Решение № 228 от 13.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 155/2009 г.

Производството е по реда на чл. 274,ал.3 ГПК във вр. чл. 280,ал.1,т.2 и 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Областна дирекция на М. гр. Д. срещу определение №76/24.02.2009 год., постановено по ч.гр. д. № 130/2008 год. на Добричкия окръжен съд, с което се оставя в сила определение №38/22.01.2009 год. по гр.д. № 3260/ на Добричкия районен съд за прекратяване на делото поради неизпълнени указания на съда за заплащане на държавна такса. В касационната частна жалба се сочи, че с обжалваното определение съдът се е произнесъл по процесуално правен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.2 и 3 ГПК. В подкрепа на визираните основания, частният жалбоподател е представил решение №3 от 08.07.2008 год., по к.д. №3/2008 год. на КС на РБ, определение №7 по гр.д. № 2* на ВКС,ІІ ГО, определение №103 по гр.д. № 3446/2008 год. на ВКС, ІІГО, определение №11024 по адм.д. № 12075/2008 год. на ВАС, определение № 119 по т.д. №442/2008год. на ВКС, ТК,определение №269 по ч.т.д. № 258/2008 год. на ВКС, ТК Като основания за неправилност на обжалваното определение частният жалбоподател изтъква, че определението е немотивирано, неясно и издадено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли същото да бъде отменено и делото върнато за продължаване на процесуалните действия. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275,ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт- определение, поради което е процесуално допустима. Въпреки нейната редовност, при въведеното с ГПК / обн. Д.в. №59/20.07.2007 год./ факултативно касационно обжалване на определенията по чл.274,ал.3 ГПК, при обжалването е необходимо да бъдат изпълнени и допълнителните изисквания за подпора на частните жалби, обуславящи разглеждането им по същество. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІІ г.о., приема следното: Съобразно разпоредбата на чл. 274,ал.3 ГПК във вр. чл. 280,ал.1 ГПК на обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по- нататъшното развитие на делото, в които съдът се е произнесъл по съществен материално правен или процесуално правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд,/т.1 /, решаван е противоречиво от съдилищата /т.2/ и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В случая жалбоподателят не формулирал съществения процесуален въпрос, който е бил предмет на разглеждане в обжалваното определение, решаван противоречиво от съдилищата и от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. От изложението в частната жалба обаче, може да се направи извод, че съществения процесуален въпрос по см. на чл.280,ал.1 ГПК, който се повдига, е дали държавата и държавните учреждения и в кои случаи се освобождават от заплащане на държавна такса. Този въпрос действително се решава противоречиво от съдилищата, в подкрепа на което се явяват и представените копия от решенията на различни по степен съдилища и възприетото от ДРС и ДОС разрешение на въпроса. Той е от значение и за точното приложение на процесуалния закон, поради което частната касационна жалба, следва да се разгледа по същество. Същата е неоснователна. С обжалваното определение въззивният съд правилно е приел, че предвид характера на спорното право, което е било въведено със предявения пред ДРС иск, Областната дирекция на М. като държавно учреждение дължи държавна такса. Първоначалната редакция на чл. 84, ал.1, т.1 ГПК предвижда, че държавата и държавните учреждения се освобождават от заплащане на държавна такса, освен по искове за частни държавни вземания и права върху вещи- частна държавна собственост. С изменението внесено със ЗИДГПК / Д.в. бр.50/2008 год. /, изключението / „освен по искове за частни държавни вземания и права върху вещи – частна държавна собственост/ е заличено и то с обратно сила, считано от 01.03.2008 год. съгл. пар.61 ПЗР на ЗИДГПК. С решение № 3 от 08.07.2008 год. на Конституционния съд на РБ, постановено по к.д. № 3/2008 год., разпоредбата на пар.1 ЗИДГПК, с която е внесено посоченото изменение, е обявена за противоконституционна. При това положение, разпоредбата на чл. 84,т.1 ГПК действа в първоначалната и редакция. Последното налага при извършване на преценка дали се дължи държавна такса, когато иска е предявен от държавата или държавно учреждение, да се изхожда от характера на спорното право, чиято защита се търси. В случая съдилищата правилно са преценили, че обезщетението, което се претендира за това, че ищецът – дирекция на М., гр. Д., е била лишена от ползването на имот – публична държавна собственост за периода от 09.08.20006 год. до 30.09.2007 год., представлява облигационно вземане и има характер на частно държавно вземане, поради което О. на М. дължи внасянето на държавна такса. Вземането има частноправен характер, доколкото произтича от отношения между двете страни по спора, които са в условия на равнопоставеност и са гражданскоправни, като публично правния характер на собствеността на имота не обуславя и публично правен характер на вземането възникнало във връзка с неговото ползване. С оглед на изложеното, въззивният съд правилно е приел, че доколкото ищецът не е изпълнил указанията на районният съд да отстрани нередовността на исковата молба като внесе дължимата държавна такса, производството по делото правилно е било прекратено.. Предвид горното и на осн. чл. 278,ал.4 ГПК във вр. чл. 293,ал.1 ГПК, определението, с което ДОС е потвърдил прекратителното определение на Районен съд Добрич, следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на 3-то гражданско отделение,