Определение № 60369 от 20.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2172/2021 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. С решение № 120 от 18.02.2021 г., постановено по въззивно гр. д. № 2305/2020 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 8837 от 27.12.2019 г. по гр. д. № 4534/2018 г. на Софийски градски съд, с което е уважен предявения от Г. П. И. срещу „РПС 2“ ЕООД – гр. София отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, като е признато за установено по отношение на ответника, че същият не притежава право на строеж, учредено с нотариален акт № 64/20.03.2008 г., с предмет – правото да построи върху УПИ *,*,*,*,*-За административна сграда, шоурум, магазини, сервизи, складове и трафопост, в кв.8 по плана на [населено място], местност „М.“-обслужващи обекти на Околовръстен път, офисна сграда с магазини, подземен гараж с паркоместа и трафопост, като погасено по давност на основание чл.67 ЗС. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. В. В., като пълномощник на ответника. Жалбата е подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и в срока по чл.283 ГПК. Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. В изложението са поставени следните процесуалноправни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. а/ какво следва да установи и удостовери връчителят при посещение на адреса на търговеца, за да бъде приложена нормата на чл.50, ал.2 ГПК и връчването да бъде извършено чрез прилагане на съобщението към делото; б/ как се установява и удостоверява обстоятелството, че търговецът е напуснал регистрирания адрес на управление, без в регистъра да е вписан новия адрес; 2. при оплакване във въззивната жалба за нередовна процедура по призоваване и нарушаване на правото на страната да участва в процеса, следва ли въззивният съд, когато потвърди първоинстанционното решение, да мотивира своето решение, на основание чл.272 ГПК, включително и да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. По първите два подвъпроса от т.1 на изложението се сочи противоречие с решение № 279/24.01.2015 г. по гр. д. № 2769/2014 г. на трето г. о. и решение № 15/09.03.2018 г. по гр. д. № 3719/2017 г. на трето г. о. По втория въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК. Ответникът по касация Г. П. И., чрез процесуалния си представител, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Производството е образувано по иск за признаване за установено, че учреденото право на строеж в полза на ответника е погасено по давност поради неупражняването му в петгодишния срок по чл.67 ЗС. Ищецът е изложил твърдения, че на 20.03.2008 г. е учредил на ответното дружество право на строеж за изграждане на офисна сграда с магазини, подземен гараж с паркоместа и трафопост, което не е било реализирано в горния срок. Исковата молба е предявена на 24.10.2017 г. Ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК. С молба от 02.12.2019 г. /депозирана след приключване на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания/ е оспорил предявения иск. В същата е въвел и възражение за нередовна процедура по призоваването. С определение от 27.12.2019 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение искането за отмяна на определението за даване ход на устните състезания. С договор за учредяване право на строеж, сключен с нотариален акт № 64/20.03.2008 г., Г. П. И. е учредил на „РПС 2“ ЕООД право на строеж за изграждане в собственото му дворно място на нова офисна сграда с магазини, подземен гараж с паркоместа и трафопост, като си е запазил правото на строеж за конкретни обекти от бъдещата сграда. Представен е одобрен технически инвестиционен проект от 18.02.2008 г. Дружеството се е задължило да организира финансирането и изпълнението на строителните и монтажните работи, като осигури изграждането на сградата в срок от 30 месеца от датата на протокола за определяне на строителна линия и ниво. Видно от върната в цялост на 24.06.2019 г. призовка, с която са изпратени преписи от исковата молба и приложенията, същата съдържа отбелязване, че „не е открит служител на адреса“, „няма фирмени знаци и работно време“, както и че „съседите не дават сведение дали има такава фирма на адреса“. В призовка от 02.08.2019 г. също е удостоверено, че „не е открита фирмата на адреса“. Във въззивната жалба на дружеството се е съдържало оплакване за допуснато процесуално нарушение поради нередовното призоваване. Не са били направени доказателствени искания. Във въззивното производство /съдебно заседание на 16.02.2021 г./ е прието, че жалбоподателят е редовно призован при условията на чл.50, ал.2 ГПК. Призовката за заседанието е върната с отбелязване, че на адреса няма такава фирма, няма поставени фирмени знаци. Според служебно извършената справка в търговския регистър е вписан същия адрес на управление, който е посочен и в жалбата и на който са изпращани съобщенията /гр. София, [улица], [жилищен адрес]/. В обжалваното въззивно решение са обсъдени оплакванията във връзка с нередовната процедура по призоваване, като са изложени съображения, че липсва пропуск при връчването на книжата от първоинстанционния съд, както и че жалбоподателят е бил призован пред въззивната инстанция при условията на чл.50, ал.2 ГПК. Прието е, че дори да е било допуснато процесуално нарушение, въззивникът не е направил доказателствени искания. Ответникът не е доказал, че строителството на сградата не е завършено до фаза „груб строеж“ по смисъла на параграф 5, т.46 от ДР на ЗУТ. Направен е извод, че правото на строеж не е упражнено въз основа на задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/04.05.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГК, т.1. Срокът за упражняване на правото на строеж е започнал да тече от сключване на договора за суперфиция. В жалбата ответникът е въвел възражения за недобросъвестно поведение от страна на учредителя на суперфицията във връзка със снабдяването с необходимите строителни книжа и фактическото започване на строителството, но не е ангажирал доказателства в тази насока. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по така формулираните процесуалноправни въпроси, с които е обосновано приложното поле на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Поставеният първи въпрос в изложението не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Не се разкрива противоречие с решение № 279/24.01.2015 г. по гр. д. № 2769/2014 г. на ВКС, трето г. о., в което е прието, че за връчване на търговец чрез прилагане на съобщението към делото, е необходимо: да е напуснал регистрирания адрес на управление, без в съответния регистър да е вписан новият адрес. Когато връчителят посещава адреса, той установява дали там има табела с фирмата на търговеца или наименованието на юридическото лице и обявено работно или приемно време, има ли сграда или помещения, в които пребивава търговецът, негови представители или наети работници и служители. Ако не намери такива, връчителят трябва да положи усилия да събере сведения, познат ли е на това място търговец с такава фирма и известно ли е някому юридическо лице с такова наименование и пребивавали ли са техни представители или работници и служители на посочения адрес и, по възможност кога. Ако връчителят събере сведения, наред с констатациите си, той трябва да отрази в разписката към съобщението и събраните сведения. През периода на разглеждане на спора, в регистъра не е бил вписан друг адрес, т. е. последният посочен в регистъра адрес по смисъла на чл.50, ал.1 ГПК е именно отразеният в съобщенията по делото адрес. Връчителят е удостоверил, че на адреса отсъства название на фирмата на търговеца, означено с табела, както и е отразил сведения, че на адреса не пребивават негови служители /след извършена проверка/. Не е налице противоречие и с решение № 15/09.03.2018 г. по гр. д. № 3719/2017 г. на ВКС, трето г. о., предвид установеното по делото спазване на процедурата за удостоверяване на връчването. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, установима от неговото съдържание. Същата е обоснована с липсата на мотиви на въззивния съд относно оплакването за нередовно призоваване на касатора в първоинстанционното производство. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон/. Не е налице нарушение на съдопроизводствени принципи, което да обоснове горния порок. В обобщение горните съображения обуславят отказ за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът дължи заплащане на направените разноски от ответника по касация, в размер на 500 лв. /за адвокатско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.