Определение № 874 от 24.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4908/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. А. И., чрез адв. Д. Б., срещу определение № 3137/25.11.2025 г. по възз. ч. гр. д. № 3111/2025 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 22363/10.09.2025 г. по гр. д. № 7709/2025 г. на Софийския градски съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството в частта по иска за заплащане на сумата 9 119,33 евро (според първоначалната искова молба) или 15 022,81 евро (според уточнителната молба) – претендирано обезщетение за неуточнени от ищеца вреди от неизпълнението на предварителни договори за покупко-продажба и за строителство на недвижими имоти от 27.01.2020 г. и от 07.07.2020 г. В частната касационна жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното определение и се иска отмяната му. В изложението си касаторът е посочил цифрово основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, но липсва формулиран конкретен правен въпрос. Твърди се и очевидна неправилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: Въззивният съд е посочил, че С. И. е подал искова молба срещу „Грийнлайф Плейс“ ЕООД, в която се твърди, че между страните са сключени два предварителни договора за покупко-продажба и строителство, съответно от 27.01.2020 г. и 07.07.2020 г., по които ответникът не изпълнил задължението си да завърши строителството и да сключи окончателните договори в уговорените срокове, като поставил условие за предоговаряне на продажните цени с цел тяхното завишаване, което ищецът отказал. Ищецът поддържа, че в резултат от забавата на ответника да изпълни задължението си по двата процесни договора, за него са настъпили вреди. Общата сума на тези вреди възлизала на 99 449,33 евро, с която той „прихващал“ вземанията на ответника за получаване на останалата част от дължимата цена по двата договора в размер общо от 90 330 евро. Така ищецът претендира като дължима сумата от 9 119,33 евро. Първата инстанция е приела, че вредите, чието заплащане се претендира не са ясно конкретизирани по основание и размер, поради което оставил исковата молба без движение и дал указания на ищеца да уточни вземането от 9 119,33 евро какви видове вреди обхваща (по отделни пера) и по кой от договорите какви суми като обезщетения се претендират. С молби от 05.08.2025 г. и 08.08.2025 г. ищецът е преповторил изложеното в исковата си молба, като е посочил, че претендираното обезщетение възлиза общо на 15 022,81 евро, без да е уточнил как се формира увеличението на претенцията спрямо първоначалния размер - 9 119,33 евро. Предвид неотстраняването на нередовностите по паричния иск, първата инстанция е приела, че дадените с разпореждането от 08.07.2025 г. указания не са изпълнени и производството в тази му част подлежи на прекратяване. Апелативният съд е споделил тези мотиви, като е посочил, че правилно с разпореждането от 08.07.2025 г. е прието, че исковата молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК по отношение на претенцията за заплащане на сумата 9 119,33 евро – обезщетение за вреди. Ищецът е посочил, че претендираната сума е резултатна величина след прихващане между дължими от него суми за доплащане на цените по двата процесни договора и дължими от ответника обезщетения за различни видове (по пера и размер) вреди. Тази резултатна сума обаче е посочена общо, а не е разграничена какво точно включва – какви вреди по отделни пера и размер и по кой от двата процесни договори, след извършване на прихващането. Подобно разграничаване е необходимо, тъй като не се касае за един иск, а всяка претендирана отделна вреда по всеки договор представлява отделен иск, поради което следва да бъде ясно индивидуализиран по размер и фактическо основание. Това в първоначалната искова молба не е било конкретизирано, нито е сторено с последващите уточнителни молби от 05.08.2025 г. и 08.08.2025 г. Общо претендираното обезщетение е увеличено на 15 022,81 евро, без да е ясно от какво и как се формира. Ищецът не е изпълнил указанията за неотстраняване на констатираните нередовности в срок, поради което въззивният съд е приел, че е налице основанието за връщане на исковата молба по чл. 129, ал. 3 ГПК в тази й част. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното определение. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – този въпрос да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост - чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК. В случая, в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсват въобще формулирани правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които касаторът да е обосновал наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Цифровото посочване на тези норми в изложението, без надлежна аргументация и изведени правни въпроси, не може да обуслови достъпа до касационно обжалване. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Недопустимо е съдът да извлича от съдържанието на изложението правни въпроси, които страната евентуално би имала предвид. Липсата на формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос и бланкетното посочване на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно само по себе си за да не се допусне касационният контрол (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, също не е налице. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, които могат да се констатират пряко от прочита на съдебния акт. Това селективно основание предпоставя приложение на закона (материален и/или процесуален) в неговия обратен, противоположен смисъл, или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма; нарушени са основни съдопроизводствени правила и принципи; както и когато изводите на съда са изградени в грубо нарушение на правилата на формалната или правната логика. В случая, нито изложението на касатора съдържа надлежна аргументация за основанието по чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК, нито съдът констатира толкова тежки пороци на въззивното определение, обуславящи очевидната му неправилност. С оглед на изложеното, не са налице предпоставки за селектиране на частната касационна жалба. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение