Определение № 946 от 26.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4719/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. П. П. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 110/ 13.06.2025 г. по гр.д.№ 72/ 2025 г., с което е отменено решение на Бургаски окръжен съд № 1001/ 25.11.2024 г. по гр.д.№ 1180/ 2024 г., след което по предявения срещу жалбоподателката от И. Г. И. иск М. П. П. е осъдена да заплати на И. Г. И. 26 450 лева главница, получена от нея без основание, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба в съда 05.08.2024 г. до окончателното й изплащане, както и разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката поставя въпросите 1. „следва ли при предявен иск за връщане на получено без основание, на ищеца да бъдат дадени задължителни указания за излагане на твърдения за фактите и обстоятелствата, от които съдът да изведе дали става въпрос за дадено без изначално основание, дадено въз основа на неосъществено основание или дадено въз основа на отпаднало основание ?“; 2. „съществува ли задължение за въззивната инстанция да следи за редовността на исковата молба, дължи ли произнасяне по този въпрос при направено възражение в отговора на исковата молба, и впоследствие в отговора на въззивната жалба и какви процесуални действия следва да извърши?“; 3. „как се определя спорното материално право и длъжен ли е съдът с решението си да отговори на иска и може ли да излиза извън спорния предмет на делото ?“; и 4. „има ли задължение съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните в процеса, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си, върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не ?“. Жалбоподателката поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна И. И. оспорва жалбата като поддържа, че твърденията на жалбоподателката за нередовност на исковата молба са бланкетни, изцяло необосновани, недоказани и неоснователни. За поставените въпроси поддържа, че имат процесуалноправен характер, без да са изложени съображения каква е връзката на тези въпроси с конкретното дело, с конкретно обжалваното въззивно решение и как този въпрос е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Въпросите имали принципен характер и били формулирани твърде общо и абстрактно, което само по себе си представлява пречка за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Конкретно по отделните въпроси поддържа, че първите три от тях нямат връзка с предмета на делото, а за последния поддържа, че не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Моли за недопускане на касационното обжалване, евентуално излага съображения по същество за неоснователност на касационната жалба. Жалбата е допустима, а искането за допускане на касационно обжалване - основателно. Въззивният съд приел, че с оглед наведените фактически твърдения и формулираното искане в петитума на исковата молба, предявеният иск е с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД. В отговора срещу исковата молба ответницата възразила, че сумите, за които се твърди да са преведени без основание по нейна банкова сметка от ищеца, били получени за посрещане разноските за наето жилище в [населено място] и подаръци за ответницата. Съдът приел за установено, че паричните преводи, общата стойност на които формира цената на иска, били извършени както следва: на 05.08.2019 г. – 1 000 лева; на 29.08.2019 г. – 5 000 лева; на 21.11.2019 г. - 1 000 лева; на 27.12.2019 г. – 2 000 лева; на 16.01.2020 г. - 500 лева; на 14.02.2020 г. – 1 200 лева; на 16.03.2020 г. – 2 000 лева; на 05.05.2020 г. - 750 лева; на 11.06.2020 г. - 800 лева; на 13.07.2020 г. - 200 лева; на 11.08.2020 г. - 400 лева; на 17.09.2020 г. - 800 лева; на 19.10.2020 г.- 800 лева; на 13.11.2020 г. – 2 000 лева; на 15.01.2021 г. - 800 лева; на 16.03.2021 г. – 2 000 лева; на 14.05.2021 г. – 1 200 лева; на 27.09.2021 г. – 2 000 лева и на 12.10.2021 г. – 2 000 лева. От показанията на разпитаните свидетели било видно, че ответницата е наела през 2016 г. един апартамент в [населено място] на [улица], който освободила през лятото на 2021 г. и се е върнала да живее при родителите си. В този период ищецът не е живял в [населено място], а в [населено място] и наетото жилище не е било обитавано общо от двамата. Страните по делото са били в близки отношения, но нямало данни тези отношения да са били от естество на фактическо съжителство. Ищецът посещавал ответницата, като оставал в [населено място] по няколко дни. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел неоснователност на предявения иск. Не се установявало основание за получаване от ответницата на сумите по извършените банкови преводи. Твърдението й за наличие между страните на договор за поръчка без възнаграждение не било доказано. От показанията на свидетелите било видно, че ответницата сама договаряла и наела жилището, че е сключила наемния договор в лично качество, че е живяла там сама и само е била посещавана от ищеца, който поради близостта им имал свои лични вещи там. Това, че действителен наемател на жилището бил ответникът и че той трябвало да заплаща както наема, така и съпътстващите разноски, свидетелите узнали опосредено, от разкази на ответницата, което разколебавало доказателствената стойност на показанията им. Твърдението за наличие на договор за поръчка между страните било опровергано както от размера на сумите по отделните преводи, така и от липсата на периодичност на плащанията, характерна за погасяване на месечни периодични платежи като наемите и сметките за потребление. Необяснимо било и получаването на преводи през месеците септември и октомври 2021 г., когато наетото от ответницата жилище било освободено и наем и разходи не били дължими. Освен това съдът посочил, че довереникът по договор за поръчка бил длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката, а по делото не се твърдяло и и не се установявало ответницата да е предприела действия по изпълнение на това свое задължение. Затова по делото не било доказано твърдяното правоотношение между страните по договор за поръчка като основание за получаването на сумите по исковата молба. Затова тези суми били получени без основание по смисъла на чл.55 ал.1 ЗЗД. Представените по делото доказателства за други водени дела между страните съдът счел за неотносими за конкретния правен спор и отказал да ги обсъжда. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените процесуалноправни въпроси са обуславящи, но по първите три от тях не е налице допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Те са разрешени в съответствие с установената практика, според която в обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание, ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание /решение № 29/ 28.03.2012 г. по гр.д.№ 1144/ 2010 г., ВКС, IV г.о./, а предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните - съдът е длъжен да разгледа само иска, с който е сезиран и да се произнесе само по въведените от страните факти и възражения /решение № 292/ 16.10.2018 г. по т.д.№ 3148/ 2017 г., ВКС, ІІ т.о./. Въззивното решение не противоречи на така установената практика. Допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК е налице обаче по последния процесуалноправен въпрос, който при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъде прецизиран така: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, при противоречиви доказателства да посочи на кои от тях дава вяра и какви факти от кои доказателства се установяват, както и да изложи съображения по всички доводи и възражения на страните?“. Затова по този въпрос обжалването следва да бъде допуснато, а останалите доводи на страните съдът ще вземе предвид при разглеждане на жалбата по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд