Определение № 2250 от 20.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4347/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Н. Д. И., чрез адв. Ил. И. от АК – П., обжалва с касационна жалба от 18.03.2022 год., допълнена с касационна жалба от 12.04.2022 год. въззивното решение № 260039 от 16.03.2022 год. по гр. д. № 884/2021 год. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 02.10.2020 год. по гр. д. № 20084/2018 год., поправено на основание чл. 247 ГПК с решение от 08.02.2021 год. на Пловдивския районен съд в частта, с която Н. И. е осъден: 1/ на основание чл. 30, ал. 3 ЗС да заплати на Г. Н. С. сумата от 185 лв., представляваща съответна част на дела му в съсобствеността от стойността на разноските за поправка на съсобствена вещ – каменна ограда, разположена по имотната граница между УПИ * И УПИ * в кв. ••• по плана на [населено място], която ограда изпълнява ролята и на подпорна стена между имотите на ищеца и ответника; 2/ на основание чл. 109 ЗС да преустанови неоснователните си действия по отношение на собствения на Г. С. недвижим имот като му предостави нужния достъп до собствения си имот, с цел да бъде извършен ремонт на съществуваща върху имотната граница между двата имота каменна ограда. Решението на въззивния съд се обжалва и в частта за разноските на първа инстанция. Касаторът поддържа становище за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Счита решението за недопустимо поради липсата на конституиране на задължителен необходим другар, като се обосновава със съсобственост на процесната ограда между няколко души. Твърди още, че въззивният съд е лишил останалите съсобственици от упражняване на правото на собственост в неговата цялост като не ги е конституирал като главна страна по делото. Сочената неправилност на съдебния акт е мотивирана с твърдение, че каменната ограда представлява незаконен строеж, изграден в противоречие със строителните правила и нормативни изисквания. Същата не била изградена от праводателя на касатора поради невъзможността той да се намира в [населено място] по онова време. Навежда доводи, че искът е изменен незаконосъобразно пред въззивния съд, както и че не се доказва, че касаторът не е допуснал в своя имот лице, наето от ищеца, което да извърши ремонтни дейности по процесната ограда. Твърди, че липсвали собствени мотиви на решаващия състав, като не били обсъдени и всички приети по делото доказателства. В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части, като счита, че въпросът относно необходимостта на съда да конституира всички съсобственици в производство по предявени искове по чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 109 ЗС е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Поставени са въпроси за приложението на чл. 214, ал. 1 ГПК в производство пред въззивния съд при изменен размер на иска, за което се твърди, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. На следващо място се поставят въпросите за това каква е доказателствената стойност на свидетелски показания на лице, намиращо се в съпружески отношения с една от страните и за задължението на съда при формиране на правните си изводи по предмета на спора да се произнесе по всички доводи и възражения, наведени във въззивната жалба. Касаторът счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 40 по гр. д. № 4297/2014 год., IV г.о. и решение № 96 по гр. д. № 1076/2020 год., II г.о. Друга група поставени въпроси най-общо се свеждат до задължението на съда да посочи собствени мотиви, като изложи и обсъди доводите и възраженията на страните като обоснове решението си въз основа на всички събрани относими доказателства, твърдейки, че са решени в противоречие с решение № 96 по гр. д. 1076/2010 год., II г.о. на ВКС. Поставени са и въпроси за възможността на въззивния съд да уважи иск по чл. 109 ЗС срещу само един съсобственик и относно това допустимо ли е приемането на документ, който е неясен, нечетлив или трудно четлив без да изиска допълнително данни за него с оглед преценката на достоверността му. Поддържа се противоречие съответно с решения № 8 по гр. д. № 1285/2017 год., III г. о. на ВКС и решение № 324 по гр. д. № 1413/2009 год. IV г. о. на ВКС. От ответника Г. С. чрез адв. Ив. Н. от АК-П., е постъпил писмен отговор в срок, в който се излагат съображения за липса на предпоставки за допускане на жалбата до касационно разглеждане, съответно за нейната неоснователност по същество. Претендират се разноски пред касационната инстанция, съгласно представен списък. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК в частта по иска по чл. 109 ЗС. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът бил собственик на недвижим имот – дворно място, находящо се в [населено място], общ. Р., с адрес [улица], съставляващо УПИ * в кв. ••• по плана на селото, а ответникът - собственик на 1/2 ид. ч. от недвижим имот, находящ се на адрес [улица], [населено място], общ. Р., съставляващ УПИ * в кв. ••• по плана на селото. Между двата имота съществувала масивна каменна ограда, разположена върху имотната граница по такъв начин, че във всеки от двата имота попадала част от нея. Същата била съсобствена при равни части между двете страни. Нарушена била целостта ѝ и предвид това, че имотът на касатора бил разположен по-ниско от този на ищеца, имало опасност да настъпи срутване. Н. И. отказвал да участва със средства необходими за нейното възстановяване, като не осигурявал и достъп до процесната ограда, за да се извърши реновирането ѝ. Пред първоинстанционния съд е допусната и приета съдебно–техническа експертиза, от чието заключение се установява, че поради наличието на денивелация процесната ограда изпълнява и ролята на подпорна стена, предпазваща от настъпване на свлачище на земните маси в двора на Н. И.. За да уважи иска по чл. 109 ЗС, въззивната инстанция приела, че възможността за защита чрез негаторния иск произтичала от абсолютния характер на правото на собственост и е свързана с възможността на титуляра на това право да изисква от всички останали да се въздържат от неоснователно предприети действия, които осуетяват осъществяването на правото на собственост в пълен обем. Съдът се аргументирал с това, че от показанията на св. Я. С. се установило, че ишецът наел майстор, който да извърши СМР, за да бъде възстановена процесната ограда, но не бил допуснат до имота на касатора. Вследствие на това съдът направил извод, че поддържането на състояние, при което се препятства извършването на ремонтните действия, от които зависи целостта на имота на ищеца, представлявало действие, което пречи на упражняването на правото му на собственост, доколкото пречело да запази целостта на имота си. Съдът приел също, че влошаването на техническото състояние на вещта, застрашава и двата имота, поради което поддържането ѝ е в тежест и на двете страни на основание чл. 30, ал. 3 ЗС, поради което потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което касаторът бил осъден да заплати до размера на припадаща му се част от сумата, определена от съда като необходима за ремонтиране на процесната ограда и да предостави нужния достъп до собствения си имот, с цел да бъде извършен ремонт на каменната ограда. С оглед цената на иска по чл. 30, ал. 3 ЗС в размер на сумата под 5000 лв. въззивното решение в тази му част не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което и касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане. По релевираните предпоставки за допускане на касационното обжалване по иска по чл. 109 ЗС настоящият съдебен състав намира, че такива не се обосновават поради следните съображения: По поставеният въпрос относно възможността на въззивния съд да разгледа осъдителния иск по чл. 109 ЗС спрямо само един съсобственик и нарушава ли това правото на собственост на останалите съсобственици, за който касаторът твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, не е представен аргумент, обосноваващ нуждата от промяна или осъвременяване на така приетото разрешение, кореспондиращо с трайната практика на ВКС – напр. решение № 60098 от 14.01.2022 год. по гр. д. № 812/2021 год. ІІ г. о., определение № 6 по гр. д. № 3032/2020 год., II г. о., решение № 60092 по гр. д. № 3322/2020 год., I г. о. ВКС е имал възможност да се произнесе относно вида на другарството, което е налице при предявен негаторен иск от/срещу съсобственик. Другарството е обикновено, тъй като материалноправното положение на съсобствениците в случая не е еднакво - производството има за цел преустановяване на конкретните действия на определено лице, които не позволяват на ищеца да упражни своето вещно право. Това обосновава предявяване на иска срещу този, който поддържа нарушението, и както е прието в първото цитирано решение – съсобственикът, участвал в процеса като ответник, не е овластен да обжалва решението с доводи, черпени от неучастието на съсобственика му в производството. Горните съображения изключват наличието на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Изцяло фактически и по правилността на въззивното решение са поставените от касатора въпроси относно достоверността на показанията на свидетел, намиращ се в съпружески отношения с Г. С. и кредитирането на писмени доказателства, чиято законосъобразност жалбоподателя оспорва. Като такива същите не биха могли да се разгледат в производството по селекция на касационните жалби. Въпросът относно задължението на съда да изложи собствени мотиви по всички възражения и доводи на жалбоподателя при постановяване на своя акт, не е решен в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. За да обоснове своето решение, въззивният съд е изложил съображения относно фактическата страна на спора въз основа на събраните по делото доказателства. По този начин той е направил собствен анализ на фактите, установени по делото, с което е мотивирал своето решение, споделяйки мотивите на първоинстанционния съд в частта по предявения иск по чл. 109 ЗС. Поради тези съображения касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, нито се констатира наличието на тези по чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да заплати на Г. Н. С. направените от него в настоящото производство разноски в размер на сумата 300 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък на разноски. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,