Определение № 1447 от 26.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2111/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Т. Н., ЕГН: [ЕГН], срещу въззивно решение № 28 от 30.01.2025 г., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в.гр.д. № 561 по описа на съда за 2024 г., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 214 от 21.05.2024 г., постановено от Окръжен съд - Русе по гр.д. № 316 по описа на съда за 2023 г. в неговата част, с която са отхвърлени като неоснователни искът на касаторката за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 36 000 лв. до претендирания размер от 50 000 лв. - частичен иск от общата сума от 60 000 лв., и искът й за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за сумата над 2096,04 лв. до претендирания размер от 3493,40 лв., със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. С оглед твърдяното съществено нарушение на процесуалните правила се сочи, че изводите на въззивния съд за принос на ищцата за настъпване на ПТП, която е нарушила правилата за движение по пътищата, пресичайки на необозначено за целта място и несъобразявайки движението си с останалите участници в движението, са основани на неправилен анализ на събрания доказателствен материал. Изтъква се, че въззивният съд се е произнесъл, без да анализира, аргументира и да извърши цялостна преценка в тяхната съвкупност, на всички релевантни обстоятелства за наличието на съпричиняване на вредите от страна на пострадалата. Твърди се, че съдът формално е възприел част от установените в хода на производството факти и обстоятелства, а други напълно е игнорирал и вследствие на това неправилно е оценил тези от тях, които имат пряко значение за наличието на съпричиняване от страна на пострадалото лице. С оглед твърдяното нарушение на материалния закон се сочи неправилно приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Касаторът излага подробни съображения в защита на тезата, че дори в процесния случай да бъде прието наличието на принос от негова страна за настъпване на вредите /каквото по принцип се отрича/, то същият е значително по-малък от определения от въззивния съд - 40 %. Изтъква се, че правните последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението изключват възможността съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятност или с предположения. Предвид факта, че водачът на мотоциклета е преминал през района на спирка с около 80 км/ч, както и множеството установени възможности за предотвратяване на инцидента от негова страна, касаторът счита, че въззивният съд неправилно е определил почти равен принос от негова страна с този на водача на мотоциклета за настъпване на вредите. В тази връзка се твърди, че ако се приеме съпричиняване от страна на касатора, то размерът на неговия принос следва да се равнява на не повече от 10 %. Иска се отмяна на съдебния акт в обжалваната му част и уважаването на исковете до предявените им размери, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставят се няколко въпроса, които според касатора са от значение за изхода на делото и отговарят на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК: 1/ „Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, в тази връзка задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно?“ 2/ „Следва ли съдът, приемайки съпричиняване на вредоносния резултат, да мотивира съответната съпричинителна квота, съразмерно на конкретният принос на пострадалия и деликвента?“ 3/ „Дали в случаите, в които ПТП е настъпило в района на спирка на ППС от градския транспорт, съдът следва да приеме по-ниска квота на съпричиняване от пострадал пешеходец?“ По първия въпрос се сочи противоречие с решение № 18 от 9.03.2018 г. на ВКС по т.д. № 1512/2017 г., I т.о., ТК и с решение № 69 от 23.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 1874/2013 г., 1 т.о., ТК - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По втория въпрос също се твърди наличието на приложното поле по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед противоречие с решение № 79 от 06.07.2016 г. на ВКС по т.д. № 1787/2015 г., Т.К., II Т.О., решение № 118 от 27.06.2014 г. на ВКС по т.д. № 3871/2013 г., Т.К., I Т.О., решение № 34 от 15.07.2019 г. на ВКС по т.д. № 1562/2018 г., I Т.О., ТК. По третия въпрос се визират хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК с оглед противоречие с решение № 105 от 19.06.2017 г. на ВКС по т.д. № 60353/2016 г., III Г.О., ГК, решение № 755 от 09.05.2011 г. на САС по в. гр.д. № 559/2011 г., което не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила, видно от определение № 267 от 05.04.2012 г., ВКС, I ТО по т.д. № 662/2011 г., решение № 39 от 16.07.2010 г. на ВКС по т.д. № 551/2009 г., II т.о., ТК, решение № 43 от 16.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 648/2008 г., II т.о., ТК. Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване се сочи бланкетно нормата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с препращане към аргументите, изложени в касационната жалба. Ответникът по касация „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, ЕИК[ЕИК] в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 във вр. с чл. 493, ал. 1 КЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от В. Т. Н. против ЗК „Лев инс“ АД за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. (частичен иск от общата сума от 60 000 лв.), изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие настъпило на 10.12.2022 г. ПТП в [населено място], при което Н., като пешеходец, е била блъсната от мотоциклет, марка „Кавазаки ZZR600“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Н. Х. - застрахователно събитие по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със застраховател ЗК „Лев инс“ АД, ведно със законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от датата на предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя - 20.02.2023 г. до окончателното му изплащане, и за заплащане на имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение, в размер на 3493,40 лв., вследствие гореописаното ПТП, ведно със законната лихва върху обезщетението за имуществени вреди, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 22.05.2023 г. до окончателното му изплащане. Въззивният състав е посочил, че първоинстанционното решение е влязло в законна сила, като необжалвано, в частите, с които са уважени исковете за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди до сумата от 30 000 лв. и за имуществени вреди до сумата от 1746,70 лв. С оглед на това съдът е отбелязал, че обективните предели на силата на пресъдено нещо (СПН) обхващат основанието на предявените осъдителни искове, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, поради което и отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 493, ал.1 КЗ, следва да бъде ангажирана. Отбелязано е, че оплакване относно определеното от Русенски окръжен съд, справедливо съгласно чл. 52 ЗЗД, обезщетение в размер на 60 000 лв., не е било направено и този въпрос е изключен от предметния обхват на въззивната проверка. Като спорни пред въззивната инстанция са посочени въпросът за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и въпросът за началната дата на присъдената законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди. По въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД апелативният съд се е позовал на практиката на ВКС, включително задължителната: Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ВКС по т.д. № 1/2014 г., ОСТК, решение № 50104 от 26.04.2024 г. на ВКС по т.д. № 1386/2022 г., II т.о, решение № 50131 от 15.11.2022 г. на ВКС по т.д. № 1846/2021 г., II т.о., решение № 50138 от 11.04.2023 г. на ВКС по т.д. № 1773/2021 г., I т.о., решение № 15 от 19.02.2020 г. на ВКС по т.д. № 146/2019 г., II т.о., решение № 118 от 27.06.2014 г. на ВКС по т.д. № 3871/2013 г., I т.о., решение № 117 от 8.07.2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т.д. № 1643/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т.д. № 540/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о. и др. Съгласно същата практика, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на деликвента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите. За конкретния случай, с оглед установения при изложението на фактическата обстановка по делото механизъм за настъпване на ПТП, въззивният съд е приел, че водачката на мотоциклета е нарушила следните правила за движение по пътищата: чл. 20, ал. 1 ЗДвП - като водач на пътно превозно средство не е контролирала непрекъснато управлявания от нея мотоциклет, като, задействайки спирачната уредба на мотоциклета е изгубила устойчивост и това е довело до падане на мотоциклета на пътното платно и под въздействието на инерционните сили същият е започнал да се плъзга неконтролируемо, при което е настъпил удар с тялото на пострадалата; чл. 21, ал. 1 ЗДвП - управлявала е мотоциклета с превишена скорост - 72,72 - 73,80 км/ч., при максимално разрешена 50 км/ч.; чл. 116 ЗДвП - като не е изпълнила задължението си, като водач на превозно средство, да бъде внимателна и предпазлива към пешеходката Н., въпреки че е имала видимост към нея, когато е била на разстояние от 115 м., така и впоследствие, когато е била на разстояние от 33 м. от мястото на удара. Според апелативния съд пешеходката Н. е нарушила чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, като е предприела пресичане на платното за движение (4 броя пътни ленти, по 2 ленти за движение в посока, всяка от които с широчина около 3,50 м.) в населено място, въпреки че в близост е имало пешеходна пътека (след кръстовището на [улица]и [улица], на около 115 м. от мястото на удара). От заключението на САТЕ и от приобщения като веществено доказателство по делото диск с видеозапис на ПТП, съдът е приел за установено, че пострадалата, стигайки в областта на осевата линия, намираща се между дясната и лявата лента, гледано в посока към центъра на града, започва да подтичва (развива скорост около 6,30 км/ч - характерна при бягане на пешеходец според вещото лице-автоексперт), в който момент минават 2 бр. автомобили, които ограничават видимостта между нея и мотоциклетистите, но които мотоциклетисти тя е видяла преди това и след като двата автомобила са преминали безпрепятствено пред нея, тя е продължила притичването си (бягането) по пътното платно с ясното съзнание, че към нея се приближават и мотоциклети, без по никакъв начин да се съобрази с този факт. Според съда гореизложеното няма как да не се отрази на тежестта на нарушението на пешеходката, утежнявайки го. Апелативният съд е счел, че изложеното от процесуалния представител на ищцата във въззивната жалба, че от изгледания в съдебно заседание видеозапис се установявало, че в този пътен участък редовно пресичат по пътното платно, на различни места, пешеходци, не може да бъде ценено като факт, намаляващ тежестта на извършеното нарушение. Точно от това веществено доказателство съдът е приел за установено изключително рисковото и самонадеяно пресичане на пешеходката и то на четири пътни ленти, при интензивно движение от пътни превозни средства и то при условие, че същата е възприела от по-рано движещите се мотоциклети. Съдът е отчел, че допуснатото от водачката на мотоциклета Х. нарушение на правилата за движение, изразяващо се в управление на същия със скорост 72,72-73,80 км/ч., при максимално допустима от 50 км/ч., в светло, ясно и сухо време, на прав участък от пътя, в оживена част на денонощието - през деня около 15.38 ч., в района на автобусна спирка, няма как да не бъде оценено като изключително тежко. Още повече, че от заключението на вещото лице - автоексперт, се установява, че в първия момент на видимост (на 115 м. от мястото на удара) водачката на мотоциклета Х. е могла да предотврати произшествието чрез спиране, както с установената, така и с нормативно разрешената скорост за движение на мотоциклета в населени места. В момента отново на откриване на пряката видимост (на 33 м. от удара), Х. не е могла да предотврати произшествието чрез спиране, управлявайки мотоциклета с установената скорост, но ако го е управлявала с нормативно регламентираната скорост, е могла да го предотврати чрез спиране. От казаното от вещото лице по САТЕ, при изслушването на заключението в съдебно заседание, съдът също така е установил, че ако водачката на мотоциклета не е била предприела аварийно спиране, независимо от това дали се е движила с установената скорост или с нормативно допустимата скорост от 50 км/ч., до удар не би се стигнало, тъй като, в първия случай - мотоциклетистът би стигнал до мястото на удара преди пешеходката, а във втория - пешеходката е щяла да премине преди да я достигне мотоциклетът. От гореизложеното, при така установеното за видимостта между мотоциклетиста и пешеходката и от последвалите им действия, без да се съобразят един с друг, съдът е достигнал до извода, че всеки от тях се е надявал, че ще премине преди другия, като и двамата са допуснали груби нарушения на правилата на движение. В обобщение, апелативният съд е заключил, че отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движение в сравнение с пешеходците е по-голяма - извод, следващ както от действащата нормативна уредба - ЗДвП, така и от последователно приеманото в този смисъл в практиката на ВКС. Поради това въззивният съд е счел за неправилно правното съждение на първоинстанционния съд, че приносът на противоправното поведение на двамата участници в ПТП е тъждествен - в размер по 50 %, вследствие на което е намален наполовина размерът на дължимото заместващо обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди и размерът на обезщетението на имуществените вреди. Съпоставяйки тежестта на извършените нарушения от водача на мотоциклета и от пешеходеца и като е отчел, че тези на мотоциклетиста са и повече на брой, въззивният съдебен състав е приел, че приносът на пострадалата В. Н. за настъпване на вредоносния резултат е 40 %. С оглед на така извършената преценка, от въззивния състав не са споделени доводите, изложени във въззивната жалба, че липсва съпричиняване от Н. в случая, респ. ако се признае такова, то същото не би било повече от 10 %. Съдът е подчертал, че всички, посочени от процесуалния представител на ищцата във въззивната жалба факти, са били отчетени от него, но от тях не следват направените в жалбата фактически и правни изводи. Подчертано е от въззивния състав, че същият е запознат с цитираната във въззивната жалба съдебна практика, която е в насока, че отговорността на водачите на превозни средства е по-голяма, като е възприел това становище, но с оглед конкретиката на установения по делото механизъм на настъпване на ПТП и поведението на двамата участници в ПТП, е приел, че приносът на увредения възлиза на 40 %. Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В обжалваната му част въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, при който порокът му също следва да е виден, да е възможно да бъде установен и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите и постановено от съда, и според настоящия касационен състав, при прочит на решението и на мотивите към него, същото не разкрива така описаните белези на очевидна неправилност, а оплакванията в касационната жалба и цитираните в същата актове на ВКС, към които се препраща, са относими към правилността на решението /срв. чл. 281, т. 3 ГПК/, която обаче подлежи на преценка само в производство по чл. 290 ГПК, и след евентуалното допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото производство по проверка само наличието или липсата на основания за такова допускане. Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. По отношение на това по т. 2 не са изложени твърдения, съобразени с актуалната редакция на текста, а посочването на влязло в сила решение на Апелативен съд – София е евентуално относимо към старата такава, която вече не се прилага. Третият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му зависи от конкретните, приети за установени по делото обстоятелства, съответно – въпросът е относим към правилността на въззивното решение, схващана като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не към наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване, преценката за каквото наличие е единственият предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Първите два въпроса на касатора са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само, определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора, и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по тези въпроси на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. Оплакванията на касатора, относими към тези му въпроси, както и обосноваването им, са всъщност такива за необоснованост на изводите на въззивния съд в съответните им части и изразяват несъгласието му с конкретно приетия от съда размер на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалата, но са извън възможния предмет на настоящото производство по преценка само наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение