Определение № 1813 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 38/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Н. Г. срещу решение № 4658 от 02.08.2024 г., постановено по в. гр. д. № 6532 по описа за 2021 г. на Софийския градски съд, II-A въззивен състав, в частите, с които е потвърдено решение № 50287 от 17.10.2018 г. по гр. д. № 74975 по описа за 2015 г. на Софийския районен съд, 64-ти състав, за осъждане на касатора да заплати на „Кос Алфа“ ЕООД на основание чл.203, ал.2, вр. с чл.211 от КТ, вр. с чл. 45 ЗЗД сумата 26 510 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди, причинени в периода 29.07.2013 г. – 16.08.2013 г., изразяващи се в получаване и невъзстановяване на парични средства на дружеството чрез изтеглянето им от клиентска сметка с титуляр Адвокатско Дружество „Д., М. и К.“. Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност, както и т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства. Счита, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решения № 56 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2705/2013 г. на І ТО, № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. 1649/2010 г. на ІV ГО, № 146 от 13.11.2015 г. по т. д. № 2687/2014 г. на II ТО, № 23 от 26.04.2017 г. по гр. д. № 2732/2016 г. на IV ГО и № 111 от 12.04.2018 г. по т. д. № 1892/2017 г. на I ТО. Ответникът по касационната жалба „Кос Алфа“ ЕООД застъпва становището, че не са налице предпоставките за допускане на решението на Софийския градски съд до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Производството по делото е образувано по обективно съединени искове с правно основание чл.203, ал.1, вр. с чл.211 от КТ, вр. с чл. 45 ЗЗД с цени съответно: 10 400 лв.; 15 000 лв., 500 лв., 300 лв., 180 лв. и 130 лв. Въззивното решение в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на касатора да заплати сумите 500 лв., 300 лв., 180 лв. и 130 лв., не подлежи на касационен контрол съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Затова касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: В исковата молба и направените уточненията към нея, включително пред въззивния съд при новото разглеждане на делото, назначеният синдик на „Кос Алфа“ ЕООД е изложил, че за дружеството е открито производство по несъстоятелност с решение № 4961/26.11.2014 г. по т. д. № 33/2014 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград. И. Н. Г. е заемал длъжността „главен счетоводител“ при „Кос Алфа“ ЕООД в периода от 29.07.2013 г. до 31.08.2013 г. Считано от 01.09.2013 г. ответникът не е служител на дружеството. Г. е имал генерално пълномощно от управителя на дружеството - З. В., да сключва договори с трети лица от името на дружеството и да се разпорежда с негови парични средства. В периода 29.07.2013 г. – 29.11.2013 г. ответникът е теглил суми в брой от наличните парични средства по разкрита банкова сметка на „Кос Алфа“ ЕООД. Получените средства не са отчетени на дружеството като изразходвани за направени плащания или извършени покупки от негово име. Без знанието на управителя Г. е сключил от името на „Кос Алфа“ ЕООД договор за адвокатска сметка с Адвокатско дружество „Д., М. и К.“, захранвал е тази сметка със суми на дружеството и по негови нареждания адвокатското дружество е извършило плащания от името на „Кос Алфа“ ЕООД в полза на трети лица, към които дружеството е имало задължения. Ето защо ищецът предявил обективно съединени искове с правно основание чл.203, ал.2, вр. с чл.211 от КТ, вр. с чл.45 от ЗЗД за осъждане на И. Г. да му заплати сумите 10 400 лв., изтеглена в брой на 29.07.2013 г.; 15 000 лв., изтеглена в брой на 30.07.2013 г.; 500 лв., изтеглена в брой на 30.07.2013 г.; 300 лв., изтеглена в брой на 31.07.2013 г.; 180, изтеглена в брой на 05.08.2013 г.; 130 лв., изтеглена в брой на 16.08.2013 г., представляващи умишлено причинени имуществени вреди, причинени от изтеглените от И. Н. Г. парични средства в брой от клиентска партида на дружеството в адвокатска сметка на Адвокатско дружество „Д., М. и К.“, които парични средства не са отчетени и не са предадени на ищцовото дружество. Затова синдикът е предявил от името на дружеството обективно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, евентуално с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, евентуално с правно основание чл.59 от ЗЗД, за осъждане на Г. да върне изтеглени от него в брой без основание, евентуално на отпаднало основание, парични средства на дружеството, намиращи се по клиентска партида на дружеството в адвокатска сметка на Адвокатско дружество „Д., М. и К.“, както следва: сумата 2000 лв., изтеглена в брой на 13.09.2013 г.; сумата 80 лв., изтеглена в брой на 24.10.2013 г., и сумата 14310, изтеглена в брой на 29.11.2013 г. Предявен е и иск по чл.86 ЗЗД за сумата 8 776, 30 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 42 900 лв. за периода от 29.11.2013 г. до датата на подаване на исковата молба. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил по основание и размер исковете. Заявил е, че посочените суми са изразходвани във връзка с дейността на дружеството. Сумите от 10 400 лв. и 15 000 лв. са предадени лично в брой на управителя на дружеството в присъствието на Г. М., като за предаването им не е съставен документ. С изтеглената на 31.09.2013 г. сума от 2000 лв. е платил задължения на дружеството по посочени фактури, а остатъкът от тази сума е получен от него за погасяване на дължимото му се трудово възнаграждение за периода 01.10.2012 г. – 31.12.2012 г. С част от изтеглената сума от 14 310 лв. били заплатени задължения към адвокатското дружество в размер на 12 200 лв., произтичащи от договори за предоставяне на правни услуги и процесуално представителство и от договор за абонаментно правно обслужване от 01.11.2011 г. Остатъкът е получен от ответника за погасяване на дължими му се трудови възнаграждения за периода 01.01.2013 г. – 31.08.2013 г. Първоинстанционният съд е уважил предявените искове с правно основание чл. 203, ал.2, вр. с чл.211 от КТ, вр. с чл. 45 от ЗЗД в пълен размер, както и исковете с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за сумите от 14 310 лв. и от 80 лв. Отхвърлил е иска по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 2 000 лв., както и иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 8 776,30 лв. Първоинстанционното решение в отхвърлителните части не е обжалвано и е влязло в сила. В осъдителните части това решение е потвърдено с решение № 3636/20.05.2019 г., постановено по в.гр.д. № 1980/2019 г. на Софийския градски съд, III-„б“ въззивен състав. Въззивното решение обаче е обезсилено с решение №41 от 14.05.2021 г. по гр. д. № 4389/ 2019 г. на IV ГО на ВКС поради нередовност на исковата молба и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд. При новото разглеждане решаващият състав, постановил обжалваното понастоящем въззивно решение, е приел за безспорно установено, че ответникът е изтеглил всички претендирани с исковата молба суми на посочените дати. Счел е за недоказано възражението, че сумите от 10 400 лв. и от 15 000 лв. са предадени на дружеството, тъй като вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза не е установило заприходяване на сумите, а разпитаният свидетел М. е заявил, че не е присъствал на предаване на сумите от ответника на управителя З. В.. Съдът е посочил, че изтегляне на суми от чужда сметка чрез пълномощно може да бъде само съзнателно целенасочено действие и доколкото липсват на доказателства да са предадени на собственика им или да са разходвани в негова полза, е приел, че това е направено с цел да бъдат задържани от ответника за него самия. Това обуславя и отговорност по чл.203, предл.1 от КТ. По отношение на сумите от 500 лв., 300 лв., 180 лв., 130 лв. не са наведени възражения в отговора на исковата молба, нито конкретни оплаквания във въззивната жалба. Затова въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частите, с които са уважени исковете с правно основание чл. 203, ал.2, вр. с чл.211от КТ, вр. с чл.45 от ЗЗД за сумите, изтеглени в периода на действие на трудово правоотношение между страните. Въз основа на представени по делото и неоспорени договори за правна защита между ищеца и адвокатското дружество, договор за абонаментно обслужване от 2011 г., издадената във връзка с тях фактура № 0000000021 от 20.12.2013 г., както и заключението по съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е приел за основателно възражението на Г., че с част от изтеглената на 29.11.2013 г. сума от 14 310 лв. е платил задължения към Адвокатско дружество „Д., М. и К.” в размер от 12 200 лв. Приел е за доказано и възражението, че с горницата над 12 200 лв., тоест със сумата от 2 110 лв., ответникът е погасил задължения на дружеството към него за трудови възнаграждения за периода 01.01.2013 г. – 31.08.2013 г., тъй като ищцовото дружество не е доказало плащане на възнаграждението, чийто нетен размер според неоспорената основна съдебно-счетоводна експертиза за този период е 2224,40 лева. Няма пречка ответникът като пълномощник на дружеството да погаси задължения към самия него, възникнали в период преди да бъде прекратено трудовото правоотношение. Счетен е за неоснователен евентуалният иск по чл.59 от ЗЗД, защото изпълнението на задължения на дружеството с тази сума е в негова полза и няма обедняване, нито има обогатяване на ответника, който не е задържал сумата за себе си. По отношение сумата от 80 лв., изтеглена на 24.10.2013 г. ответникът не е направил конкретни възражения, не е посочил основание за нейното задържане или разходване в полза на дружеството, поради което съдът е приел, че тя подлежи на присъждане в полза на ищеца. С тези съображения, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частите с които на дружеството са присъдени сумите, изтеглени в периода на действие на трудово правоотношение между страните, както и сумата от 80 лв. Отменил е решението на първостепенния съд в частта с която ответникът е осъден на основание чл.55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД да заплати сумата от 14 310 лв. и вместо това е постановил друго за отхвърляне на този иск. От анализа на мотивите на въззивния съд и от данните по делото не се установяват основания за допускане на касационно обжалване. Касаторът е поставил въпроса относно задължението на въззивната инстанция да се произнесе по всички доводи и възражения на страните във връзка с оплакването му във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно е отказал да приложи разпоредбата на чл.161 от ГПК. Според касатора дружеството не е представило необходимите счетоводни документи-касова книга, ПКО и РКО, затова е следвало да се приеме, че дружеството е създало пречки за събиране на доказателства и неговите възражения са доказани. Действително в заключението на съдебно-счетоводната експертиза е посочено, че не може да бъде направен извод дали процесните суми от 10 400 лв. и 15 000 лв. са внесени в касата на дружеството, тъй като дружеството не е представило касова книга, разходни касови ордери или приходни касови ордери, защото такива документи не съществуват. Съгласно чл. 161 ГПК с оглед на обстоятелствата по делото съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. Когато съществува спор между страните относно наличието на документ, за да се приложат последиците от тази норма, трябва да има данни по делото, че документът действително съществува/ решение № 12 от 01.02.2011 г. по гр. д. № 590/2010 г. на III ГО на ВКС/. В случая няма никакви данни, че такива документи за внасяне на сумите на каса на дружеството са съставени. Нещо повече- касаторът като главен счетоводител на дружеството е носил отговорност за съставянето и съхраняването на счетоводните документи, поради което липсата на вносни документи се дължи на неговото поведение, а не на създадена от дружеството пречка за събиране на доказателства. Всъщност конкретното възражение на жалбоподателя е било, че е предал сумите на управителя на дружеството в присъствието Г. М., но при разпита пред съда този свидетел е заявил, че не е присъствал при предаване на парични суми от ответника на управителя на „Кос Алфа“ ЕООД. Въз основа на тези показания въззивният съд е счел възражението за недоказано и по този начин е изпълнил задължението си да обсъди относимите към спора доводи и възражения на касатора. Ето защо по поставения въпрос касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допуска. Със същите съображения относно неприлагането на чл.161 от ГПК касаторът е обосновал твърдението си за очевидна неправилност на обжалваното решение. Очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо от съдържанието на решението тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Такъв квалифициран недостатък на решението в случая не се констатира. Затова не може да бъде допуснато касационно обжалване и на това основание. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,