Определение № 2432 от 19.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1825/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба с вх.№ 4460/23.05.2024г., подадена от „Дженерали застраховане“ АД срещу решение №175/30.04.2024г. по в.т.д.№ 88/2024г. на АС - Пловдив, в частта му, имаща характер на определение, с което въззивният съд по частна жалба е уважил молбата на ищеца за изменение на акта в частта за разноските, и е осъдил застрахователя да му заплати допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 3 444 лв.

Жалбоподателят поддържа, че Апелативен съд – Пловдив неправилно и едностранно е ценил част от събраните доказателства и доводите на страните по делото, като не е разгледал в пълнота аргументите му относно претенцията за разноски на процесуалния представител на ищеца. Счита, че неправилно въззивният съд е приел, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено съгласно разпоредбите на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, изменена с ДВ бр. 88/04.11.2022г., в редакцията й към момента на приключване на устните състезания, като счита, че приложима е нормата към момента на сключване на договора за правна помощ, независимо, че е в хипотезата на чл. 38 от ЗАдв.. Касаторът се позовава на решението на СЕС по дело С-438/2022г. по подробно изложените доводи и твърди, че не се следва адвокатско възнаграждение в приетия размер. Твърди, че има несъразмерност между възнагражденията, предвидени за предоставяне на правна помощ по ЗПП, възмездяването на процесуално представителство от юрисконсулт по чл. 78, ал. 8 от ГПК и това в полза на адвокат по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., поради което нормата не следва да се прилага. Счита, че определеното възнаграждение на адвоката – особен представител на ищеца се явява прекомерно, поради което претендира отмяна на акта и отхвърляне на искането за изменение в частта за присъдените разноски. Претендира и разноски по настоящото производство, включващи държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

В приложеното към частната жалба изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните, включително и възраженията за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения №331/04.07.2011г. по гр.д.№1649/2010г. на ВКС, 4 г.о., решение №36/24.03.2014г. по т.д.№2366/2013г., 2 т.о., и др. описани актове.

2. „Посочените в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, размери, обвързващи ли са за съда с оглед постановеното решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд?“, за който твърди противоречие с опр. № 50015/16.02.2024г. по т.д. №1908/2022г., 1 т.о. на ВКС и цитираното решение на СЕС.

3. „При определяне на размера на адвокатското възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ, коя редакция на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се прилага, тази актуална към датата на сключване на договора за правни услуги или тази, актуална към датата на приключване на устните състезания?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с определение № 50177/03.08.2023г. по т.д. №350/2022г. по описа на 1 т.о. на ВКС, опр. № 625/03.08.2023г. по ч.т.д. №1119/2023г. на ВКС, 1 т.о., опр.№2241/19.07.2023г. по к.гр.д. № 2792/2023г., на 1 г.о. и другите посочени.

Ответникът по частната жалба – С. А. Г. оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. П. К. по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 31.07.2024г. Поддържа, че правилно апелативният съд е съобразявал момента на приключване на устните състезания, както и че делото е с фактическа и правна сложност, и изтъква, че възражение за прекомерност на следващото се адвокатско възнаграждение не е отправено своевременно от ответника пред първоинстанционния съд. По подробно изложените доводи претендира да се остави жалбата без уважение.

ВКС, състав на Второ т.о. като обсъди доводите на частния жалбоподател и ответната страна, както и материалите по делото, намира следното:

С постановеното по в.т.д. № 88/2024г. решение под №175/30.04.2024г., АС – Пловдив е потвърдил решение №30/26.05.2023г., постановено по т.д. №12/2022г. по описа на Окръжен съд Смолян, с което „Дженерали Застраховане“ АД, е осъдено да заплати на С. А. Г., на основание чл.432 от КЗ, във връзка с чл.86 от ЗЗД, сумата в размер на 40 000лв. по предявения частичен иск от общо 100 000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 17.05.2017г. Със същия акт, Апелативен съд – Пловдив е разгледал и подадената частна жалба по реда на чл. 248 от ГПК, като е отменил определение №114/27.09.2023г., с което е отхвърлена молбата на С. А. Г., чрез адв. П. К., с искане за изменение на решение №30/26.05.2023г. по т. д. №12/2022г. в частта за разноските, и допълнително са присъдени още 3 444лв. / с включен ДДС/ - адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство. Изложил е мотиви, че следва да се съобрази размера на минималното адвокатско възнаграждение към момента на приключване на устните състезания, както и че окръжният съд не е обсъдил аргументите на молителя, че при защита по дела с повече от две съдебни заседания, се заплаща допълнително възнаграждение. С оглед горното е приел, че следва да се присъди допълнителна сума в горепосочения размер.

ВКС, Търговска колегия, състав на Второ т.о. намира, че частната жалба е процесуално допустима като подадена от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок.

Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, вероятност да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК или очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на акта на АС-Пловдив на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК. Не се установява обжалвания съдебен акт да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване и предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато с обжалвания акт, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос, а по т.2 – когато е разрешен в противоречие с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз.

Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и в частност - възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивния акт, тъй като не е разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС. С акта си, Пловдивският апелативен съд е приел, че възнаграждението не е прекомерно и се следва в този размер, като е изложил и аргументи, че освен фактическата и правна сложност на делото, следва да бъде съобразен и броя на проведените съдебни заседания, които са над две и затова се следва допълнително възнаграждение. Доводите са обсъдени, а това, че апелативният съд не е споделил тезата на жалбоподателя, не обуславя различен извод. Съобразени са указанията в Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС за преценка на адвокатската защита в съотношение с фактическата и правна сложност на делото, вида и характера на делото, защитаваният материален интерес, съответната инстанция, легитимно очакваните, респ. извършените процесуални действия по делото с участие на представляваната от адвокат страна. Следователно въззивният съд не е действал в противоречие с константната практика на ВКС относно дължимия обем от действия от въззивния съд, поради което не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът.

Вторият поставен въпрос, относно обвързващият характер на решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, също не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивния акт, тъй като този въпрос не е обсъждан от апелативният съд и следователно не съставлява общо основание за достъп. Въззивният съд е преценявал размера на следващото се възнаграждение съобразно фактическата и правна сложност на делото, както и броя проведени съдебни заседания пред първа инстанция. В акта си Пловдивският апелативен съд не е излагал мотиви по този въпрос и не го е разрешил, за да може същият да удовлетвори общия селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, т.е. да се явява обуславящ за изводите на съда.

Третият въпрос, на който се позовава касаторът, а именно когато е осъществено процесуално представителство от адвоката в хипотезата на чл. 38, ал.1 от ЗАдв., към кой момент се определя следващото се адвокатско възнаграждение, е обусловил изводите на въззивния съд, но не е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС. Цитираната от касатора практика относно материалноправния характер на отговорността за разноски е относима в хипотезата на уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и възражение за прекомерност от противната страна, но не и към хипотезата на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Определянето на адвокатското възнаграждение при осъществено безплатно процесуално представителство се извършва от съда при приключване на устните състезания и отчитане на действията и сложността на делото, с която практика въззивният съд се е съобразил. Предвид горното и като се изключи приложението на Наредба №1/2004г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения съгласно решението на СЕС, апелативният съд е отчел като конкретни критерии за размера му високата образователна квалификация на лицето, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката, фактическата и правна сложност на делото, тъй като в случая спорът пред въззивната инстанция е относно всички елементи на фактическия състав, броя проведени заседания, с оглед на което е определил следващото се адвокатско възнаграждение на представителя на ищеца в размер, който се явява справедлив. С оглед гореизложеното и по този поставен от касатора въпрос не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивния акт, тъй като не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

По претенцията за разноски по частната жалба, съдебният състав намира, че такива не се следват за настоящото производство. Последователна е практиката на ВКС, че в производството по чл. 248 ГПК нови разноски не се дължат. Неприложимостта на разпоредбата на чл. 81 ГПК се обосновава с аргумента, че определението, което се постановява по реда на чл. 248 ГПК, включително и при обжалването му, няма самостоятелен характер и не представлява акт по смисъла на чл. 81 ГПК. Производството по чл. 248 ал. 1 ГПК не е ново съдебно производство, с различен предмет от исковото производство, а има акцесорен характер – негов предмет са вече заявени и осъществени разноски, които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече приключилото в съответната инстанция дело. Определението по чл. 248 ГПК не слага край на съдебното производство, а с него само се изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските. Поради това изходът от производството по чл. 248 ГПК, включително и при обжалването му, не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. Разноски не се дължат както в производството по чл. 248 от ГПК, така и в това по обжалване на постановен в такова производство акт. В този смисъл са определение № 216 от 17.07.2017 г. по гр. д. №3648/2016г. на ВКС III г. о., определение № 29 от 13.01.2017 г. по ч. т. д. № 1797/2016г. на II т. о., определение № 256 от 01.08.2017 г. по гр. д. №1355/2017г. на IV г. о., определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г. на I г. о., определение № 615 от 09.10.2019г. по ч. т. д. № 2377/2017 г. на II т. о. и мн. др., които се споделят от настоящия състав. Предвид горното за настоящото производство разноски на страните не следва да се присъждат.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на 2 т.о.