Определение № 5375 от 24.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4363/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4529/15.10.2024 г. на В. Г. Н., подадена чрез адвокат К. И., срещу въззивно решение № 200/29.07.2024 г. по в. гр. д. № 254/2024 г. на Окръжен съд - Кюстендил. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не се поставят конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси. Сочат се решения на ВКС с твърдения, че обжалваното им противоречи. Твърди се, че решението е постановено без да е конституиран необходим другар. Ответникът по касация Г. Б. К., [населено място], чрез адвокат С. М., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира присъждане на разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 219/27.02.2024 г. по гр. д. № 1478/2023 г. на Районен съд - Кюстендил, с което е отхвърлен предявеният от В. Г. Н. срещу Г. Б. К. иск по чл. 108 ЗС за признаване на установено, че ищецът е собственик на сграда с предназначение гараж с идентификатор ****, с площ от 14 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], както и за осъждане на ответника да предаде владението върху процесния имот. Въззивният съд е приел за установено, че с договор за продажба на недвижим имот от 2005 г. „Осогово“ ЕАД /в несъстоятелност/ е продало на ищеца В. Н. гаражи с номера от №* до №* включително, всеки един от тях с площ от по 10 кв. м., изградени в УПИ * в кв. 184 на [населено място]. През 2000 г. 16 бр. гаражи, находящи се в [населено място], [улица], п. *, кв. 184, са актувани като държавна собственост. В АДС е посочено, че процесният имот е включен в капитала на „Осогово“ ЕАД. От представено удостоверение от главния архитект на [населено място] е установено също, че спорният гараж № 6 е с идентификатор **** по КК и КР. С констативен нотариален акт за собственост от 2022 г. ответникът Г. Коларски е признат за собственик на основание отстъпено право на строеж и извършен строеж на гараж с идентификатор ****. По делото е представен и нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ, по силата на който Г. и В. К. са придобили жилище на адрес към момента на придобиването [населено място], [улица], кв. 184. Въззивният съд е направил извод, че ищецът е обосновал правото си на собственост върху процесния имот, придобит въз основа на договор за покупко-продажба между него и „Осогово“ АД /в несъстоятелност/. От ответника са противопоставени две придобивни основания - осъществено право на строеж и изтекла придобивна давност за времето след 1979 г. За недоказано е прието възражението на ответника, че е реализирал отстъпеното му право на строеж за процесния гараж. По отношение на възражението за придобиване на имота по давност подробно са възпроизведени и обсъдени показанията на разпитаните свидетели. Посочено е, че според свидетелите К. С., А. Д. и И. Н., че Г. и В. К. владеят процесния гараж, откакто са заживели в съседния блок преди повече от 36 години. Докато притежавал автомобил, Г. К. е паркирал в гаража, поставил му е железни врати, а към момента е използван от ответниците за складиране вещи. Преди 3-4 месеца са разбрали, че Р. М. е проявил претенции към гаражите. Показанията са кредитирани с оглед обстоятелството, че свидетелите имат непосредствени впечатления - Д. и Н. живеят в съседен на процесния гараж блок, а С. живее със сина на ответника и е запозната с процесния гараж.Показанията на последната са обсъдени и при условията на чл. 172 ГПК. Не са кредитирани показанията на свидетелите Г. Г. и Р. М., защото първият е заявил, че не е виждал гаражите, но от ищеца В. Н. знае къде се намират, а М. е посочил, че не знае кой е процесният гараж или кой го стопанисва, а само че ищецът има документи за собственост. Тези показания са счетени за повърхностни, неподкрепени от останалите доказателства по делото и предадени от лица, които нямат непосредствени впечатления. След анализ на събраните доказателства съдът е приел, че ответникът е осъществил непрекъснато, явно, необезпокоявано владение на процесния гараж след 1979 г. до предявяване на иска, поради което релевираното от него възражение за изтекла придобивна давност е основателно. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства или от обжалваното решение. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Посочените в изложението съдебни решения са във връзка с твърдението на касатора, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е постановено без участието на необходим другар в производството на страната на ответника. Съгласно приетото в ТР № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС съпрузите са необходими, но не са задължителни другари по предявен от или срещу тях иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност. Неучастието в процеса по иска по чл.108 ЗС на съпругата на ответника Г. К. не обуславя недопустимост на производството, на което може да се позове ищецът. Неучаствалият в делото съпруг ще бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, което трябва да бъде еднакво спрямо всички необходими другари, и би могъл да защити правата си, в случай че са нарушени по реда на чл. 304 ГПК. Ето защо не може да се приеме наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане касационно обжалване поради евентуална недопустимост на въззивното решение. Касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поради което съгласно цитираното ТР не може да бъде допуснато касационно обжалване. Изложеното, касаещо обсъждането на свидетелските показания, без конкретен правен въпрос, представлява касационно оплакване по чл.281 ГПК. В допълнение обаче, следва да се има предвид, че в съответствие с установената практика на ВКС /решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г., IV г.о., решение № 312/11.01.2018 г. по гр.д. № 191/2017 г., IV г.о./, въззивният съд подробно е обсъдил свидетелските показания, като е посочил кои конкретни, релевантни за спора, факти приема за установени и кои не, съпоставил е свидетелските показания помежду им и с останалите приети по делото доказателства, обсъдил е и противоречията между показанията на свидетелите, като е изложил мотиви относно това кои кредитира и по какви съображения и кои не кредитира. Според цитираната практика на ВКС при преценка на свидетелските показания съдът първо установява дали е налице противоречие в показанията и ги съпоставя с останалите доказателства по спора, като излага съображения налице ли са основания за недаване вяра на показания и защо. Когато по отделен факт свидетелските показания се разминават, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил, без да оцени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите и да съхрани впечатленията си, както и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. Въззивното решение не е в противоречие с тази практика на ВКС, поради което не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С оглед изложеното не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото касатора В. Г. Н., [населено място], следва да заплати в полза на ответника по касация Г. Б. Коларски, [населено място], сторените в настоящото производство разноски в размер на 1200 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.