Определение № 3500 от 26.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4757/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. А. Г., представляван от адвокат А., против решение № 4907 от 28.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1639/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което, след като е отменено решение № 20102227 от 05.09.2023 г., постановено по гр.д. № 31587/2019 г. на Софийски районен съд, 47 състав, е постановено решение, с което се признава за установено по предявения от К. Д. Г., правоприемник на първоначалния ищец Д. В. Г., срещу Г. А. Г. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Г. А. Г. не е собственик на поземлен имот № *, с площ от 690 кв. м, находящ се в [населено място], район „С.“, м. „В.-С.“, представляващ имот с идентификатор * по кадастралната карта и регистри, одобрени със заповед № РД-18-38/10.07.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота [населено място], район „С.“, [улица], с площ по скица от 618 кв. м. и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство № 44, д. № 37/2017 г. на нотариус с рег. № 150 на НК.

Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е недопустимо, по същество- неправилно. Поддържа, че съдът е допуснал неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че процесният имот подлежи на реституция по ЗВСОНИ при безспорно установения факт, че е бил застроен. Поддържа, че неправилно съдът е приел, че имотът е бил отчужден от праводателката на ответника, като поддържа твърдение, че имотът е ползван без прекъсване от наследодателката му и от него самия. В тази връзка поддържа, че заповедта по чл. 95 и чл.98 ЗТСУ не е влязла в сила. Развива оплаквания във връзка с приложението на доказателствената тежест от съда. Оспорва наличието на правен интерес за ищцата от предявяването на отрицателен установителен иск.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касация поради това, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по такива, които имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа още, че решението е очевидно неправилно. Посочва следните въпроси като правни:

1. Възстановява ли се правото на собственост по реда на ЗВСВОНИ по отношение на отчужден по реда на ЗОЕГПНС незастроен недвижим имот, който след одържавяването му е застроен? По този въпрос се поддържа противоречие с ТР №1 от 17.05.1995 г.по гр.д. № 3/1994 г. на ОСГК на ВС.

2. Може ли да се приеме за доказано твърдението на страна в процеса, че недвижим имот е отчужден за мероприятие по плана за обществени мероприятия (уличнорегулационния план) по реда на ЗТСУ /отм./ при положение, че ответната страна изрично е оспорила факта на отчуждаването на имота и в тази връзка не са събирани доказателства дали заповедта по чл. 95 и чл. 98 от ЗТСУ /отм. / е влязла в сила? Следва ли да се доказва твърдян от страната отрицателен факт? Поддържа се противоречие с решение № 221 от 23.10.2014 г. по гр. д. № 843/2014 г., I г. о. на ВКС, решение № 17 от 04.06.2021 г. по гр. д. № 2145/2020 г., I г. о. на ВКС, ТР № 6/2014 г. по т.д. №6/2013 г. на ОСГК на ВКС, решение № 127 от 12.12.2017 г. по т. д. № 60365/2016 г., I г. о. на ВКС.

3. За да бъдат уважени твърдените от страната обстоятелства, обосноваването им следва ли да бъде извършено при условията на пълно доказване, тоест такова, при което у съда се създава сигурното убеждение в достоверността, истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 188 от 15.09.2014 г. по гр. д. № 5563/2013 г., IV г. о. на ВКС и решение № 127 от 12.12.2017 г. по т. д. № 60365/2016 г., I г. о. на ВКС.

4. Налице ли е за ищеца правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, когато ищецът твърди, че притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника и при липса на установен правен интерес, производството следва ли да се прекрати като недопустимо? Поддържа се противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС.

5. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК? Длъжен ли е съдът да прецени всички относими доказателства в производството, за да обоснове фактическите си констатации? Поддържа се противоречие с решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., ІІ т.о. на ВКС.

6. При формиране на вътрешното си убеждение относно придобиването на недвижим имот по давност, съдът следва ли да изхожда от анализа на всички доказателства по делото, т.е. преценката на свидетелските показания следва ли да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се ползват и правилата на логиката? Тази преценка следва ли да е направена при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерението за своене? Поддържа се противоречие с решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г., І г. о. на ВКС, решение № 43 от 16.08.2010 г. по гр. д. № 144/2009 г., І г.о. на ВКС.

Ответницата К. Д. Г., представлявана от адвокати Д. и В., оспорва да са поставени въпроси, които да са решени в противоречие с практиката на ВКС, оспорва решението да е очевидно неправилно, както и че не е обосновано приложението на чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК. Възразява, че постановеното решение е допустимо и правилно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна- ответник по иск за собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение, съставът на Софийски градски съд е приел, че ищецът установява да е придобил право на собственост върху процесния имот съобразно твърденията му- по наследство и реституция. Този извод е приел въз основа на представения договор за покупко- продажба от 20.10.1944 г., сключен с нотариален акт № 196, том 3, рег. 596, д. № 5631944 г., от който е установил, че П. С. П., по мъж М. Б., продала на Д. И. Г. нива с площ от 3 840 кв. м, намираща се в землището на [населено място], Г.. С., в м. „П. о.“, при посочени съседи: Н. С., Б. П. и следниците на Я. С., както и договор за покупко-продажба от 07.12.1944 г., сключен с нотариален акт № 142, д. № 702/1944 г., с който Н. С. П. продал на Д. И. Г. нива с площ от 3 000 кв. м., намираща се в землището на [населено място], Г.. С., в м. „П. о.“, при посочени съседи: М. Г., Б. П., П. М. и наследниците на Я. С.. От акт за завземане на държавен имот № 40 от 25.10.1949 г. установил, че от Д. И. Г. са били одържавени, по реда на ЗОЕГПНС, по преписка № 8548/1948 г., считано от 04.08.1949 г., имоти, между които ниви с обща площ от 6 480 кв. м., образувани в една градина, находящи се [населено място], землището на [населено място], м. „П. о.“, при съседи: междуселски път, С. Г., Г. П. и Б. П.. Установил е още, че със заповед № РД-57-554/22.05.1996 г. на кмета на Столична община, изменена със заповед № РД-57-81/30.12.1998 г., е наредено отписването от актовите книги за държавни и общински имоти в район „С.“ и предаването на наследниците на Д. И. Г. владението върху недвижими имот с пл. № № *, * и *, като част от стари имоти с пл. № № *, * и *, с площ от около 2 111 кв. м., м. „В. – В. С.“. Приел е за установено от фактическа страна още, че с договор от 30.12.1952 г., сключен с нотариален акт № 87, д. № 2632/1952 г. Т. Г. К. продал на Л. С. Д. реално обособена част от 1 900 кв. м. от собствената му нива, цялата от 3 430 кв. м., находяща се в землището на [населено място], м. „П. у.“, при съседи на продаваемата част: от запад селски път, от север Г. Ж. З., от изток Т. К. и от юг С. Г.. Правото си на собственост продавачът установил с нотариален акт № 134, д. № 2480/24.12.1952 г., като между страните не било спорно, а това се установявало и от заключението на тричленната СТЕ, че нотариалният акт на продавача бил издаден въз основа на протокол № 51/26.09.1952 г. на комисията по чл. 11 от Правилника за земеустрояването и одворяването на ТКЗ и МТС, с който била извършена замяна на собствена на Т. К. нива в м. „К.“ от 3 000 кв. м с имота от 3 430 кв. м в м. „П. у.“. С решение № 632 от 21.12.1966 г. по гр.д. № 3519/1966 г. на СНС Ленински район било признато за установено спрямо Л. С. Д., че Д. А. В. е собственик на 1/2 идеална част от закупения с нотариален акт № 87 имот с площ от 1 900 кв. м. С нотариален акт № 107, том 25, д. № 4113/28.10.1974 г. на Първи нотариус при СРС Л. С. Д. дарила собствената си 1/2 идеална част от имота на сина си Д. В. Д.. По силата на съдебна спогодба по гр. д. № 7131/1981 г. на СРС, 38 състав, утвърдена от съда на 06.07.1981 г., била извършена делба на имота от 1 900 кв. м, като Д. А. В. и А. Г. Н. получили в дял северозападната част от имота, находящ се в [населено място], кв. В., ул. „*“ № 49 (бивша нива в м. „П. у.“ – Д. з.), с площ на тази част от 689 кв. м, съставляваща имот с пл. № * от кадастрален лист № 573, при граници на тази част: от запад – улица, от юг – С. Г., от север – Т. Г., и от югоизток – дял първи на Д. В. Д., заедно с построената в този дял жилищна сграда с площ от 23.54 кв. м. Доказано било по делото, че ответникът е техен наследник по закон.

По отношение на идентичността на притежавания от наследодателя на ищеца и отчужден по реда на ЗОЕГПНС имот с процесния съдът е посочил, че кредитира заключението на тричленната СТЕ, което било изготвено при съобразяване на всички събрани по делото писмени доказателства, вкл. съдържащите се в административната преписка нотариални актове на собственици на съседни имоти, като при изслушване на заключението вещите лица обосновали изводите си за идентичност на имотите, съобразили кадастралните планове за местността, продължителния период от време от 1944 г. до 1952 г., през който се променяли съседите, вкл. били съобразили записката за делба на наследниците на С. П. и наличните в преписката констативни нотариални актове, с които наследниците на С. П. (двама от които са продали на наследодателя на ищеца своите дялове) се снабдили, както и нотариалните актове, с които наследници на С. П. продали на С. Г. своите дялове. Според вещите лица процесният имот, предмет на издадения в полза на ответника констативен нотариален акт, е идентичен с част от имота, предмет на нотариален акт № 196, том 3, рег. 596, д. № 563/1944 г., продаден от П. С. П., по мъж М. Б., на Д. И. Г., както и са установили, че процесният имот с идентификатор *** е част от имотите, отчуждени от Д. И. Г. с акта за завземане на имот за държавен от 1949 г., а също и че имотът, придобит по замяна от Т. К. в м. „П. у.“, се припокрива с имотите, одържавени с акта за завземане на недвижим имот за държавен от 1949 г. При тези изводи на кредитираното заключение съдът е пристъпил към изследване въпроса дали е насъпила реституция на правата на ищеца.

Посочил е, че съгласно разпоредбите на ЗВСОНИ, предпоставките за възстановяване на правото на собственост по реда на чл. 1, ал. 1 от закона са: 1. Имотите да са били собственост на лицето, което претендира да е правоимащо за възстановяване на собствеността, респ. неговите наследници; 2. Имотите да са отчуждени по Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост (обн. ДВ, бр. 87 от 1948 г., попр. бр. 91 от 1948 г.); 3. Собственикът да не е бил обезщетен чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот (чл. 4); 4. Към момента на влизане в сила на закона (25.02.1992 г.) имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества по чл. 61 ТЗ, и 5. Имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Посочил е, че при наличие на посочените предпоставки, собствеността по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ се възстановява по силата на самия закон, считано от влизането му в сила, без да е нужно издаване на нарочен административен акт. В случая съдът е приел, че посочените предпоставки се установяват по делото. Доказано било, че наследодателят на ищеца е бил собственик на процесния имот по силата на договор за покупко-продажба от 1944 г., че имотът е бил отчужден през 1949 г. по реда на ЗОЕГПНС, като няма данни, нито се твърди собственикът да е получил обезщетение. Установено било от приетата административна преписка № ДИ-513-9059/1994 г., със заповед № РД-40-432 от 13.03.1987 г. по чл. 95 и чл. 98 ЗТСУ, че имот пл. № *** от кв. 6, м. „В.“ бил отчужден от Д. А. В., ведно с построената в имота сграда от 23.92 кв. м, като й е определено обезщетение с недвижим имот – жилище. Имотът бил отчужден за обществено мероприятие. Съдът е приел извод, че отчуждителната заповед била влязла в сила, тъй като нямало данни да е обжалвана или да не е влязла в сила. Посочил е още, че имотът бил отчужден за мероприятие по плана за обществени мероприятия (уличнорегулационния план). Като се позовал на практика на ВКС съдът е извел извод, че собствеността върху отредените за мероприятие на държавата или общините имоти се придобива от влизане в сила на заповедта по чл. 95 и 98 ЗТСУ (отм.), като обезщетяването на правоимащия собственик не било елемент от фактическия състав на отчуждаването, а само предпоставка за заемане на отчуждения имот. Обосновал е, че с влизане в сила на заповед № РД-40-432 от 13.03.1987 г. собственик на имота е станала държавата, с което е изпълнена и тази предпоставка за реституция по реда на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ. Посочил е, че ответникът не твърди и не установява да е търсена отмяна на отчуждаването. Въззивният съд е приел още, че към влизане в сила на ЗВСОНИ имотът е съществувал реално до размера, в който е отчужден. Като се е позовал на Тълкувателно решение № 1 от 1995 г. на ОСГК на ВС, съдът е приел, че предназначението на имота не било съществено променено от съществувалата в него сграда от 23.92 кв. м, която според посоченото в оценката по рег. преписка 1/1986 г. била строена (около 1955 г.) без позволителен билет и като второстепенна сграда не е била оценявана. При така изложените мотиви съдът е възприел извод, че с влизане в сила на ЗВСОНИ на наследниците на Д. Г., един от които е ищецът, е възстановено правото на собственост върху процесния имот. От това следвало, че ищецът има правен интерес да се намеси в чуждата правна сфера, като отрече правото на собственост на ответника.

На следващо място съдът е приел, че е останало недоказано възражението на ответника, че е придобил процесния имот по давност, упражнявана след отчуждаването през 1987 г. и до завеждане на исковата молба в съда на 04.06.2019 г. Съдът е анализирал елементите на придобивната давност и е приел извод, че по силата на отчуждаването по ЗТСУ (отм.) имотът е станал държавна собственост, а впоследствие – общинска, съобразно установената в чл. 86 ЗС (ред. ДВ бр. 92/16.11.1951 г. и бр. 31/17.04.1990 г.) и до реституцията на имота с влизане в сила на ЗВСОНИ на 25.02.1992 г. праводателката на ответника не е могла да давности имота, който е бил социалистическа, респ. държавна/общинска собственост. За периода след 25.02.1992 г. съдът е направил извод, че праводателката на ответника, респ. той не се установява по категоричен начин да са владяли имота. Съдът е посочил, че свидетелката Н. не установявала факти от значение за спора, доколкото тя е посещавала имота в началото на 80-те години на миналия век. Посочил е, че свидетелят С. установявал, че познавал ответника от 20 – 25 години, бил наемател на имота от 2002 – 2003 г. до към 2010 г., но нямали писмен договор за наем. Установявал,че в имота имало малка къщичка, на която през 2015 г. някой запалил покрива и той помагал при почистването на отпадъците. Установявал,че имотът бил ограден с телена ограда и имало врата на оградата - там, където се пресичали двете улици. Свидетелят паркирал в имота леки автомобили. Свидетелката З. Б., установявала, че е ходила в имота, водена от бащата на нейна приятелка – д-р С., било необработено, обрасло с храсти място, имало нещо като постройка, къща с покрив. Свидетелката установявала, че собствениците /семейството на ищцата/ са пуснали наемател в имота срещу малък наем, за да го пази от затрупване с боклуци. Бащата на приятелката й д-р С. се занимавал с наемите до смъртта си, а след това приятелката й вече трябвало да ходи да събира наема, може би 2002 г. Въпросната малка къща била обект на наема, ромско семейство били наематели, мъжът се казвал Г.. Според показанията на св. Т., който е един от наследниците на Д. Г., малката къща в имота постепенно се самосрутила около 2017 г., а 2018 г. организирал почистване на отпадъците от самосрутилата се къщичка. Знаел за ромското семейство в имота, мислел, че единият от съсобствениците – Г. С., получавал символичен наем. Установявал,че през 2014 г. получил писмо, като другите съсобственици, от СО с предписание за премахване на къщата, тъй като била пред самосрутване. Установявал още, че никога не е имало ограда на имота. Съдът е обсъдил и приетото писмо от 05.12.2014 г. от главния архитект на СО район „Студентски“ до наследниците на Д. Г., съгласно което при извършена проверка на 07.11.2014 г. в имота било констатирано, че двускатната дървена покривна конструкция на сградата в имота е изгнила, деформирана, на места пропаднала и разрушена, което я прави опасна, сградата била износена и било дадено предписание на собствениците в 7-дневен срок от връчването да изпразнят сградата от обитатели, както и да преустановят достъпа и да обезопасят сградата с цел предпазване живота и здравето на гражданите. Съдът е посочил,че не кредитира като цяло показанията на св. Т. С. като недостоверни и дадени в услуга на ответника. Същите не се подкрепяли от други доказателства по делото, а противоречали и на кредитираните показания на св. Б., която два-три пъти годишно е посещавала имота в периода 2002 г. – 2014 г. и според които в имота имало ромско семейство под наем и боклуци, а не автомобили. В този смисъл било и писмото на главния архитект на район „Студентски“, от което се установявало, че в имота имало обитатели, а не били паркирани автомобили, както се твърдяло от свид. С.. По изложените съображения съдът е направил извод, че ответникът не е доказал да е собственик на процесния имот и на соченото второ придобивно основание – давностно владение в периода 1952 г. – 2019 г., поради което приел, че предявеният отрицателен установителен иск е основателен.

Поради несъвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции, въззивният съд е отменил решението на СРС, 47 състав и е постановил друго, с което уважил предявения отрицателен установителен иск за собственост и отменил констативния нотариален акт, с който ответникът се легитимирал като собственик.

При така изложените мотиви на въззивния съд, настоящият състав на Върховният касационен съд намира,че са налице основания за допускане на обжалваното решение до касация.

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Липсва вероятност решението да е недопустимо и поради липса на правен интерес за ищеца от защита чрез отрицателен установителен иск за собственост, каквито възражения се съдържат в касационната жалба и изложението към нея по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост или други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В конкретния случай ищецът е обосновал правния си интерес от предявяване на отрицателния установителен иск за собственост с това, че е собственик на процесния имот на основание реституция по реда на ЗВСОНИ и наследство и с това, че ответникът оспорва правата му върху имота и се е снабдил с констативен нотариален акт в своя полза. Ищецът е представил доказателства в подкрепа на твърдяните от него факти. Доколкото е въпрос по правилността на решението дали тези доказателства установяват верността на твърденията на ищеца, то този въпрос не подлежи на обсъждане в рамките на производството по чл. 288 ГПК. Относимо е установеното, че ищецът е представил доказателства за претендираните права върху имота, което обосновава интереса му от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост.

Касационното обжалване на решението на Софийския градски съд следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория поставен от касатора въпрос, в неговата първа част, касаеща доказването на оспорени от насрещната страна факти и формулиран конкретно по следния начин: „ Може ли да се приеме за доказано твърдението на страна в процеса, че недвижим имот е отчужден за мероприятие по плана за обществени мероприятия (уличнорегулационния план) по реда на ЗТСУ /отм./ при положение, че ответната страна изрично е оспорила факта на отчуждаването на имота и в тази връзка не са събирани доказателства дали заповедта по чл. 95 и чл. 98 от ЗТСУ /отм. / е влязла в сила?”. Този въпрос е относим към конкретното дело, тъй като в обжалваното решение съдът е обсъждал дали заповедта по чл. 95 ЗТСУ/отм/, с която е отчужден спорния имот от праводателката на ответника, е доказано да е влязла в сила и породила действие при заявено оспорване на това обстоятелство от ответника. Приетото от съда по този въпрос, че следва да се приеме извод, че заповедта е влязла в сила поради липса на доказателства да е обжалвана или да не е влязла в сила, противоречи на практиката на ВКС /посоченото от касатора решение № 17 от 04.06.2021 г. по гр.д. № 2145/2020 г. на ВКС, както и на служебно известните на съда решение на ВКС № 25/27.01.2012 г. по гр. д. № 1832/2010 г., IV г.о., решение № 394/18.05.2010 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на III г.о. на ВКС/, според която страната носи тежест да докаже фактите, от които извлича благоприятни за себе си последици, като при оспорване на тези факти доказването следва да бъде пълно и категорично.

Останалите поставени от касатора въпроси, касаещи предпоставките за възстановяване на право на собственост по ЗВСОНИ и правомощията на въззивната инстанция при мотивиране на съдебните актове, доколкото имат връзка с предмета на спора, следва да получат свои отговори с решението по чл.290 от ГПК.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.