Определение № 1152 от 11.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 404/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ВИАЛ ИНТЕРНАЦИОНАЛ“ ЕАД, в несъстоятелност (с предишно наименование „ТАЯРАН ДЖЕТ“ ЕАД) срещу решение № 652 от 08.11.2024 г. по в.т.д. № 530/2024 г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение №830 от 11.06.2024 г. по т.д. №1251/2023 г. на Софийски градски съд, с което е обявено в несъстоятелност „ВИАЛ ИНТЕРНАЦИОНАЛ“ ЕАД, постановена е обща възбрана и запор върху имуществото на дружеството и е постановено прекратяване на дейността на предприятието му. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се оплакване, че въззивният съд е отказал да се произнесе по наведените от жалбоподателя доводи, че първоинстанционният съд е постановил спиране на производството по несъстоятелност без да разгледа наличието или липсата на имущество на длъжника. Касаторът оспорва извода на въззивния съд, че се касае за решение за поправка на очевидна фактическа грешка, доколкото с предходно свое решение по делото първоинстанционният съд е постановил само спиране на производството по несъстоятелност. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора съдебна инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички защитни доводи и възражения на въззивника?; 2. Допустимо ли е постановяването на решение за обявяване в несъстоятелност, постановяване на обща възбрана и прекратяване на дейността на дружеството, под формата на решение за отстраняване на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 от ГПК? Твърди, че въпросът по т.1 е решен в противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС, формирана с Постановление №1 от 13.07.1953г. на Пленума на Върховния съд, Постановление №7 от 27.12.1965г. на Пленума на Върховния съд и решение №50062 от 01.12.2022г. по т. д.№278/2021г. на ВКС, ТК, I т. о., а въпросът по т.2 е решен в противоречие с приетото в решение №11 от 28.01.2010г. по гр. д. №6247/2007г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение №18 от 13.01.2012г. по гр. д. №1355/2009г. на ВКС, ГК, I г. о. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация ЕРДЖЕСТ С.П.А. (AIRGEST S.P.A.), Република Италия, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с него е допусната поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК в предходно решение №725 от 21.05.2024г. по т.д.№1251/2023г. на СГС, с което е спряно производството по несъстоятелност на „ВИАЛ ИНТЕРНАЦИОНАЛ“ ЕАД. Изложил е мотиви, че разпоредбата на чл. 632, ал. 5 вр. с ал.1 от ТЗ очертава обема на дължимото от съда произнасяне и предвижда, че в правомощията на съда по несъстоятелността е, освен да спре производството по несъстоятелност, също и да допусне обезпечение чрез налагане на запор, възбрана или други обезпечителни мерки за запазване на имуществото от масата на несъстоятелността, да постанови прекратяване дейността на предприятието, както и да обяви длъжника в несъстоятелност, като решението на съда следва да съдържа диспозитив, съответен на горепосочената разпоредба. Констатирал е, че в решение №726 от 21.05.2024г., с което е спряно производството по несъстоятелност, съдът по несъстоятелността е пропуснал да формулира диспозитив по всички последици, визирани в чл.632, ал.5 вр. с ал.1 от ТЗ, въпреки че в мотивите се е позовал на разпоредбата, което означава, че е формирал воля да постанови решение със съответния диспозитив. Въззивният съд е счел, че формираната воля на първоинстанционният съд не е намерила отражение в диспозитива на решението, което представлява очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 от ГПК, а не непълно решение, което следва да се коригира по реда на чл.250 от ГПК. Отхвърлил е възраженията на въззивника, че с постановяване на решението по чл.632, ал.5 вр. с ал.1 ТЗ в пълния му диспозитив ще се затрудни дейността на синдика с оглед възможностите за попълване на масата на несъстоятелността и удовлетворяване на кредиторите на длъжника, като е изложил мотиви, че спирането на производството по несъстоятелността не рефлектира върху правомощията на синдика, упражнявани в отделни производства - по чл.658, ал.1, т.7 от ТЗ и по исковете по чл. 694 и чл. 649 от ТЗ. В тази връзка е цитирал Тълкувателно решение №2 от 13.07.2020 г. по тълк. д. № 2/2018 г., ОСТК на ВКС. Приел е, че при обжалване на решението за поправка на очевидна фактическа грешка е недопустимо сезираният съд да се произнася по правилността на решението по чл. 632, ал. 5 вр. с ал. 1 от ТЗ и относно въпроса дали са били налице или не предпоставките за неговото постановяване, тъй като същото не е обжалвано и е влязло в сила. Поради гореизложеното е приел, че пререшаването на въпроса относно наличието на законовите предпоставки за спиране на производството по несъстоятелност на „Виал Интернационал“ ЕАД, и то в производство по чл. 247 от ГПК, е недопустимо. Аргументирал е, че несъответствието между волята на съда и нейния външен израз в диспозитива на Решение № 726 от 21.05.2024 г. е премахнато с постановяване на Решение № 830 от 11.06.2024г., с оглед на което последното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Първият въпрос в изложението касае задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК да е от значение за изхода на делото. Не е налице обаче въведеното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по въведените релевантни процесуални въпроси. Съгласно Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл.290 ГПК решения – решение №388 от 17.10.2011г. по гр. д. №1975/2010г. на ВКС, IV г. о., решение №94 от 28.03.2014г. по гр. д. №2623/2013г. на ВКС, IV г. о., решение №55 от 3.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение №63 от 17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, II т. о., решение №111 от 3.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, II т. о., решение №89 от 27.03.2025г. по т. д. №1624/2023г. на ВКС, I т. о., решение №106 от 19.06.2019г. по гр. д. №1463/2018г. на ВКС, IV г. о. и др. непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 от ГПК и чл.236, ал. 2 от ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 от ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, в контекста на които е поставен процесуалният му въпрос, че въззивният съд не е обсъдил възражението му за липса на предпоставките за постановяване на решение по чл.632 ал.1 от ТЗ. Въззивният съд е обсъдил това възражение, като е приел за недопустимо да се произнася по правилността на решението по чл.632, ал.5 вр. с ал.1 от ТЗ и по въпроса дали са били налице или не предпоставките за неговото постановяване, тъй като същото не е обжалвано и е влязло в сила. По този начин въззивният съд не е нарушил задължението си да обсъди всички въведени във въззивната жалба доводи и възражения на страните, а е изразил становището си относно предмета на спора и относно правомощията си при обжалване на решение за поправка на явна фактическа грешка, с каквото е приел, че е сезиран. Не са налице предпоставки за допускане на обжалваното решение и по втория поставен от касатора въпрос. Според правната теория и съдебната практика очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Правилата за очевидната фактическа грешка важат само за решението, но не и за мотивите на съдебния акт. Този извод следва от факта, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, респ. мотивите към решението не са част от него, поради което и не подлежат на самостоятелно обжалване/ т. 18, ТР №1 от 04.01.2001г.на ОСГК на ВКС/. В случая диспозитивът на решение №725 от 21.05.2024г. по т.д.№1251/2023г. на СГС не съответства напълно на формираната от съда воля в мотивите, а именно, че съдът постановява решение в хипотезата на чл.632 ал.5 от ТЗ. Съдържанието на решението, което се постановява по реда на тази разпоредба, е императивно предвидено в закона и изразявайки становище в мотивите, че са налице предпоставките по чл.625 ал.5 от ТЗ за спиране на производството по несъстоятелност, съдът дължи в диспозитива на решението да включи цялото установено от посочената разпоредба негово задължително съдържание. Съдът не дължи извършване на отделна проверка за предпоставките за обявяване на длъжника в несъстоятелност. Обявяването в несъстоятелност и прекратяването на дейността на предприятието на длъжника се постановяват от съда и без да има изрично искане за това, тъй като са предвидени от законодателя като задължителна последица от констатацията за липсата на достатъчно имущество за покриване на началните разноски на производството по несъстоятелност и за неизпълнение на указанията за предплащане на тези разноски от кредиторите. Предвид изложеното при преценката за наличие на хипотезата на чл.247 от ГПК, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, включително и цитираната от касатора, по приложение на посочената разпоредба. Наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, изключва и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касационният жалбоподател обосновава твърдението си за очевидна неправилност с твърдения за нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд. Сочените пороци биха съставлявали касационно основание по чл.281 т.3 от ГПК и преценката за тяхното наличие би могла да бъде осъществена само след допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд