно като недоказано. Обстоятелството, че задължението е погасено вследствие на поето ново задължение към кредитор, съобразил, че не може да обоснове извод за липса на основание за ангажиране отговорността на съпруга, който не е страна по договора за кредит, тъй като новото задължение е поето за общи нужди на семейството – погасяване на предходни задължения на съпрузите. Тъй като съпрузите носят солидарна отговорност за задълженията поети за задоволяване на нужди на семейството, то изложил, че съгласно чл. 127, ал. 1 от ЗЗД платеното на кредитора следва да се понесе по равно от солидарните длъжници, поради което ответникът следва да възстанови на ищцата половината от платеното, при приспадане на платената от ответника в хода на процеса сума от 251.63 лв., в който смисъл постановил и крайният си акт. Касаторът Д. М. – У. се позовава на наличие на основание за допускане на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, по следните въпроси: 1/ За задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. Въпросът според касатора е значим за изхода на делото, но разрешен в противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в Решение № 98/14.07.2022г. по гр.д. № 2954/2021г. на ВКС, III ГО. 2/ Незнанието на ответника за сключените договори за кредит от съпругата му променя ли /размества ли/ тежестта на доказване във връзка с презумпцията на чл. 32, ал. 2 от СК? Въпросът е поставен в контекста на правилото в гражданския процес, съгласно което всяка страна носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици, с твърдение, че разрешаването му би имало значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. И двата поставени от касатора въпроси са относими към оплакването му, че възизвният съд не се е произнесъл по възражението му за незнание за сключването на процесните договори за кредит и дали това незнание на ответника размества тежестта на доказване в процеса или не. С тези доводи е обосновано касационното основание за неправилност, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: В цитираната към първи въпрос съдебна практика на ВКС, както и в цитираните в нея решения постановени по реда на чл. 290 от ГПК е дадено разрешение, че задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл. 121, ал. 2 на Конституцията на Република България, съответно чл. 5, чл. 143, чл. 154, чл. 235 и чл. 236 от ГПК. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства отнасящи се до този факт. В случай че съдът направи извода си за съществуването или не на факта, без да обсъди събраните по делото доказателства или част от тях, задължението му по чл. 12 от ГПК няма да бъде изпълнено. Затова по силата на чл. 12 от ГПК при извършването на преценката дали даден факт се е осъществил, съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства за този факт. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Въззивният съд и при действието на ГПК от 2007г. е съд по съществото на спора, а съгласно чл. 12 от ГПК формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция, включително и случаите на повторно разглеждане на делото в съответния по степен съд. Само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Решението си въззивният съд е основал именно на цялостната и всестранна преценка на доказателствата по делото – поотделно и в съвкупност, в тяхната взаимовръзка и логика, които преценил по свое вътрешно убеждение в рамките на въведените в процеса фактически обстоятелства и противопоставени доводи на всяка от страните. Ето защо, въпросът осъществява изискването за общо основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с цитираната съдебна практика, поради което не е налице допълнителният селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По втория въпрос, в изложението си касаторът не е обосновал наличие на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. От друга страна, по въпроса за разпределение на доказателствената тежест при оспорване на обстоятелството, че взетата в заем сума от единия съпруг е била използвана за задоволяване нужди на семейството и за оборване презумпцията за равна задълженост на съпрузите по чл. 32, ал. 2 от СК е налице формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в постановеното Решение № 68 от 27.07.2020г. по гр.д. № 2077/2019г., III ГО. Съгласно даденото в него разрешение, по силата на разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от СК съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от един от тях за задоволяване на нужди на семейството. Установената в чл. 127, ал. 1 от ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. Същото важи и за съпрузите съгласно чл. 36, ал. 2 от СК, когато единият от тях поеме задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В двата случая на поемане на солидарно задължение общото е, че се предполага, че длъжниците са се облагодетелствали в равна степен, т.е. в тежест на този, който твърди, че не отговаря солидарно или отговаря за по-малка част от задължението, е да докаже тези обстоятелства. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност на другия съпруг възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване на нужди на семейството. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че удовлетворената нужда не е семейна, включително при предявен иск срещу двамата съпрузи. Ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана за семейни нужди, с оглед на което и двамата съпрузи имат качеството длъжници. Знанието или незнанието на оспорващият съпруг не е предвидено като условие за приложение на законовата презумпция. А съгласно чл. 154, ал. 2 от ГПК не подлежат на доказване фактите, за които съществува установена от закона презумпция, а солидарната отговорност за задължения на съпрузите и на семейството е факт, за който е установена от закона презумпция. В този смисъл и Решение № 293/19.11.2013г. по гр.д. № 3267/2013г. на ВКС, III ГО; Решение № 211 от 23.07.2012г. по гр.д. № 177/2011г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 342 от 04.01.2013г. по гр.д. № 1358/2011г. на ВКС, ІV ГО и Решение по гр.д. № 6452/2013г. на ВКС, IV ГО. Наличието на съдебна практика, която е актуална и непротиворечива по поставения въпрос от своя страна изключва приложното поле на касационното обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. За да обоснове, че установената от закона презумпция по чл. 32, ал. 2 от СК не е оборена по делото, въззивният съд е приел, че получените от процесния договор за кредит средства са били употребени за нужди на семейството. Възражението, че това не е така поради незнание на ответника за сключените договори за кредит от съпругата му по време на брака, е въведено от него и негова е била доказателствената тежест в условието на пълно обратно доказване да докаже, че усвоените по договора за кредит от ищцата суми не са изразходвани за нужди на семейството. Незнанието за поетите задължения от единия съпруг е отрицателно твърдение, което не е предвидено в текста на чл. 32, ал. 2 от СК като основание за освобождаването му от отговорност за тези задължения, точно както и средствата, получени по договор за кредит не съставляват лични средства, макар и да са получени от единия от съпрузите. Когато тези средства бъдат вложени в покупката на вещ, незнанието на единия съпруг за получените от другия съпруг по договор за кредит средства също не изключва характера на придобитото по време на брака на обща вещ, нито обуславя промяна на правата им в съсобствеността. В процесуалния закон от друга страна не е предвидено, че незнанието на даден факт променя тежестта на доказване в процеса по оборване на законовата презумпция. При тези мотиви, обжалваното решение кореспондира изцяло на даденото в съдебната практика разрешение. А въпросите, макар и включени в предмета на делото по обуславящ решаващата воля на въззивния съд начин, не отговарят на изискването за наличие на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по т. 3 от ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд по тях не е в отклонение от сочената практика на ВКС. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на Д. И. У. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1200 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение