Определение № 395 от 08.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2947/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. Й., чрез адвокат Я. С., гр. София, срещу решение № 2691/19.11.2018г., постановено по в.гр.д.№ 1848/2018г. от Софийски апелативен съд, в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 5333/17.07.2017г. по гр.д.№ 19100/2014г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от касатора против ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания от травматични увреждания, настъпили вследствие на ПТП от 30.08.2014г., за разликата над 44000 лв. до сумата от 75000 лв. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът не е подал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за причинените на ищеца – настоящ касатор неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от телесни увреждания, вследствие на ПТП от 30.08.2014г., настъпило по вина на застрахован при ответника водач на МПС. Спорът пред Софийския апелативен съд е бил само досежно размера на обезщетението за неимуществени вреди и съпричиняването на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е преценил вида и характера на уврежданията – открито счупване на тялото на дясната фибия – голямопищялна кост и счупване на фибуларния малеол – дистален израстък на малкопищялната кост вляво; проведените медицински интервенции; продължителността на болничния престой и възстановяването – 60-75 дни за големия пищял и 30-45 дни за малкия; ползваните помощни средства и чужда помощ; психическите отражения върху увредения и остатъчните белези и ограничения в движението. Общият размер на обезщетението от 55000 лв. е намален с 20 % предвид приетото съпричиняване на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, изразяващо се в пресичане на пътното платно на необозначено за целта място с прескачане на поставен парапет, като е присъдена сумата от 44000 лв., а за разликата искът е отхвърлен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на нарушение на ППВС № 4/68г. от въззивния съд при прилагане на критериите за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди, но и е формулирал правни въпроси по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК от значение за развитието на правото относно преценката на съда за наличието на съпричиняване на пострадалия - за причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпването на вредоносния резултат и за доказването му, както и за обсъждане на събраните по делото доказателства при съобразяване на указанията на ППВС № 4/68г., икономическата конюнктура и лимитите на застрахователните обезщетения. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. ВКС няма правомощието да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касатора, а може само да го преформулира, уточни или конкретизира. В настоящия случай формулираните въпроси могат да се обобщят като въпрос за прилагане критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос, заявен при обжалване на въззивно решение, постановено по иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, е от значение за решаване на спора по конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика на ВКС. Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени с цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не представлява абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, неизчерпателно изброени в Постановлението. Същите следва не само да се изброят, а да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо обема на търпените вреди (в този смисъл са например решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о.). По приложението на понятието „справедливост“ е налице константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, съгласно която, за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, както и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Така например в съдебната практика (решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о. и решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о.) е застъпено разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. Следва да се отбележи, че в конкретните фактически хипотези по отделните дела е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват. По отношение на приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД въззивното решение не е постановено в отклонение от постоянната практика на ВКС, обективирана в т.7 от ППВС № 18/18.11.1963г. и постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 21/03.02.2017г. по т.д. № 437/2016г. на ВКС, II т.о., решение № 169/28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 54/22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 198/03.02.2017г. по т.д. № 3252/2015г. на ВКС, II т.о. и други, по смисъла на които принос по чл.51, ал.2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането. Прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат. Релевантен за съпричиняването е само онзи конкретно установен принос, без който не би се стигнало до увреждането. За да приложи чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът трябва да аргументира в както точно действие или бездействие се изразява приносът на пострадалия за настъпване на увреждащото събитие, както и каква е конкретната степен на такова съпричиняване. В настоящия случай, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които е обсъдил във връзка едни с други, както и ги е съпоставил със социално – икономическата обстановка в страната. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетенията, при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, която съответно попада в основанията за касационен контрол по чл.281, т.3 ГПК. В този смисъл касаторът по същество поддържа, че приетите за установени факти по спора са недооцени от въззивния съд при определяне размера на обезщетението, което би представлявало основание за касиране на решението съгласно чл.281 ГПК, но не и за допускане на касационно обжалване. Съществуването на практика на ВКС по поставените правни въпроси изключва обсъждането им в контекста на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд