Определение № 2539 от 21.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 1018/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „Сартен България“ ЕООД срещу определение № 84 от 07.04.2025 г. по в.ч.т.д. № 56/2025 г. на Великотърновски апелативен съд. С атакуваното определение е потвърдено разпореждане № 111 от 24.02.2025 г. по ч.т.д. № 29/2022 г. на Плевенски окръжен съд, с което на основание чл. 253 ГПК е отменено разпореждане № 377 от 14.09.2022 г. по ч.т.д. № 29/2022 г. на Плевенски окръжен съд и е указано на „Сартен България“ ЕООД да поиска издаването на съответен изпълнителен лист въз основа на влязлото в сила решение № 62 от 20.05.2024 г. по т.д. № 166/2022 г. на Плевенски окръжен съд, като е оставена без уважение молба от „Сартен България“ ЕООД с искане да му бъде издадено официално заверен препис от издадената европейска заповед за плащане с отбелязване, че е влязла в сила, а именно - формуляр Д и формуляр Ж по Регламент /ЕО/ № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на обжалвания съдебен акт, като се претендира отмяната му и постановяването на друг съдебен акт, с който да се разпореди в полза на „Сартен България“ ЕООД предоставянето на екземпляр от европейската заповед за плащане (формуляр Д) и декларация за изпълнимост (формуляр Ж), издадени по ч.т.д. № 29/2022 г. на Плевенски окръжен съд. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално недопустима, на основание чл. 274, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В конкретния случай образуваното дело е търговско, като касае издаването на европейска заповед за плащане (формуляр Д) и декларация за изпълнимост (формуляр Ж) по отношение на 23 търговски продажби, по силата на които „Сартен България“ ЕООД е продавало на „Восток Логистикс“ ЕООД метален амбалаж. Видно от книжата по делото за всяка една от горепосочените търговски продажби е била издавана данъчна фактура, съпроводена с опаковъчен лист и международна товарителница, установяваща предаването на стоката. В подадената пред първоинстанционния съд молба за издаване на европейска заповед за плащане са посочени главници и лихви, произтичащи от горепосочените 23 търговски продажби, като всяко едно от вземанията е в размер под 20 000 лв. Пред първоинстанционния съд са представени искова молба, с която е предявен осъдителен иск и постановено по нея, влязло в сила осъдително решение с предмет същите вземания, които са предмет и на настоящото производство. Изрично и неколкократно в исковата молба е посочено, че между страните са налице трайни търговски отношения, но претенцията се основава на 24 отделни търговски продажби, обективирани в отделни фактури, опаковъчни листове и международни товарителници към тях, каквито са издавани „за всяка една отделна продажба“, а претендираната сума е посочена също като неплатена „цена на търговски продажби “, договорни неустойки и разноски – обстоятелства, изрично възпроизведени и в мотивите и диспозитива на постановеното, влязло в сила осъдително решение между същите страни. За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че молбата за издаване на европейска заповед за плащане се основава на Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. В чл. 26 от посочения регламент се сочи, че всички процесуални въпроси, които не са изрично разгледани в него, се регулират от националното законодателство. Доколкото в регламента липсва друга уредба, настоящият съдебен състав приема, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, която препраща към чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (ДВ бр. 86/2017 г.), съгласно която са изключени от обхвата на касационното обжалване решенията на въззивните съдилища по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв., с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост /какъвто настоящият случай не е/. Разпоредбата на чл. 627, ал. 2 ГПК, препращаща към тази на чл. 623, ал. 6 от с.з., на свой ред предвиждаща триинстанционно обжалване на постановените по този ред съдебни актове, е установена за случаите на издаване на изпълнителен лист въз основа на европейска заповед за плащане, издадена в друга държава – член на ЕС, и е неприложима в случая /срв. пр. определение № 75 от 28.01.2013 г. по ч.гр.д. № 783/2012 г., ГК, ІІІ г.о. на ВКС, определение № 501 от 26.10.2018 г. по ч.гр.д. № 3570/2018 г., Г К, ІV г.о. на ВКС/. С оглед на гореизложеното и обстоятелството че всяко едно от претендираните, процесни вземания е с размер под 20 000 лв., настоящият касационен състав приема, че частната касационна жалба, с която е сезиран, е процесуално недопустима, съобразно чл. 274, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Това е така е независимо от обстоятелството, че въззивният съд в постановения от него съдебен акт е указал, че същото подлежи на обжалване пред ВКС - правото на жалба произтича само от процесуалния закон и погрешните указания на съда в изложената насока не го създават в полза на страните по делото в случаите като процесния, в които законът го отрича, поради което и подадената частна касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане, като процесуално недопустима. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение