Определение № 1333 от 30.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 20/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Н. Н. срещу решение №140 от 10.07.2024г. по в.гр.д. №239/2024 г. на Бургаски апелативен съд. С него е потвърдено решение №80 от 11.03.2024г. по гр.д. №532/2022г. на Сливенски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касационния жалбоподател против ЗД „Бул Инс” АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата сестра С. Николова Николова, настъпила при ПТП на 11.07.2021г., в размер на сумата от 100 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 05.07.2022г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател изразява несъгласие с извода на въззивния съд, като счита за доказана съществувалата трайна и дълбока емоционална връзка с починалата. Твърди, че апелативният съд не е взел предвид обстоятелството, че е полагал заместващи родителски грижи за сестра си, тъй като родителите им не са имали финансова възможност. Счита, че свидетелските показания на Й. Г. и С. С. са източник на данни, че той не може да преодолее загубата на сестра си, която се е отразила изключително негативно както на психиката, така и на социалния му живот. Моли за отмяна на въззивното решение, за осъждане на ответника да заплати претендирания размер на обезщетението за неимуществени вреди и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Съдът длъжен ли е в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото и приложението на закона? При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва ли да спази правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани? За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните? 2. Длъжна ли е въззивната инстанция да приложи служебно и без да е сезирана от страните императивна правна норма? 3. Кои са критериите, включени в понятието „само по изключение“, визирано в Tълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016г., ОСНГТК на ВКС относно кръга лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди? Тези критерии базирани ли са на конкретни обективни обстоятелства и какви са те и следва ли съдът да изложи мотиви за тях? Наличието на конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка между брат и сестра, покрива ли тези критерии? По всички въпроси сочи допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК. Твърди, че въпросът по т.3 е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016 г., ОСНГТК на ВКС, решение № 50108 от 09.11.2023 г. по т.д. №1631/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е констатирал, че на 11.07.2021 г., сестрата на касационния жалбоподател С. Николова Николова е починала при пътнотранспортно произшествие, предизвикано от А. И. А. при управление на лек автомобил, за който е била сключена застраховка „Гражданска отговорност” с ответника ЗД „Бул инс” АД. Позовал се е на задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС, като е изложил съображения, че обезщетение се присъжда при наличие на две предпоставки: създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. С оглед на тези критерии и след обсъждане на събраните по делото гласни доказателства, решаващият състав е приел, че между ищеца и починалата не е установена особена близост, която да е по – голяма или по – значителна от типичната между брат и сестра. Счел е, че свидетелските показания относно начина, по който ищецът преживява загубата на сестра си, не дават пряка информация за отношенията им преди инцидента, т.е. за първата предпоставка за правото на обезщетение, както и че не са събрани доказателства, от които да се направи извод за наличието на близост, която българското общество би счело за по-голяма и необичайна от считаната за нормална за тази родствена връзка между брат и сестра. Изтъкнал е, че твърденията, че ищецът е полагал за сестра си заместващи родителски грижи, тъй като родителите им нямали възможност да се грижат за тях, се правят за пръв път във въззивната жалба и не следва да се обсъждат. По тези съображения апелативният съд е намерил за неоснователен предявения иск против застрахователя за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставените от касатора въпроси по т.1 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, са относими към спора, но по тях не е обоснована допълнителната предпоставка за достъп до касация. Макар касаторът да е посочил допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, не е посочил практика на ВКС, в противоречие с която е постановено обжалваното съдебно решение. По въпроса относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №55 от 03.04.2014г. по т.д. №1245/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №63 от 17.07.2015г. по т.д. №674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №111 от 03.11.2015г. по т.д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. При постановяване на решението си, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. Съдът е обсъдил показанията на свидетелите Й. Г. и С. С., от които е установил, че починалата С. Николова е живеела, заедно с новороденото си дете, в бащината си къща, в която също живеел и ищецът със своето семейство – жена и три деца, както и че ищецът много обичал сестра си и се грижел за нея. Относно твърденията за полагане от страна на ищеца на заместващи родителските грижи спрямо починалата, поради липса на финансови средства на родителите им, е приел, че не следва да бъдат обсъждани, поради заявяването им за първи път във въззивната жалба. По този начин въззивният съд не се е отклонил от дадените в практиката на ВКС разяснения относно правомощията на въззивната инстанция. Вторият въпрос от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК не отговаря на общия критерий да е обуславящ за изхода на спора, доколкото касаторът не обоснова неговата значимост за извода на въззивния съд за неоснователност на предявения иск. Наред с това касаторът не е посочил по него и допълнителна предпоставка за достъп до касационно обжалване по поставения въпрос. Поставените от касационния жалбоподател въпроси, свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, изброени под т.3 са обсъдени от въззивния съд и са обусловили решаващия му извод за неоснователност на иска. По въпроса обаче не е обоснована допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съгласно задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/23.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/1961г. и ППВС № 5/1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС №4/1961г. и ППВС №5/1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №17/16.03.2021г. по т.д. №291/2020г. на ВКС, II т.о., решение № 92/17.11.2020г. по т.д. №1275/2019г. на ВКС, II т.о. и решение №45/10.05.2021г. по т.д. №370/2020г. на ВКС, II т.о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването близост, по – голяма от считаната за нормална за съответната родствена връзка /примери, относими към връзката между братя и сестри – израстването им сами като деца, поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина/. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от Тълкувателно решение №1/23.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, тъй като изводът за недоказана материалноправна легитимация на ищеца е резултат от преценката, основана на събраните гласни доказателствени средства, че съществувалата между брата и неговата починала сестра житейска връзка и интензитета на вредите не покриват изискването за изключителност, а съществувалите между тях отношения на обич,подкрепа и привързаност са били обичайни, характерни за конкретния вид родствена връзка, което от своя страна предполага проявление на нормално присъщите за подобни връзки болки и страдания по повод загубата на близък човек. Наличието на задължителна практика на ВКС по поставените от касатора въпроси, с която въззивното решение е съобразено, изключва и поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, която касаторът е посочил, без да я аргументира съобразно разясненията в т.4 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд