Определение № 6006 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4809/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Е. Х. В., подадена чрез процесуален представител адв. В. Б. против определение № 2556 от 10.10.2024г. постановено по ч.гр.д. № 2569/2024г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която е потвърдено определение № 10501 от 04.07.2024г. постановено по гр.д. № 2473/2024г. по описа на Софийски градски съд. С последния съдебен акт Софийски градски съд на основание чл. 130 вр. чл. 299, ал. 2 от ГПК прекратил образуваното пред него производство по гр.д. № 2473/2024г. като процесуално недопустимо поради непрерашаемост – наличие на обвързваща страните сила на прeсъдено нещо по гр.д. № 7147/2015г. по описа на СГС с идентичен предмет. Частният жалбоподател поддържа доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което отправя искане обжалваното определение да се допусне до касационно обжалване, да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му. В изложение към частната жалба поддържа наличие на специално основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност, която обосновава с доводи, че основание на предявения иск в случая не е твърдението за наличие на уговорка за обратно изкупуване, а заобикаляне на закона – уговорката собствеността само временно да бъде прехвърлена – страните са искали да постигнат тази забранена цел с незабранена от закона сделка. Ето защо съдът не е съобразил, че иск на това основание не е предявен между страните. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд приел за установени следните факти: производството пред СГС било образувано по предявени от Е. Х. В. против С. Л. П. и И. Д. П. искове за прогласяване нищожността на сключен между страните на 16.04.2013г. договор за покупко продажба на собствен на ищцата недвижим имот, представляващ апартамент № 64, в [населено място],[жк], бл. ......, вх. ......, ет. ......, с площ 84.90 кв.м., оформен в НА № ...../20......г., поради заобикаляне на закона. Исковата молба била основана на фактически твърдения, че договорът е сключен между страните в преследване на забранена от закона цел – правото на собственост върху прехвърлената вещ да остане само временно в патримониума на купувача – ответник; последният да погаси задължение по заем на ищцата към небанкова институция; след което ищцата да му върне заема; след което ответникът да прехвърли това право обратно на продавача или на трето лице. Страните уговорили вещта да не остане в собственост на купувача, но последният не е спазил уговореното. Уговорката в този смисъл била постигната във връзка със сключен от ищцата договор за кредит от 10.08.2012г. и с цел подпомагането й от ответника в погасяване на натрупани по него задължения. В деня на сделката страните сключили и договор за наем, а ответникът С. Л. сключил и договор за кредит с кредитодателя на ищцата „Ви кредит“ ООД, с отпуснатата заемна сума по който уговорил погасяване на старо задължение на ищцата – това по сключения от нея договор за кредит от 10.08.2012г. със сума, равна по размер на уговорената продажна цена по договора за продажба и на остатъка от нейното парично задължение. Приел за установено, че между страните са налице две влезли в сила решения, както следва: по гр.д. № 7147/2015г. на СГС, по което с влязло в сила на 10.12.2018г. решение са отхвърлени предявените от ищцата срещу същите ответници искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 209 от ЗЗД /противоречие на закона/ и чл. 33 от ЗЗД /крайна нужда/, както и по гр.д. № 2364/2019г. на СГС, по което с влязло в сила на 09.08.2023г. решение са отхвърлени предявените от ищцата срещу същите ответници искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 /липса на съгласие/ и чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД /накърняване на добрите нрави/, въз основа на идентични фактически твърдения, обосноваващи еднаква обстоятелствена част на всяка от исковите молби. При тези факти от правна страна въззивният съд приел, че спорен по делото е въпросът дали формираната по предходните две дела СПН между страните, препятства образуването на нов процес при същите факти. Отчел в тази връзка, че ищецът по установителен иск за нищожност на правопораждащ факт не е длъжен да изчерпи всички основания за нищожност. Той може да се позове само на едно или няколко от тях и само те стават предмет на делото и няма процесуална пречка в отделно производство да се позове и на друго основание за нищожност. Задължение за изчерпателност по изрично разпореждане на закона е възложено единствено на ответника. Съобразил, че искът за нищожност в случая е основан на твърдения, че страните желаели правните последици на сключената сделка да ги обвържат, но само временно, при определени условия, което фактическо основание е било предмет на разглеждане по гр.д. № 7147/2015г. по описа на СГС, и в рамките на това дело заявеното основание е квалифицирано като противоречие на закона и е решено със сила на пресъдено нещо. Същото фактическо основание е въведено и в исковата молба инициирало настоящото производство, квалифицирано от ищеца като заобикаляне на закона, но изтъкнал, че правната квалификация на фактическите твърдения е дейност на съда, независимо от дадената от ищцата такава в исковата молба. Съобразил, че по настоящото дело не са наведени твърдения за факти за заобикаляне на закона, а тази формулировка на закона е обоснована от ищеца отново с идентични твърдения за временен характер на уговорката за купуване, на което основание е налице произнасяне на съд с влязъл в сила съдебен акт между същите страни, на същото основание. Така обосновал решаващ правен извод, че спорът е станал непререшаем на основание чл. 299 от ГПК, в който смисъл постановил и обжалваният акт. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотеза на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: В практиката си ВКС приема, че противоречието със закона представлява несъобразяване с предписанията на императивни правни норми. Това основание за нищожност е общо формулирано в закона и би могло да погълне останалите основания, като се държи сметка, че при повечето от основанията за нищожност в крайна сметка има противоречие с императивна правна норма или порок в начина на сключване на сделката /липса на съгласие, на форма и пр./ или в съдържанието й /противоречие със закона, заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави, крайна нужда/. При сключването на сделките следва да се съблюдават всички императивни правни норми, които са свързани с тях, а не само гражданскоправните, като за нищожността, поради противоречие със закона, е достатъчно обективното й несъответствие с повелителна правна норма или правен принцип. Основанието за нищожност, поради заобикаляне на закона, е частна хипотеза на противоречието на закона, като при нея участниците в сделката съзнават, че преследват неправомерна цел, и за да я постигнат, си служат със сделки, които сами по себе си не са забранени, тъй като с тях могат да се постигнат правомерни резултати. Т.е. при заобикаляне на закона има не само обективно правонарушение, но и намерение да се използват позволени средства за постигане на забранени цели. Основанието за нищожност поради заобикаляне на закона е с изразен субективен елемент – намерение да се постигне противоправния резултат, който на общо основание подлежи на доказване от страната, релевирала този порок на сделката. Съдът е длъжен сам да отнесе спора, с който е сезиран към относимата правна норма; също така, той се ръководи не от дадената от страните квалификация, важно е съдържанието на твърденията и искането /в този смисъл решения по т.д. № 167/2004г., I ТО; по гр.д. № 621/2009г.на ВКС, IV ГО; по гр.д. № 6968/2014г. на ВКС, III ГО; по гр.д. № 1743/2020г. на ВКС, IV ГО и др./. Съгласно мотивите в обжалваното определение, в случая е предявен иск за прогласяване нищожността на договор за продажба на имот, прикриващ съглашение за фидуциарното му прехвърляне, тъй като приобретателят – ответникът С. П. е обещал да върне собствеността, ако задължението към него бъде изпълнено в определен срок. Приел, че компетентен да даде правна квалификация на твърденията, които се свеждат до нищожност на договора, тъй като е предназначен да заобиколи закона чрез формално допустима, но симулативна разпоредителна сделка и прикрито, но нищожно поради противоречие на закона прикрито съглашение, е съдът, който не е обвързан от дадената от ищеца квалификация. В тази връзка посочил, че иск за нищожност между страните по чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 209 ЗЗД, основан на същите по съдържание фактически твърдения и искане е разгледан и решен с влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 7147/2015г. по описа на СГС, поради което следващ иск на същото основание е недопустим и повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда /чл. 299, ал. 2 от ГПК/. Квалификацията на едни и същи фактически твърдения от страната веднъж чрез подвеждането им под порока противоречие на закона и втори път – под порока заобикаляне на закона, без изложение на минимално необходимото различно съдържание на обстоятелствената част на исковата молба по всеки от исковете, няма как да обоснове различно основание /правопораждащ юридически факт/, съответно различен иск от вече разгледания и решения между страните по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Тези правни изводи на въззивния съд не са очевидно неправилни, тъй като от съдържанието на акта не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция директно и без извършване на същинската проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Такъв порок в случая не е налице. Не е налице следователно самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, каквото не се доказва по делото, нито е налице друго основание за служебно допускане на касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК. По изложените съображения настоящият състав приема, че въззивното определение не следва да се допуска до касационен контрол. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение