Определение № 1642 от 13.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1953/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. А. Н. против определение № 250 от 27.03.2023 г., постановено по в. ч. гр. д. № 186/2023 г. по описа на Окръжен съд - Добрич, с което е потвърдено определение № 397 от 13.02.2023 г. по гр. д. № 3296/2022 г. по описа на Районен съд - Добрич, с което е върната исковата молба, подадена от частния жалбоподател против Апелативен съд - Варна за установяването на неистинността на заповед № РД-0344/31.05.2021 г. на председателя на Апелативен съд – Варна, в частта „…намира, че забавянето на производството по трите дела /в рамките на 2-3 дни/ е минимално…“ на основание чл. 124, ал. 4 ГПК и производството по делото е прекратено. В частната касационна жалба се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск. Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу обжалваемо определение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Производство е образувано по предявен от Н. А. Н. против Апелативен съд - Варна иск по чл. 124, ал. 4 ГПК. Твърденията на ищеца са, че е страна по в. ч. гр. д. № 190/2021 г., в. ч. гр. д. № 189/2021 г. и в. ч. гр. д. № 191/2021 г. по описа на Апелативен съд - Варна. Подадените срещу постановените по тези дела съдебни актове частни жалби, били администрирани от въззивния апелативен съд на горната инстанция, без да е извършена проверка за тяхната редовност и допустимост. Последвало връщането им на въззивния съд за извършване на изискуемите действия. Така производството по посочените дела се забавило повече от месец. Ищецът сигнализирал председателя на Апелативен съд - Варна с искане за налагане на дисциплинарни наказания на съдиите докладчици по забавените производства, който по този повод издал заповед № РД-0344/31.05.2021 г. В заповедта председателят констатирал, че забавата по делата, „/в рамките на 2 – 3 дни/ е минимална“ и не следва да се образуват дисциплинарни производства на съдиите. Така посоченото не било вярно според ищеца и същият с исковата молба е поискал да се установи неистинността на заповедта в тази част. Обосновал се е, че установяването на неистинността на записването в заповедта касателно продължителността на забавените производства по трите дела му е необходимо, защото възнамерява в бъдеще да предяви срещу Апелативен съд - Варна осъдителен иск по чл. 2б ЗОДОВ за вреди от забавено правосъдие по трите горепосочени въззивни частни производства на Апелативен съд - Варна, а според следващите уточняващи молби, бъдещият иск по чл. 49 ЗЗД /или по чл. 45 ЗЗД/ за вреди от това, че с така невярно посоченото в заповедта, ищецът бил изкаран лъжец. С обжалваното в настоящото производство определение въззивният съд е потвърдил определението за прекратяване на производството по предявения от ищеца иск. Аргументирал се е, че фактите и изводите, съставляващи основания за издаване на официалния диспозитивен документ, нямат обвързваща материална доказателствена сила. Те подлежат и могат да бъдат установявани и доказвани на общо основание във всеки спор, за чието разрешаване са релевантни, но не и чрез иск по чл. 124, ал. 4 ГПК. Извън установяването на неавтентичност на оспорения документ, какъвто настоящият спор не е, искът по чл. 124, ал. 4 ГПК е предназначен за преодоляване на обвързващата материална доказателствена сила на официален свидетелстващ документ. Заповед № РД-0344/31.05.2021г. на председателя на Апелативен съд - Варна не е официален свидетелстващ документ и съдържащите се в нея факти и изводи нямат обвързваща материална доказателствена сила. Предявеният иск се свежда до такъв за установяване неистинност на фактическите основания /колко точно е продължила забавата в производствата по трите дела/ за издаване на един официален диспозитивен документ, поради което е недопустим. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, подадено от адвокат И., и в частната касационна жалба са поставени следните правни въпроси: 1. „Какъв е предметът на предявения от ищеца иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и допустим ли е?“; 2. „Има ли ищецът правен интерес от предявяването на иска?“; 3. „Следва ли въззивният съд да извърши се произнесе по оплакванията в частната жалба, когато извършва проверка на обжалвания съдебен акт?“; 4. „В конкретния случай заповед в рамките на правомощията по чл. 312 от ЗСВ на председателя на Апелативен съд - Варна обективирана информация, която може да се дължи на волеизявления в становища на съдиите, а също така и извлечение на информация от деловодната програма на Апелативен съд - Варна, представлява ли официален диспозитивен документ?“ и 5. „Може ли на базата на един гол документ да се прецени дали е официален свидетелстващ документ или официален диспозитивен документ, без да е налична цялата преписка за документа?“. По въпросите не се разкриват посочените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Процесната заповед на председателя на Апелативен съд - Варна е диспозитивен документ и следователно не засвидетелства възприети от издателя факти. Верността /съдържанието/ на заповедта не може да бъде обект на проверка с иск по чл. 124, ал. 1 ГПК /така определение № 156 от 11.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1516/2013 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 91 от 06.02.2012 г. по ч. гр. д. № 51/2012 г. на ВКС, III г. о./. Трайно възприето в практиката на ВКС е разбирането, че в случаите, когато документът е диспозитивен, да се оспори неговата истинност означава да се заяви, че същият е неавтентичен – т. е. че материализираното в него изявление не е направено от лицето, посочено като издател. Предявеният иск по чл. 124, ал. 4 ГПК не е основан на доводи за неавтентичност на диспозитивен документ и с него не се оспорва авторството, а верността на констатацията на председателя на Апелативен съд - Варна относно продължителността на забавянето при разглеждане на делата, по които жалбоподателят е страна. Само свидетелстващият /удостоверителен/ документ може да бъде верен или неверен – когато обективираното в него удостоверително изявление на издателя не отговаря на действителното фактическо положение. Свидетелстващият документ притежава материална доказателствена сила, която се състои в доказателственото значение на документа по отношение на стоящ извън него факт, който се удостоверява от материализираното удостоверително изявление. По отношение на такъв документ е допустимо да се повдигне възражение, че е неверен, т. е. да се оспорва и отрича материалната доказателствена сила на свидетелстващия документ с твърдението че удостовереното в него не отговаря на действителното фактическо положение, поради което е допустимо да се установява по исков ред неверността му, когато е и официален. Оспорването на верността на свидетелстващия /удостоверителен/ документ е средство за защита срещу неговата обвързваща материална доказателствена сила, каквато има официалния свидетелстващ документ. В случая обаче оспореният по исков ред документ не притежава материална доказателствена сила, защото не е свидетелстващ, а диспозитивен, поради което е недопустимо да се установява неверността на съдържанието му. Твърденията на жалбоподателя за наличие на правен интерес от търсената с иска защита, с оглед възможността му да предяви осъдителен иск по чл. 2б ЗОДОВ, респ. чл. 49 ЗЗД, са неотносими. Обжалваното определение е постановено в съответствие с посочената съдебна практика, която се споделя и от настоящият съдебен състав. Третият въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл всички наведени от жалбоподателя доводи и възражения, като е съобразил направените от него уточнения на исковата молба и твърденията му за интереса от предявяване на иска. Несъгласието на жалбоподателя с правните изводи на съда не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Петият поставен в изложението въпрос е общо теоретично зададен, не е бил разглеждан в обжалваното определение и следователно по него не следва да се да се разглежда наличието поддържаното специално основание. Предвид изложеното касационно обжалване на определението не следва да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение