Определение № 439 от 29.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 113/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. Х. Б., чрез адв. Й.-Т., срещу определение № 2851 от 13.02.2025 г. по ч. гр. д. № 14841/2024 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 44477 от 01.11.2024 г., постановено по гр. д. № 21614/2024 г. на Софийски районен съд. С последното е върната исковата молба на частния жалбоподател срещу „ГЛОБАЛ АГРО ТРЕЙД“ ЕООД /н/, „БРИТ ИНВЕСТ“ АД и „ПРОЦЕС“ ООД и производството за установяване на неистинността на три документа е прекратено. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради постановяването му в нарушение на съществени съдопроизводствени правила - основание по чл.281, т.3 ГПК. За допускане на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос относно предпоставките за допустимост на иска по чл. 124, ал. 4 ГПК за оспорване на документ, който е бил представен в друг, приключил с влязло в сила решение исков процес, в хипотезата, при която документът е бил своевременно оспорен, но съдът не е открил производство по чл. 193 ГПК за оспорване на истинността му. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, израз на която е тълкувателно решение № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК, както и с казуалната практика на върховната съдебна инстанция, част от която е решение № 1 от 24.01.2013 г. по гр. д. № 970/2012 г. на ВКС. Наред с това, според жалбоподателя Б. обжалваното определение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл.3 ГПК. Ответникът по касация „ПРОЦЕС“ ООД оспорва частната касационна жалба по съображения, изложени в депозирания писмен отговор, ответникът „БРИТ ИНВЕСТ“ АД не ангажира становище, а третият ответник „ГЛОБАЛ АГРО ТРЕЙД“ ЕООД /н/ междувременно е заличен от търговския регистър. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид наведените доводи и възражения във връзка с данните по делото, намери следното: Пред районния съд в [населено място] ищецът Б. е предявил срещу „ГЛОБАЛ АГРО ТРЕЙД“ ЕООД /н/, „БРИТ ИНВЕСТ“ АД и „ПРОЦЕС“ ООД иск за установяване неистинността на три частни документа, съответно Приложение № 1 от 30.04.2015 г., Разписка и Потвърждение за цесия, при твърдения, че макар и неверни, те са послужили за осъждането му по друг, приключил съдебен процес с участието на същите страни. В обстоятелствената част на исковата молба (пункт 6) ищецът изрично е посочил, че документите са били надлежно оспорени от него, но съдът не е открил производство по оспорване по чл. 193 ГПК, в резултат на което истинността им не била проверена, нито обсъдена. При така изнесените фактически твърдения ищецът е обосновал правния си интерес от възможността след установяване неистинността на документите да поиска отмяна на влязлото в сила решение (пункт 8 от исковата молба). С определение от 01.11.2024 г. Софийският районен съд е прекратил производството поради недопустимост на иска като изложил мотиви, че първият оспорен документ по естеството си е частен диспозитивен и поради това няма как да бъде неверен, а останалите два са частни свидетелстващи и като такива не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила. По отношение на уточнението на исковата молба от 13.05.2024 г., според което правният интерес от иска се извлича от възможността да се иска отмяна на влязлото в сила решение, съдът се позовал на т.3 от Тълкувателно решение № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК, според което под „надлежен ред“ в чл. 303, ал. 1, т.2 ГПК се има предвид влязла в сила присъда за документно престъпление или установяване на такова от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК, когато наказателно производство не може да бъде възбудено, но не и решение по иск с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК, какъвто е предявен. С обжалваното определение от 13.02.2025 г. Софийският градски съд потвърдил прекратителното определение като споделил мотивите на първоинстанционния съд. Посочил е, че понятието „истинност на документ“ е родово и включва автентичността или авторството на изявлението и верността на удостовереното в него. Разяснил е, че оспорването на автентичността е възможно по отношение на всички видове документи, докато оспорването на верността се отнася само до официалните свидетелстващи, тъй като само те се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила. И тъй като в случая единият оспорен документ има характер на частен диспозитивен, а другите два – на частни свидетелстващи (които нямат обвързваща съда доказателствена сила), искът за оспорване на тяхната вярност е недопустим. По повод липсата на правен интерес въззивният съд е приел, че искът по чл. 124, ал. 4 ГПК не е основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т.2 ГПК, като се позовал на горепосоченото тълкувателно решение. Относно твърдението, че страната оспорила своевременно документите в процеса, в който са били представени, но съдът не е открил производство по оспорването им, съдът е съобразил, че настоящия жалбоподател е разполагал с възможността да релевира това обстоятелство в подадената от него жалба срещу решението, с което е бил осъден, но в нея такива възражения и оплаквания не са били наведени. Поставеният процесуалноправен въпрос, изводим от съдържанието на касационната жалба относно допустимостта на иска по чл. 124, ал. 4 ГПК, е относим и обуславящ, тъй като даденият от въззивиня съд отговор го е мотивирал да потвърди определението за прекратяване на производството. Разрешението по него, обаче, не противоречи, а съответства на съдебната практика, в т.ч. и на задължителната такава. С тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС изрично е пояснено, че установяването на неистинността на документ в гражданския процес не може да бъде самоцелно. Правен интерес от иска по чл. 124, ал.4 ГПК страната има само ако истинността на документа има значение за някакво друго спорно правоотношение, в което проведеното от нея установяване да бъде противопоставено. Ако предоставената с посочената разпоредба възможност да се предяви иск за установяване неистинността на документ се реализира предварително, т.е. преди сезирането на съда за разрешаване на материалноправния спор, за който този документ е от значение, този иск за факт, който изрично е предвиден от закона, е процесуално допустим. Именно защото се касае за пряко уреден от процесуалния закон установителен иск, в тази хипотеза ищецът не е длъжен да обосновава правния си интерес. Когато документът бъде представен в хода на вече висящ процес, той следва да бъде оспорен в същото исково производство в предвидения в чл. 193, ал. 1 ГПК срок. В тази втора хипотеза оспорването по реда на чл.193, ал. 1 ГПК на истинността на документ представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск, като с т.1 от Тълкувателно решение № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС се изключи възможността това да стане и в паралелен исков процес, ако срокът за оспорване на документа бъде пропуснат. С т.3 от същия тълкувателен акт се прие, че този иск не може да бъде предявен и когато процесът, в който установяването е следвало да бъде релевирано, вече е приключил с влязло в сила решение. В тази последна хипотеза искът за оспорване истинността на представен и приет в един вече приключил съдебен процес документ е процесуално недопустим, когато правният интерес от такъв последващ спора иск по чл.124, ал.4 ГПК се обосновава само с възможността да се иска отмяна на вече влязлото в сила решение. Действително, в мотивите на цитираното решение е обсъден само случаят на неразгледано оспорване истинността на документ поради пропускане на срока по чл.193,ал.1 ГПК, при който настъпилата преклузия лишава страната от правото да го оспори по-късно както в рамките на същото производство, така и паралелно в друг съдебен процес. Когато страната е оспорила истинността на документа в законния срок и съдът е открил производството по чл.193-194 ГПК, но оспорването не е било проведено надлежно, втори процес със същото искане (за установяване на неистинността) на същото основание между същите страни се сблъсква със забраната на чл. 299, ал.1 ГПК. А когато страната е оспорила документа, но съдът не е открил производство по оспорване, този процесуален пропуск следва да бъде поправен по реда на инстанционния контрол, в случай, че пропускът се дължи на процесуално нарушение на съда. Пропусне ли да стори това, страната може да иска отмяна на влязлото в сила решение само след установяването по надлежния ред на лъжливото документиране с присъда или решение на гражданския съд по чл. 124, ал. 5 ГПК. Приетото от въззивния съд не противоречи на така изложените постановки на Тълкувателно решение № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Не следва друго от цитираното от частния жалбоподател решение № 1 от 24.01.2013 г. по гр. д. № 970/2012 г. на ВКС, ІV г.о., с което е оставена без уважение молба за отмяна на влязло в сила решение, тъй като хипотезата на чл. 303, ал. 1, т.2 ГПК не е била налице. Обжалваното определение не е и очевидно неправилно. По силата на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, хипотезата на очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. Ето защо, не е налице основание за допускане на обжалването и по чл. 280, ал. 2 ГПК. По изложените съображения, касационното обжалване на атакуваното определение не следва да се допуска. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,