Определение № 60294 от 30.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1815/2021 г.

Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК.

С въззивно решение № 260442/21.01.2021 г. по гр. д. № 15775/2019 г. на Софийски градски съд, II-Б въззивен състав, е потвърдено първоинстанционното решение, с което е признато за установено по предявения от Т. Д. Г. срещу Б. В. Б. и В. В. Б., иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост върху реална част от имот с идентификатор *, с площ от 28 кв. м., заключена между А, Б, В и Г на приложената към исковата молба комбинирана скица, съответно между т.1, 12, 5 и 14 на приложената към основното заключение комбинирана скица, представляващо неразделна част от съдебното решение, която реална част погрешно е отразена в одобрената кадастрална карта в границите на имот с идентификатор * по неприложения регулационен план, одобрен със заповед от 1989 г., и следва да бъде включена в границите на собствения на ищеца недвижим имот с идентификатор *, придобит по договор за продажба, съобразно скица-проект към заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза и осъжда ответниците да предадат на ищеца владението върху описаната реална част. С решението е признато за установено по предявения от Т. Д. Г. срещу П. Ц. С. и А. Ф. С., иск с правно основание чл.124 ГПК за признаване правото на собственост върху реална част от имот с идентификатор *, с площ от 46 кв. м., заключена между б. В, Г, Д и Е на приложената към исковата молба комбинирана скица, съответно между т.5, 6, 15 и 14 на приложената към основното заключение комбинирана скица, представляващо неразделна част от съдебното решение, която реална част погрешно е отразена в одобрената кадастрална карта в границите на имот с идентификатор * по неприложения регулационен план, одобрен със заповед от 1989 г., и следва да бъде включена в границите на собствения на ищеца недвижим имот с идентификатор *, придобит по договор за продажба, съобразно скица-проект към заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза. Решението е влязло в сила като необжалвано по установителните искове срещу ответниците П. и А. С..

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл.283 ГПК от адв. С. Ч. като пълномощник на ответниците Б. В. Б. и В. В. Б.. Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката е поставила следните материалноправни въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т.1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. може ли да се приеме, че след влизането в сила на регулационния план, се изгубва собствеността върху спорната част; 2. придобива ли се по силата на самия план собствеността върху придаваемата част; 3. необходимо ли е да се прилага десетгодишната давност, когато лицето е придобило имота на основание договор за дарение, както и по процесуалноправен въпрос: длъжен ли е въззивният съд съобразно чл.235, ал.2 ГПК, като инстанция по същество, да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като обоснове решението си въз основа на установените факти и закона. По тези въпроси се твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Очевидната неправилност е обоснована с недопускане на поискана експертиза в двете инстанции.

Ответниците по жалба, чрез процесуалния си представител, изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

Ищецът е изложил твърдения, че на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 101/1981 г., е придобил правото на собственост върху п. в кв.35 по регулационния план на [населено място] от 1965 г.,[жк], с урегулирана площ 882 кв. м., при граници: улица, К. Т. и С. Т.. По плана от 89 г. имотът му е нанесен като , с площ 790 кв. м., като 28 кв. м. са придадени към съседния УПИ , собственост на ответниците Б.. Сметките по регулация не са били уредени, поради което отчуждителното действие на неприложения план от 1989 г. се е прекратило автоматично. Имотът му бил нанесен в кадастралната карта като имот с идентификатор * и намалена площ по плана от 1989 г. – 789 кв. м., съответно имотът на ответниците е нанесен с идентификатор *** и включени 28 кв. м., придадени от собствения му имот. Исковата молба е предявена на 30.07.2018 г.

Ответниците са оспорили исковете. Поддържали са, че върху придадената част са упражнявали фактическа власт повече от 10 години /преди този период от техните баба и дядо, които са им дарили имота/. Ищецът изградил ограда преди две години, в която не е включил процесната част.

Обявено за безспорно е обстоятелството, че ответниците упражняват фактическа власт върху спорната реална част от 28 кв. м.

С договор за дарение, сключен с нотариален акт № 175/1984 г. Б. Б. е придобил правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от п. ** в кв.35по плана от 1965 г.-1968 г., а В. Б. е придобила другата 1/2 ид. ч. с договор за дарение от 1986 г., като дарителите С. и В. Т. по първата сделка са си запазили пожизнено право на ползване върху имота. Имотът е описан по актовете с площ от 900 кв. м.

Установява се, че първият регулационен план е одобрен през 1956 г., като по този план придобитият от ищеца имот е част от имот с пл. № 1 от кв.36 и за него не е отреден самостоятелен парцел. По плана от 65 г. имот пл. № * е разделен и нанесен като имоти с пл. № *, *, *, * и *, като този на ищеца – имот пл. № *, за който първоначално е отреден п. **. С изменението на плана през 1968 г. е направена конфигурация, като е увеличена ширината му за сметка на дълбочината му е границите на парцела са одобрени по границите на имот * /със зелени линии по ц.1, 2,3 и 4/. През 1989 г. е приет регулационен план, действащ и към момента, по който границите на имота са изместени: западната граница е нанесена с чупка, започваща от края на съществуващата постройка и отместена в източна посока /навътре в имота/ до отклонение от 1,70 м. в северния край на тази граница /по ц. 12-5, очертана с черни линии/. По действащия план за имота на ищеца е отреден УПИ с граници по 5,6,8,9,10,11,12 и 5, като частта от имота, между т.1, 12, 5 и 14, с площ от 28 кв. м., се придава към УПИ , с идентификатор ***.

От събраните гласни доказателства /чрез разпит на свидетелите П., М. и П./ се установяват следните факти: ответникът Б. живее в имота от 2007 г.-2008 г.; тогава ищецът е сложил ограда; когато са били живи бабата и дядото на ответниците, между имотите не е имало ограда; същите са имали обща работилница, разположена и в двата имота; имало е пътека между дворовете; оградата е направена преди около 5-6 години /според П. – преди 3 години; откакто ищецът гледа кучета и е заградил около тях/. Единствено свидетелката С. сочи, че ограда от телена мрежа е била изградена преди 20 години, както и че Б. Б. живее в имота от 25-26 години. Районният съд не е кредитирал показанията й като противоречащи на показанията на останалите свидетели.

Във въззивното решение е прието, че съгласно действащата към момента на приемане на плана от 1989 г. разпоредба на чл.110, ал.1 ЗТСУ /отм./, дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие, като правото на собственост върху придадените по регулация части от един имот към парцел, отреден за друг имот, се придобива по силата на самата регулация от момента на влизане в сила на дворищнорегулационния план. Според разясненията в тълкувателно решение № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2 от 1993 г. на ОСГК на ВС, това придобиване е под прекратително условие, тъй като съгласно чл.33, ал.1 ЗТСУ /отм./ и чл.86, ал.2 ППЗТСУ /отм./, ако до влизане в сила на следващия дворищнорегулационен план планът, предвиждащ придаване по регулация на част от един имот към съседен парцел, отреден за друг имот, не бъде приложен, новият план се създава въз основа на първоначалното /преди неприложения план/ положение на недвижимите имоти. Съобразно тези задължителни разяснения, дворищнорегулационният план следва да се счита за приложен от момента, когато настъпва трансформация на регулационните линии в имотни граници при хипотезите на чл.33, ал.1 и 2 ЗТСУ /отм./ - когато са уредени сметките за придадения имот /чрез изплащане на дължимото обезщетение за придадените части на правоимащия собственик/ и в резултат на това той е завзет по законоустановения ред, на база съставен след изпълнение на всички условия нотариален акт за собственост по регулация за придаваемото място. За уреждане на отношенията, възникнали по повод на приети по реда на ЗТСУ /отм./, но все още неприложени дворищнорегулационни планове са приети преходните разпоредби на § 6 и § 8 от ПР на ЗУТ, съобразно които отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове, се продължава само временно - до изтичане на сроковете по § 6, ал.2 и 4 от ПР на ЗУТ, след което това отчуждително действие отпада автоматично, по силата на закона. В този смисъл са и дадените разяснения с тълкувателно решение № 3/28.03.2011 г. по тълк. дело № 3/2010 г. на ВКС, ОСГК. Както е посочено в същото с изтичането на шестмесечен срок от влизане на ЗУТ в сила, в случай че планът не бъде приложен в рамките на този срок, правото на собственост върху парцела се трансформира в право на собственост върху имота, за който е бил отреден дворищнорегулационният парцел, а придаваемите части се връщат в патримониума на собственика на имота, от който са били отчуждени. Посочено е, че с оглед обсъдените разпоредби и тяхното задължително тълкуване в производството е установено, че с влизане в сила на регулационния план от 1989 г. описаната реална част от имота на ищеца е преминала в собственост на ответниците като собственици на съседния имот, към който тази част е била придадена. Не е установено, че регулационният план е приложен. Напротив, чрез дадените от експерта констатации е доказано, че сметките по регулация не са били уредени. Не са ангажирани от ответниците доказателства, за това че дължимото на ищеца обезщетение е заплатено, съответно, че те са заели придадената част по законоустановения ред въз основа на издаден в тяхна полза нотариален акт по регулация. С оглед тези фактически констатации е възприет и извода на вещото лице, че последният приложен регулационен план по отношение на спорните граници е този от 1965 - 1968 г., който е възприет от съда. Следователно, на основание § 8, ал.1 от ПР на ЗУТ, с изтичане на шестмесечния срок от влизане в сила на ЗУТ отчуждителното действие на неприложения регулационен план от 1989 г. по отношение на придадената от имота на ищеца част към имота на ответниците се е прекратило, като считано от 01.10.2001 г. правото на собственост върху тези реални части от имота е преминало обратно в патримониума на ищеца. Въззивният съд е направил извод, че ищецът е собственик на описаната реална част на посоченото придобивно основание – по силата на договор за покупко-продажба от 1981 г. и след отпадане на отчуждителното действие на дворищнорегулационния план, с който е била придадена към съседния имот. Обсъдено е възражението на ответниците за завладяване на придаваемата част /неправилно посочено като възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност/, което е счетено за неоснователно.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението материалноправни въпроси, които са разрешени в съответствие със съдебната практика, включително с разясненията в тълкувателно решение № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, които намират приложение. Това следва от разпоредбите на § 6, ал.2 и §8, ал.1 и 2 от ПР на ЗУТ, които придават значение на прилагането на дворищнорегулационните планове, действащи към момента на влизане в сила на ЗУТ. Една от разгледаните хипотези в тълкувателния акт е по чл.33, ал.1 ЗТСУ /отм./ - при незаконосъобразна регулация, ако придаваемите части бъдат заети и владението им продължи повече от десет години, в която отчуждителното действие се стабилизира и при следващо регулиране парцелните граници ще бъдат приети за имотни. Тази хипотеза предвижда изменение на дворищнорегулационния план при условията на чл.32, ал.1, т.т. 2, 4 и 5 ЗТСУ /отм./ - при грешка в кадастралния план, при явна фактическа грешка, свързана с регулационните предвиждания и при утвърждаването му при съществено закононарушение. При нея се касае или до закононарушение при одобряване на регулацията, или до нарушаване на материални субективни права на собствениците на имотите, поради което за настъпване на ефекта на съвпадение на регулационните с имотни граници при изменение на основанията, визирани в посочените по-горе разпоредби, е предвидено кумулативно изпълнение на условията за заемане на придаваемите части, както и самото им заемане, като владението върху тях следва да продължи минимум десет години. Тези допълнителни изисквания са обусловени от обстоятелството, че дворищната регулация е незаконосъобразна и не съответства на действителното положение, поради което не би следвало да бъде съобразявана при нейното изменяване и изработване на новия план и трябва да се изхожда от положението на имотите преди нея. Когато регулационният план е създаден при грешна кадастрална основа, в него има явна фактическа грешка или е утвърден при съществено закононарушение /чл.33, ал.1 ЗТСУ-отм./, отчуждителното му е действие е налице, когато придадените по регулация части бъдат заети и владението върху тях продължи повече от десет години. Основанието следва да е осъществено до влизането в сила на ЗУТ на 31.03.2001 г. В конкретния случай обаче не са налице предпоставките, визирани в тази разпоредба. Съществуват и данни, че материализирана граница и ограда между имотите е нямало поне до 2012 г., каквито са твърденията и на самите ответници, с оглед на което не може да се приеме за доказано, че придадената площ е завзета и върху нея е осъществено десетгодишно владение. Независимо че твърдяното от ответниците придобивно основание е квалифицирано като възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност, вместо въведеното основание - придобиване на придаваемата от имота на ищеца площ по регулация, приложена чрез осъществено десетгодишно владение на придаваемата площ /разяснено в обсъденото от въззивния съд тълкувателно решение/, изводите му са направени именно за това придобивно основание. Същите са в съответствие и с решение № 122/06.06.2014 г. по гр. д. № 6600/2013 г. на ВКС, първо г. о., в което е разгледан начина на доказване на факт дали регулацията по отношение на два съседни имота е била приложена, като е прието, че при спор за собственост върху част от имот, за която се поддържа, че е била придадена по регулация към съседен имот, в тежест на лицето, което твърди, че регулацията е била приложена, е да докаже това. Твърдението може да бъде доказано чрез свидетелски показания, ако се поддържа, че върху придадената част е била упражнявана фактическа власт повече от десет години, но същото не е установено в настоящата хипотеза.

С оглед на горното следва да се приеме, че към датата на влизане в сила на ЗУТ планът от 1989 г. не е бил приложен, поради което на основание параграф 8, ал.1 от ПР на ЗУТ отчуждителното му действие е било прекратено автоматично /ТР № 3/28.03.2011 г. на ОСГК на ВКС/.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения процесуалноправен въпрос.

В конкретния случай въззивният съд е постановил обжалваното решение при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, като е основал решението си на приетите от него фактически заключения и правни изводи, съответни на материалния закон. Обсъдени са релевантните за спора обстоятелства по делото и са разгледани заявените твърдения, доводи и възражения на страните. Съгласно установената практика по приложението на чл.12 и чл.235 ГПК, съдът преценява доказателствата по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и в тяхната цялост. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства и заявените от страните доводи, които са от значение за спорното право. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно относно релевантните факти, твърденията, доводите и възраженията на страните по тях и по приложимото материално право, а това как точно ще изгради изводите си е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Евентуалното несъгласие на касаторите с фактическите и правни заключения на съда и с произнасянето му по възраженията и доводите на страните не е основание за допускане на касационно обжалване.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по така поставените въпроси и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по същите е налице съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване.

Не съществува и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност, установима пряко от мотивите на обжалвания акт. Същата е обоснована с недопускане на поискана допълнителна техническа експертиза със задача кога е изградена оградата между имотите. На първо място е налице изложено твърдение в отговора на исковата молба, че тя е построена от ищеца преди 2 години, а на второ - с оглед събраните гласни доказателства същата представлява телена мрежа с колове. Така поставеният въпрос не е бил релевантен за изясняване на обстоятелствата по делото.

С оглед изхода на делото касаторите дължат заплащане на ответника на направените разноски в касационното производство в размер на 800 лв. /за адвокатско възнаграждение/.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение