Определение № 405 от 26.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 768/2012 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Н. И. Х. чрез адв. К. М. от АК С. срещу въззивно решение № 568/09.04.2012 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 4341/2011 г. Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като насрещната страна ДП НК „Ж. и.”, С. чрез главен юрисконсулт Л. И. Г. е отговорила, че касационната жалба е неоснователна. Жалбата е мотивирана, подадена в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Представено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и изискванията на чл. 284, ал. 3 ГПК. Обжалваемият интерес е над 5000 лв. Следователно, жалбата е редовна, като са налице и всички останали условия за допустимост на касационното производство. По заявените основания за допускане на касационното обжалване: С въззивното решение е осъден Н. И. Х. да заплати на ДП НК „Ж. и.”, С. сумата в размер на 150 209,79 лв., установена липса, на осн. чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, ведно с лихва за забава в размер на законния лихвен процент, считано от 28.01.2008 г., както и разноски по делото. Съдът е установил, че с Н. Х. е бил отчетник – управител на склад, а също и пазач невъоръжена охрана. При проверка на складовата наличност е установена липса на 7997 кг меден проводник. На мястото на същата била поставена метална стоманена жица, боядисана с кафява боя. Съдът е изложил съображения, че съгласно чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ се презумира, че липсата е причинена от отчетника, както и неговата вина. Презумпцията не е оборена. В изложението е поставен въпроса за доказателствената тежест по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, когато производството е по общия исков ред, а не по реда на начетното производство. Поддържа се противоречие с определение № 1097 по гр.д. № 676/2009 г. на ВКС, ІV ГО, което не е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 2 ГПК. В ТР 1-2009 на ОСГТК ВКС е изяснено, че съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т., съответно т. 2 ГПК са само влезли в сила съдебни решения. Определението по чл. 288 ГПК не се ползва с такава сила. От друга страна, в цитираното определение е прието, че установената съдебна практика приема, че наличието на липси се установява от работадателя /ищец/ и когато такава е налице, отговорността на ответника /отчетника/ се презумира. Няма изложени съображения, че причинната връзка между поведението на отчетника и липсата подлежи на доказване от работодателя щом претенцията е предявена по общия исков ред. Решение № 936/07.12.2010 г. по гр.д. № 492/2010 г. на САС подлежи на касационно обжалване и не са представени доказателства да е влязло в сила „Решението” по гр.д. № 8320/2011 г. на СГС не само, че няма данни да е влязло в сила, но липсват изобщо доказателства, че такъв акт е постановен – на документа, който не е препис, нито разпечатка от информационна правна система или сайт на съда, няма отбелязване решението да е обявено, нито подобен съдебен акт да е бил подписан от съдебния състав. От друга страна, никога не е имало съмнение в теорията, както и в практиката на Върховния касационен съд, а преди това на Върховния съд, че характерно за липсата е неустановеният й произход – няма как да се установят причините за състоянието на неотчетност. Следователно, презумира се причиняването на недостига от отчетника, комуто ценностите са поверени. Именно констатираната липса, обръща тежестта на доказване, която се възлага на отчетника – че не е причинил щетата или ако я е причинил, че това не е извършено виновно. Без значение е дали липсата е установена по реда на начетното производство или по общия исков ред. По този въпрос има и установена задължителна практика на ВКС, изразена в решения на ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение от 10.03.2010 г. по гр. д. № 540/2009 г. III т. о. на ВКС, решение от 30.05.2011 г. по гр. д. № 890/2010 г. на III г. о. на ВКС и № 380 от 02.06.2010 г. по гр. д. № 758/2009 г. на ВКС, III г. о. Следователно, дори да е имало противоречива съдебна практика, тя е уеднаквена по реда на чл. 291 ГПК и даденото тълкуване е станало задължително за по-долните инстанции. Обжалваното решение е съобразено с изложеното тълкуване, поради което и за него не са налице основания за допускане на касационното му обжалване. Мотивиран от горното, съдът