Определение № 227 от 25.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 884/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. Д., подадена чрез адвокат Д. Д. срещу въззивно решение № 74 от 2.03.2012 г. по гр.д.№ 1216/2011 г. на Пловдивския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 252 от 23.08.2011 г. по гр. д. № 159/2010г. на Кърджалийския окръжен съд е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу И. А. Д.- А. установителен иск по чл.422 ГПК за признаване за установено по отношение на А., че вземането му по издадената заповед № 177 от 28.01.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 103/2010 г. на Районен съд, [населено място] съществува. В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че по въпросите: допустим ли е разпит на свидетели, относно обстоятелствата, при които е сключено между страните писмено съглашение- договор за заем и какви уговорки са имали страните, при условие, че съдържанието на този документ не е оспорено по реда на чл.193 ГПК и същият е приет като доказателство по делото и забраната на чл.164, ал.1, т.5 и т.6 ГПК допуска ли изключение извън хипотезата по оспорване съдържанието на документа по чл.193 ГПК; получаването на парична сума в заем между роднини по съребрена линия до четвърта степен, доказано с писмени и гласни доказателства, поражда ли задължение за връщане на сумата съобразно разпоредбата на чл.240 ЗЗД. От ответника по касационната жалба И. А. Д.- А. не е постъпил писмен отговор. Върховния касационен съд, състав на ІІІ г.о., като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд намира същата за допустима. За да потвърди решението на Кърджалийския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от И. С. Д. срещу И. А. Д.- А. установителен иск за признаване за установено по отношение на А., че вземането му по издадената заповед № 177 от 28.01.2010 г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 103/2010 г. на Районен съд, [населено място] съществува, въззивният съд е приел, че процесното вземане не съществува, тъй като сумата 50 000 лв. посочена в договора за заем от 1.06.2004 г. не е предоставена на ответника. Решаващият извод на съда е основан на събраните по делото писмени и гласни доказателства, като на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси. По процесуалноправния въпрос - допустим ли е разпит на свидетели, относно обстоятелствата, при които е сключено между страните писмено съглашение- договор за заем и какви уговорки са имали страните, при условие, че съдържанието на този документ не е оспорено по реда на чл.193 ГПК и същият е приет като доказателство по делото, и забраната на чл.164, ал.1, т.5 и т.6 ГПК допуска ли изключение извън хипотезата по оспорване съдържанието на документа по чл.193 ГПК не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят поддържа, че в нарушение на нормата на чл.164, ал.1, т.5 и т.6 ГПК първоинстанционният съд допуснал поисканите от ответника свидетели и основал мотивите на решението си на техните показания, които въззивният съд възприел. С поисканите и допуснати гласни доказателства ответникът не опровергава съдържанието на писмения документ по см. на чл.193 ГПК, а твърди, че между страните не е налице облигационна връзка по договор за заем, тъй като реално не е получил посочената сума. Опровергаването на плащането установеното с писмен документ може да се извърши със всички допустими от ГПК доказателствени средства, в това число и със свидетелски показания. В случая съдът не е имал задължение да преценява приложението на чл.193 ГПК, а се е произнесъл единствено по приложението на чл.164, ал.1 ГПК. По въпроса - получаването на парична сума в заем между роднини по съребрена линия до четвърта степен, доказано с писмени и гласни доказателства, поражда ли задължение за връщане на сумата съобразно разпоредбата на чл.240 ЗЗД, не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Получаването на парична сума в заем безспорно поражда задължение за нейното връщане, но в случая в решаващите мотиви на въззивния съд няма извод в тази насока. Съдът е приел, че тази престация не е предадена и затова не е обсъждал въпроса за нейното връщане. С оглед реалния характер на договора за заем същият се счита за сключен с предаването на сумата, каквото не е установено да е настъпило според доказателствата по делото. Предвид изложеното не следва да се допуска касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.