Определение № 50702 от 15.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 289/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 152 от 27. 10. 2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд /ПАС/ по в.т.д. № 391 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционно такова № 260063 от 25. 02. 2021 г., постановено от Старозагорски окръжен съд, Търговско отделение по т.д. № 166 по описа на съда за 2020 г., с което по предявен от касатора иск с правно основание чл. 145 от Търговския закон /ТЗ/ е осъден Т. В. В., ЕГН: [ЕГН] да заплати на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], сумата 262149.12 лв. обезщетение за вреди, причинени на дружеството от ответника в качеството му на управител на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, вследствие изплащане в своя полза, като собственик на капитала на същото, на дивидент в размер на 508200 лв., вместо в законово възможния размер от 246050.88 лв., както и сумата 121270.60 лв. обезщетение за забава върху главницата, считано от 12. 12. 2015 г. до 02. 07. 2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда – 03. 07. 2020 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за период преди завеждането на иска, за разликата над 121270.60 лв. до 127899.27 лв., и производството по делото е прекратено от въззивния съд, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

По отношение на заявеното съществено нарушение на съдопроизводствените правила се твърди произнасяне на съда в противоречие с императивна правна норма, като се поддържа, че още с исковата си молба ищецът – ЕООД, е представил доказателство за взето решение от страна на едноличния собственик на капитала на дружеството за предявяване на иск по чл. 145 от ТЗ срещу бившия управител на дружеството – ответника. Едва с въззивната жалба ответникът направил възражение относно допустимостта на постановения първоинстанционен съдебен акт, поради липса на абсолютна процесуална предпоставка за разглеждане на иска – решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 от ТЗ. Въззивният съд с определението си по делото, с което е приел въззивната жалба за разглеждане и е допуснал доказателства във въззивното производство, не е констатирал пропуск на първоинстанционния съд във връзка с наличието или липсата на така описаната абсолютна процесуална предпоставка, а едва в решението си по делото е приел, че такова решение на дружеството за завеждане на иск срещу управителя липсва. За касатора това съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като протокол с такова решение има и ако съдът е считал, че същият има някакъв порок, то е следвало да укаже това на ищеца, а като не е сторил това, съдът е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, формирана по въпроса за прилагането от страна на съда, на императивна правна норма.

По отношение нарушението на материалния закон, довело според касатора и до необоснованост на обжалваното въззивно решение се твърди, че неправилно и в противоречие с материалния закон въззивният съд е приел, че не е налице абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска, поради пороци в представеното с исковата молба решение на едноличния собственик на капитала на ЕООД – ищец, за завеждането на такъв иск. Според касатора противоречи на представените по делото доказателства и на правната логика изводът на съда, че приложеното към исковата молба решение на едноличния собственик на ищцовото дружество „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, е подписано от Д. Г. М. в качеството му на едноличен собственик на капитала на „ПИРГОС ЛАНД“ ООД – дружество, което е едноличен собственик на капитала на ищеца „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, а видно от вписванията в търговския регистър /ТР/, М. никога не е бил едноличен собственик на „ПИРГОС ЛАНД“ ООД, включително и към датата на приемането на решението за предявяване на иска по чл. 145 от ТЗ. Излага се че към датата на вземането на решение за водене на иск срещу управителя на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, едноличният собственик на капитала му „ПИРГОС ЛАНД“ ООД е не ЕООД, а ООД, представеното с исковата молба решение от 19. 06. 2020 г. е озаглавено „Решение на едноличния собственик на капитала на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, като безспорно това е дружеството „ПИРГОС ЛАНД“ ООД, а взелият решението и подписалият обективиращия го протокол Д. Г. М., е действал като управител и представляващ „ПИРГОС ЛАНД“ ООД, в качеството на последното на едноличен собственик на капитала на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД. Твърди се в тази връзка, че разпоредбата на чл. 65, ал. 3 от ТЗ гласи, че когато търговско дружество участва в друго дружество, правата му като съдружник или едноличен собственик се упражняват от лицето, което има право да го представлява или от изрично упълномощено лице, поради което и доколкото М. е управител на „ПИРГОС ЛАНД“ ООД и като такъв има установени от закона и дружествения договор правомощия да управлява и представлява дружеството, то и единствено той е оправомощен да вземе решение за предявяване на иск по чл. 145 от ТЗ срещу бившия управител на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, а приемайки обратното въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Излага се допълнително, че дори да има изрична разпоредба в устройствения акт на дружеството в различен от законоустановения смисъл, то предвид императивния характер на разпоредбите на ТЗ, регламентиращи разпределението на компетентностите между органите при ООД, приложими биха били именно законовите разпоредби, в какъвто смисъл също е налице практика на ВКС. В обобщение се излага, че независимо от конкретната форма, от съдържанието на решението по чл. 137, ал. 1, т. 8 от ТЗ е видно, че е налице валидно изразена воля за предявяване на иск по чл. 145 от ТЗ срещу бившия управител на ищцовото дружество от единственото лице, имащо правомощия за това – управителят на „ПИРГОС ЛАНД“ ООД Д. М., а приемането на обратното от страна на въззивния съд в обжалваното му решение противоречи на императивната правна норма на чл. 65, ал. 3 от ТЗ, и на константната практика на ВКС по приложението и.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с което първоинстанционното такова е обезсилено и производството по делото е прекратено, отмяната му като неправилно и връщането на делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2, предл. 3 от ГПК.

I. По отношение на наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се твърди въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, както следва:

1. Материалноправният въпрос относно това кой е органът, осъществяващ правата на едноличния собственик на капитала на ЕООД, когато собственик на същото е друго търговско дружество. Твърди се, че по този въпрос въззивният съд, като е приел, че за да е налице решение на едноличния собственик на капитала на ЕООД, който едноличен собственик е ООД, следва да е налице решение на общото събрание на съдружниците в ООД – едноличен собственик на капитала на ЕООД, а не еднолично на управителя, представляващ ООД – едноличен собственик на капитала на ЕООД, се е произнесъл в противоречие с императивната правна норма на чл. 65, ал. 3 от ТЗ, както и с константната практика на ВКС по прилагането и, обективирана в решение № 52/20. 06. 2017 г. по т.д. № 3631/2015 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 67/09. 07. 2012 г. по т.д. № 341/2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 234/23. 12. 2016 г. по т.д. № 54/2016 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. и цитираните в него решение № 67/09. 07. 2012 г. по т.д. № 341/2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., и решение № 38 по т.д. № 1071/2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о.

2. Твърди се и явно противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 99/09. 12. 2019 г. по т.д. № 2823/2018 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., по процесуалноправен въпрос, като без по същество да се формулира правен въпрос - годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., в тази част от изложението на основание за допускане на касационно обжалване се възпроизвежда оплакването от касационната жалба в насока на това, че въззивният съд е бил длъжен, но не е дал указания на ищеца за установяване от негова страна по делото на абсолютна процесуална предпоставка за предявяването на иска по чл. 145 от ТЗ, и за воденето на делото, а именно – наличието на решение на ищцовото дружество по чл. 137, ал. 1, т. 8 от ТЗ.

II. По отношение наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се формулират въпроси, общо заявени от касатора като такива, отговорите на които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, както следва:

а./ Кой е органът на търговско дружество, едноличен собственик на капитала на друго дружество, който следва да вземе решение за предявяване на иск по чл. 145 от ТЗ срещу управителя на едноличното търговско дружество за нанесени от същия вреди? В случай, че собственик и на това дружество е търговско дружество, следва ли всички дружества по веригата да вземат решение за предявяване на иска по чл. 145 от ТЗ срещу управителя на конкретното дружество?

б./ Могат ли разпоредбите на учредителния акт на еднолично дружество с ограничена отговорност да изключат компетентността на упражняващия правата на търговското дружество – едноличен собственик на капитала съгласно императивната разпоредба на чл. 65, ал. 3 от ТЗ, като определят друг орган, който да взема решения от неговата компетентност?

в./ Следва ли да бъдат изключени от доказателствата по делото като антидатирани представените протоколи от Общи събрания по въпроси, за които не е в сила изискването на чл. 137, ал. 4 от ТЗ, които не подлежат на вписване или обявяване в ТРРЮЛНЦ и за които няма доказателства, че са съставени на посочените в тях дати?

г./ Предвид сливането на качеството на лицето, упражняващо правата на едноличния собственик на капитала в дъщерно дружество и на управителя на това дъщерно дружество, и с оглед подписване на исковата молба от същото лице, съществува ли необходимост от изрично, отделно обективиране на волята на упражняващия правата на едноличен собственик на капитала на дъщерното дружество за предявяване на иск по чл. 145 от ТЗ срещу бивш управител на дъщерното дружество?

III. Твърди се и че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като постановено в противоречие с императивната правна норма на чл. 65, ал. 3 от ТЗ и съобразно разрешенията в решение № 112/02. 07. 2020 г. по гр.д. № 2877/2019 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 67/06. 04. 2020 г. по гр.д. № 2151/2019 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 26/13. 03. 2019 г. по гр.д. № 234/2018 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. и решение № 245/26. 01. 2021 г. по гр.д. № 4597/2013 г. на ВКС, ГК, Трето г.о.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК и отделен отговор на изложението на касатора на основания за допускане на касационно обжалване, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна и моли за отхвърлянето и, претендира разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно недопустимостта на предявеният главен иск по чл. 145 от ТЗ, обуславяща недопустимост и на акцесорния такъв по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, въззивният съд е приел в относимата към допускането на касационно обжалване на въззивното решение, част от мотивите си към него, че видно от представеното с исковата молба решение от 19. 06. 2020 г. на едноличния собственик на капитала на ищцовото „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, същото е подписано от Д. Г. М., посочен като представител на „ПИРГОС ЛАНД“ ООД - последното явяващо се едноличен собственик на капитала на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД /стр. 12 от първоинстанционното дело/. С това решение е прието да се предприемат процесуални действия за защита на интересите на дружеството от неправомерни действия на бившия управител – ответника Т. В. В., чрез предявяване на иск по реда на чл. 145 от ТЗ за сумата 60 000 лева - частично от 262149.12 лева - платен дивидент въз основа на неверни данни в ГФО, допуснати от В. в нарушение на счетоводното и данъчно законодателство. Въззивният съд е изложил, че липсва протокол от проведено общо събрание на съдружниците на „ПИРГОС ЛАНД“ ООД, което дружество всъщност е едноличният собственик на капитала на ищцовото „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД. Според въззивния съд представеното с исковата молба решение е такова на едноличния собственик на капитала на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД и е подписано от Д. М.. Видно от вписванията в ТРРЮЛНЦ Д. Г. М. никога не е бил едноличен собственик на капитала на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, включително към 19. 06. 2020 година, когато е взето решение за предявяване на иска по чл. 145 от ТЗ срещу Т. В.. Решението на Д. М. за предявяване на иск по чл. 145 от ТЗ срещу Т. В. не може да замести необходимото решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 от ТЗ на едноличния собственик на капитала на дружеството-ищец, а именно - „ПИРГОС ЛАНД“ ООД, който съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 2 от ТЗ решава въпросите от компетентността на общото събрание. Въззивният съд е посочил по-натам, че след извършена служебно справка в търговския регистър се констатира, че в учредителния акт на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, обявен в ТРРЮЛНЦ, едноличният собственик на капитала на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД - „ПИРГОС ЛАНД“ ООД, си е запазил изрично правомощието да взема решения за предявяване на искове на дружеството срещу управителя и да назначава представител за водене на процесите /т. 11.12. от същия/. Това правомощие не е прехвърлено на управителя и не е сред изрично дадените му в т. 14 и т. 15 от учредителния акт права. Протокол от проведено общо събрание на „ПИРГОС ЛАНД“ ООД изобщо не е представен, а решението, взето от Д. М. за предявяването на иска по чл. 145 от ТЗ срещу бившия управител не може да замести решението на единствено компетентния да го вземе – „ПИРГОС ЛАНД“ ООД. С оглед на изложеното въззивният съд е намерил за недопустим предявеният иск с правно основание чл. 145 от ТЗ, доколкото според съда липсва решение на компетентния дружествен орган за предявяване на иск на дружеството срещу управителя, а вземането на такова решение е още по-важно в светлината на факта, че са изминали пет години от освобождаване на управителя и обстоятелствата, за които се търси отговорност, са били ясни още през 2015 г., годишния финансов отчет за която година е подписан от Д. М.. Решаването на въпросите за предявяване на иск срещу управителя по чл. 145 от ТЗ, както и за освобождаването му от отговорност са само и единствено от компетентността на общото събрание на дружеството, респ. едноличния собственик на капитала, съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5 и т. 8 от ТЗ, за което съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 2 от ТЗ се съставя протокол в съответната за решенията на общото събрание форма. Решението по чл. 137, ал. 1, т. 8 от ТЗ от общото събрание на съдружниците в дружеството, респ. от едноличния собственик на капитала за предявяване на иск срещу управителя за причинени на дружеството вреди, е абсолютна процесуална предпоставка за реализиране на специалната имуществена отговорност по чл. 145 от ТЗ и за предявяване на иска по същия законов текст, както срещу настоящ, така и против бивш управител, който към датата на предявяването му е освободен от тази длъжност. Като е изложил в обобщение, че съдът следи служебно за наличие на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 от ТЗ, дори и без да е направено възражение от ответника в този смисъл, съобразно решение № 152/13. 01. 2017 г. по т.д. № 2795/2015 г. на I т.о. на ВКС и решение № 213/27. 11. 2017 г. по т.д. № 975/2017 г. на I т.о. на ВКС, въззивният съд е приел, че обжалваното пред него първоинстанционно решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено, поради недопустимост на предявения иск.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на заявеното и поддържано от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, такова основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по формулирания, релевантен за изхода на делото във въззивната инстанция, материалноправен въпрос относно това: „Кой е органът, осъществяващ правата на едноличния собственик на капитала на ЕООД, когато собственик на същото е друго търговско дружество?“

Даденият от въззивния съд отговор на този въпрос в обжалваното му решение е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото в решаващите си изводи, обективирани в мотивите към решението съдът изрично е приел, че в случая, доколкото едноличен собственик на капитала на ищцовото „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД е друго дружество с ограничена отговорност - „ПИРГОС ЛАНД“ ООД, за завеждане на иск срещу управителя на ЕООД, като процесния по чл. 145 от ТЗ и за неговата допустимост, не е достатъчно решението за завеждането на такъв иск да е взето /макар и оформено в протокол в писмена форма/, еднолично от физическото лице, осъществяващо органното, законно представителство на ООД - едноличен собственик на капитала на ЕООД, а следва да е налице решение на общото събрание на съдружниците в ООД - едноличен собственик на капитала на ЕООД.

Така приетото от въззивния съд в обжалваното му решение разкрива противоречие с константната практика на ВКС, формирана по въпроса относно това кой е органът, осъществяващ правата на едноличния собственик на капитала на ЕООД, когато собственик на същото е друго търговско дружество, и обективирана в сочените от касатора решение № 52/20. 06. 2017 г. по т.д. № 3631/2015 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 67/09. 07. 2012 г. по т.д. № 341/2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 234/23. 12. 2016 г. по т.д. № 54/2016 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. и цитираните в него решение № 67/09. 07. 2012 г. по т.д. № 341/2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., и решение № 38 по т.д. № 1071/2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., както и в служебно известното на настоящия касационен състав решение № 159/03. 07. 2018 г. по т.д. № 1893/2017 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Процесуалноправен въпрос, като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК в изложението на касатора не е формулиран. Според вече цитираната т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. При изложеното по неформулиран от касатора процесуалноправен въпрос касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точното съдържание на същото основание е разяснено по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и съобразно това разяснение правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете така законоустановени хипотези формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В конкретният процесен случай, както се посочи по-горе при обосноваване наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и по поставения от касатора материалноправен въпрос, по така поставените от касатора в обосноваване наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК въпроси, съдебна практика, включително на касационната съдебна инстанция е налице и настоящият състав намира, че по делото не се установява нито да е наложителна нейната промяна, като създадена поради неточно тълкуване, нито пък че е налице необходимост от осъвременяването и, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, поради което и заявяваното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не е налице.

Не е налице и поддържаната от касатора очевидна неправилност на обжалваното решение, като квалифицирана форма на неправилност, която да е обусловена от толкова тежко нарушение на закона, на общовалиден правен принцип и/или на правилата на формалната логика, или от толкова явно видна необоснованост на решението, че да може да бъде пряко установена при обикновен негов прочит и без нарочен, и задълбочен анализ на мотивите му, и на постановеното от съда.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение