Определение № 2425 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 811/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Т. Д. П., с адрес в [населено място], притежаващ юридическа правоспособност, против решение № 3101 от 7 ноември 2022 г., постановено по в.гр.д. № 14001/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20186370 от 16 септември 2021 г., постановено по гр.д. № 12189/2021 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявените от П. против Г. П. В., с адрес в [населено място], искове по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр, за установяване на дискриминация спрямо П. в качеството му на лице, подало сигнал, по който е образувана пр.пр. № 9782/2019 г. по описа на Софийска районна прокуратура, изразяваща се в отказ П. да бъде призован за разпит, която е била разпределена на В., въз основа на признака „обществено положение“, както и за осъждането на В. да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. В касационната жалба се заявява, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че съдът не е установил най-важните обстоятелства, както следва: че П. умишлено не е бил призован и разпитан, а В. е подал до прокуратурата невярна информация (че е призовал ищеца); съдът не е разбрал защо точно ответникът не е призовал ищеца на разпит (за да може чрез личен разговор да го убеди в основателността на сигнала); съдът не е анализирал и фактите, че ищецът има огромен конфликт с колегите на ответника, прераснал в съдебни дела; най-важното обстоятелство, което е следвало да обсъди съдът, е, че сигналът на ищеца е срещу властта – кметът на района, който на практика ръководи местното МВР, чийто служител е ответникът, който се е поставил в услуга на кмета. Касаторът счита, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като случаят е особено сериозен – касае се за умишлен отказ на служител на МВР да работи, с цел да игнорира ищеца и да не даде възможност на сигнала му да успее. Посочва, че ответникът е преградил пътя на ищеца за разкриване на истината и дори да е допуснал множество грешки по делото, те са извиними, ако се съпоставят с умисъла на ответника. В отговор на касационната жалба ответникът Г. П. В., със съдебен адрес в [населено място], представляван от адв. Г. В., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество. В обжалваното решение въззивният съд приема за установено, че предявените искове за установяване на неравно третиране по признак „обществено положение“ и осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр, са неоснователни. Първоинстанционното решение е счетено за валидно и допустимо, и не се установява допуснато нарушение на императивни правни норми. Посочено е, че доколкото ищецът твърди, че е пряко дискриминиран въз основа на общественото му положение, той носи доказателствената тежест да установи тези факти и обстоятелства с позволените от закона доказателствени средства; ищецът не е установил с представените по делото доказателства осъществяването на такава дискриминация по посочения от него признак. Не е споделена тезата, че в качеството си на лице, подало сигнал до съответен държавен орган или институция, ищецът попада в група лица с определено „обществено положение“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, но дори и да попада, извършването или неизвършването на определени процесуално-следствени действия от прокуратурата и органите на досъдебното производство по наказателни дела и досъдебни производства, както и тяхната поредност, е въпрос на законосъобразност и целесъобразност при цялостното провеждане на съответното наказателно производство по конкретната преписка, и тези действия, респективно – бездействия, подлежат на институционален и инстанционен контрол в рамките на производството и извън него (например по реда ЗОДОВ). Отбелязано е, че съществува и възможността за реализиране дисциплинарната отговорност на ответника в случай на нарушение на относимите към осъществяване на дейността му законови разпоредби. Съдът заключава, че липсват каквито и да било доказателства за осъществена пряка или непряка дискриминация относно ищеца въз основа на който и да било от посочените в ЗЗДискр признаци, поради което първоинстанционното решение е потвърдено. Касационният съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, очертани в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според указанията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай касаторът е изложил своите виждания и общи оплаквания, които обаче могат да бъдат предмет на разглеждане от касационния съд едва след допускане на касационното обжалване. Нито в касационната жалба, нито в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към нея, се сочи правен въпрос съгласно критериите, обвързващо посочени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. Съобразно посоченото задължително тълкуване, допускането на касационното обжалване е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. Практиката на Върховния касационен съд постановява, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е Върховният касационен съд да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе за преценката на допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие. В случая касаторът нито се позовава, нито са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. За пълнота на изложението следва да се посочи, че оплакванията на касатора не са свързани по същество с исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр, а касаят хода на воденото наказателно производство и невъзможността да се реализира евентуалната отговорност на посочените в сигнала лица. Съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения; същевременно разпоредбата на чл. 9 от Закона за защита от дискриминация задължава ответника да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено, след като ищецът докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация. В случая съдът е приел, че не е налице дискриминационно отношение по признак „обществено положение“, тъй като от една страна ищецът не попада в групата лица с определено „обществено положение“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, а от друга законосъобразността на извършените процесуално-следствени действия от прокуратурата и органите на досъдебното производство по наказателното производство не подлежи на контрол в рамките на производството по установяване на дискриминация, доколкото има друг ред за защита (по реда на НПК, ЗОДОВ или чрез реализиране на дисциплинарна отговорност, при наличие на съответни основания). Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,