Определение № 1391 от 08.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2618/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Обединена българска банка“ АД, чрез юрисконсулт Т. С.-Л., срещу решение № 179 от 29.07.2024г. по възз.гр.д. № 167/2024г. на Апелативен съд - Велико Търново.

Допустим предмет на обжалване е въззивното решение в неблагоприятните за касатора части, с които, след частична отмяна на решение № 466/04.12.2023г. по гр.д.№ 550/2022г. на ОС - Плевен, са отхвърлени претенциите на „Обединена българска банка“ АД, в качеството на правоприемник на „Кей и Си Банк България“ АД, против М. Ф. М., за заплащане на падежирала и предсрочно изискуема главница по договор за студентски кредит от 25.06.2015. за размера над 81 670.33лв. до претендирания размер от 82 144.92лв., ведно със законната лихва; за законната лихва върху главницата от 81 670.33лв. за периода 22.07.2022г.-26.04.2023г. и за обезщетение за забава на падежиралата главница за периода 05.03.2022г.- 05.04.2022г. за размера над 33.33лв. до претендирания размер от 51.65лв.

В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано/ чл.281, т.3 ГПК/. Касаторът оспорва извода, че договореното с клаузата чл.4.4. от процесния договор за кредит капитализиране на отложени лихви представлява анатоцизъм. Излага подробни съображения, че понятието „анатоцизъм“, чиято уредба се съдържа в чл.10, ал.3 ЗЗД, не касае лихви изобщо, а само изтекли лихви- лихви, чийто падеж е изтекъл; че понятието „анатоцизъм“ не е идентично с понятието „капитализиране на лихва“, каквото счита, че е уговореното между страните, а именно олихвяване на отложени лихви – т.е. лихви, чиито падеж не е настъпил към момента на капитализацията и не могат да бъдат определени като изтекли/просрочени/. Според касатора клаузата на чл.4.4 от договора не е нищожна, поради противоречие с чл.24, ал.1 ЗКСД, а е в точно съответствие с посочената законова разпоредба. Като обобщение касаторът поддържа, че липсва противоречие на уговорката за капитализиране на отложените лихви в чл.4.4. от договора с конкретна правна норма, а страните са могли свободно да определят съдържанието на договора, доколкото не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави/ чл.9, ал.1 ЗЗД/. Касаторът намира, че клаузата на чл.4.4 не е и неравноправна, на осн. чл.143, ал.1, т.19 ЗЗП, изтъквайки, че посочената норма не е съществувала към момента на сключване на договора и че същата няма обратно действие; че в чл.4.4 е възпроизведено изискването на предвидения в ЗКСД типов договор, подзаконов нормативен акт по прилагане на ЗКСД според касатора, в който е изрично предвидено капитализирането на отложените лихви и че подобна уговорка, която е несъмнено част от основния предмет на договора, не може да бъде преценявана като неравноправна, ако е ясна и разбираема. По всички тези съображения искането е за отмяна на въззивното решение и за присъждане на разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

В приложеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване се основава, освен на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, така и на допълнителните предпоставки на т.1 и т.3 на чл.280, ал.1ГПК по следните въпроси:

1. Подзаконов нормативен акт ли е Типовият договор, предвиден в чл.6 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти, като акт, уреждащ правата и задълженията на държавата и банките, във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа ?

2. Какво означава „изтекли лихви“ по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД и допустима ли е капитализацията на лихви, които не са просрочени? По него касаторът се позовава на решение № 30/20.05.2020г. по т.д.№ 739/2019г., I т.о., решение № 66/29.07.2019г. по т.д.№ 1504/2018г., II т.о. и решение № 60091/27.09.2021г. по т.д.№ 1345/2019г., II т.о.

Не е постъпил в срок писмен отговор от ответника М. Ф. М..

Съставът на I т.о., въз основа на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

За да постанови въззивното решение в неблагоприятните за касатора отхвърлителни части, въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 25.06.2015г. между праводателя на ищеца – „Райфайзенбанк България“, с променено наименование - „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, като кредитодател, и ответника М. М., като кредитополучател, е сключен процесният договор за студентски кредит, съставен на български и на английски език. Установил е, че по договора на ответника е предоставена сумата от 82 144.92лв., с цел заплащане на 12 броя такси за обучение; крайният срок за погасяване на кредита е 05.02.2032г.; уговорената възнаградителна лихва е фиксирана - 7%, която се начислява върху усвоената сума по договора; при забава за заплащане на дължими суми по договора кредитополучателят дължи лихва за забава в размер на ОЛП, увеличен с 10 пункта/; уговорен е гратисен период /80 месеца/, считано от сключването на договора до 05.02.2022г., през който не се дължи плащане на главницата и лихвата по кредит, но банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, а начислената лихва се капитализира годишно; след изтичането на гратисния период кредитополучателят се задължава да погаси кредита на 120 равни анюитетни месечни вноски до 05.02.2032г. Установено е, че е налице одобрен от съответните министри на образованието, младежта и науката и финансите, образец на типов договор по чл.7 ЗКСД, /обн. ДВ бр.33/2010г./, съдържащ всички основни елементи на договора за студентски кредит, в чл.10, ал.2 от който е предвидено, че начислената от банката по време на гратисния период лихва върху усвоената част от кредита се капитализира годишно. Съставът на апелативния съд е намерил за неоснователно възражението на особения представител на ответника за нищожност на договора за кредит в неговата цялост, поради липса на подписан от страните към момента на сключване на договора погасителен план, съответно – поради липсата на яснота за кредитополучателя на поетите договорни задължения. Споделил е правните изводи на първоинстанционния съд за нищожност на договорната клауза на чл.4.4., като противоречаща на чл.24, ал.1 ЗКСД, чл.10, ал.3 ЗЗД и като неравноправна по см. на чл.143, т.19 ЗЗП. Обсъден е, но не е споделен доводът на банката, че утвърденият от съответните министри типов договор, чието съдържание е възпроизведено в процесния договор, е с характер на подзаконов нормативен акт по прилагане на ЗКСД. Въззивният състав е приел, че типовият договор не е подзаконов нормативен акт, а е само договорна рамка, която има за цел да фиксира както условията по отпускане на заема, така и задължителното съдържание на самия договор, като публикуването на типовия договор в ДВ не променя правната му природа, а одобряването му от съответните министри не може да санира евентуално нищожни договорни клаузи. Ето защо въззивният състав е счел, че при извършване на преценка за наличие на неравноправни договорни клаузи разпоредбата на § 12а на ДР на ЗЗП е неприложима, съответно, съгласно разпоредбата на чл.17, ал.5 ЗКДС, за договорите за студентски кредит са приложими разпоредбите на чл.143-148 ЗЗП. Въззивният съд е приел, че договорната клауза на чл.4.4. противоречи и на чл.19, чл.20 и чл.24, ал.1 ЗКСД. Изтъкнал е, че уговорката за капитализация в чл.4.4. противоречи на целите на ЗКСД, в който не е предвидено извършване на капитализация на лихвата от гратисния период към усвоената главница по време на този период и законът не позволява на банките да уговарят др. задължения на кредитополучателите, освен предвидените изрично в него. Акцентирал е на изрично предвидените в чл.19 и чл.20 ЗКСД санкции за нищожност на уговорки, постигнати в противоречие с предвиденото в тези императивни разпоредби. Същевременно въззивният състав е счел, че уговорката за капитализиране на начислената през гратисния период възнаградителна лихва представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, което не е допустимо, освен между търговци /чл.294, ал.1 ТЗ/, какъвто не е случаят, или при наличие на Наредба на БНБ, в която са изрично предвидени ред и механизъм, каквато наредба не е приета към момента на сключване на договора. Позовал се е на трайната практика на касационния съд, приемаща, че в Наредба № 9/03.08.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск/отм., но действаща към момента на одобряване на типовия договор/ не се съдържа правило за начисляване на лихви върху лихви и посочената наредба не е такава по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД. Отделно от това, въззивният съд е приел, че договорната клауза на чл.4.4. е неравноправна по см. на чл.143, т.10 ЗЗП, тъй като не позволява на кредитополучателя да прецени икономическите последици на договора в тази част. Посочил е, че не може да се приеме кредитополучателят да се е съгласил с икономическите последици от капитализацията, при положение, че липсва погасителен план към момента на сключване на договора, а дългът му е нараснал със сума, която е по-голяма от 10% от размера на усвоената сума. Изтъкнал е, че една от целите на ЗКСД е да гарантира равен достъп до висше образование, независимо от социалния статус на лицата, поради което получаването от банката на допълнително, забранено от закона, възнаграждение не е допустимо от закона. В подкрепа на този извод е изтъкнал обезпечаването на кредита с държавна гаранция, съответно, че увеличаването на размера му при договорно неизпълнение засяга пряко правната сфера на държавата. С оглед извода за нищожност на клаузата на чл.4.4., въззивният съд е приел, че тази договорна клауза не следва да се прилага при изчисляване на размера на дълга.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване.

Не се констатира наличие на поддържаното основание за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Изведена от практиката на касационния съд, като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК, очевидната неправилност трябва да може да бъде бъде констатирана пряко от мотивите на обжалвания въззивен акт. Очевидно неправилен е въззивният съдебен акт при приложение на закона в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма или когато е налице явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване само по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.

Обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, според неоснователно поддържаното от касатора. Изложените от касатора доводи относно приложението на чл.10, ал.3 ЗЗД и на чл.143, ал.1, т.19 ЗЗП представляват оплаквания за материална незаконосъобразност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да бъдат обсъдени само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК.

Извън дължимата служебна проверка за валидност и допустимост, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Както е изяснено в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело, който може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС.

Поставените от касатора въпроси са обсъдени от въззивния съд, но по тях не е налице общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен с т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Въпрос № 1 е израз на въведената и последователно поддържана теза на касатора, че типовият договор по чл.7 ЗКСД е подзаконов нормативен акт по приложение на закона, поради което на клаузата на чл.4.4 от договора, възпроизвеждаща съдържание на типовия договор, не може да се извършва преценка за неравноправност. Тезата на касатора е обсъдена, но не е възприета от въззивния съд, който е приел еднозначно, че типовият договор не е подзаконов нормативен акт. В този смисъл поставеният от касатора въпрос е израз на несъгласието му с правилността на направения от касационния съд извод, която обаче е предмет на същинския касационен контрол, а не на допускането му.

Въпрос № 2 е свързан с приложението на разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД. Значимостта и на този въпрос за крайния изход на спора следва да бъде отречена, тъй като отговорът му, сам по себе си, не би променил крайния правен резултат. Изводът за нищожност на договорната клауза на чл.4.4. не е основан само на нарушение на чл.10, ал.3 ЗЗД. Паралелно с това въззивният съд е приел, че клаузата на чл.4.4. е в нарушение на императивни разпоредби на ЗКСД/чл.17, ал.5, чл.19, чл.21 и чл.24 ЗКСД/ и е неравноправна по см. на чл.143, ал.1, т.19 ЗЗП, тъй като не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Поради липсата на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, не е необходимо обсъждане на въведените допълнителни предпоставки.

Поради всичко изложено, не следва да се допуска обжалване.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: