Определение № 141 от 06.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 123/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 4201/14.10.2019 г. по гр. д. № 16743/2018 г. Варненският районен съд признал за установено по отношение на Б. К. К. и Р. Н. К., че Е. П. Д. и С. П. П. са собственици на реална част, заключена между т.т. 2, 3 и 5, изобразени на комбинирана скица на л. 105- приложение № 7 към техническата експертиза, от имот с идентификатор ............., находящ се в [населено място], местност „С. Н.“, и осъдил ответниците да предадат на ищците владението на посочената реална част, като отхвърлил иска по чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване на владението за останалата част, заключена между т.т. 1, 5 и 4 на същата скица; съдът отхвърлил иска по чл. 109, ал. 1 ЗС за премахване на съществуваща между ПИ с идентификатор ........... и ПИ с идентификатор ............ ограда, обозначена с оранжев цвят на посочената по-горе скица.

С решение № 4914/13.11.2019 г. по гр. д. № 16743/2018 г. Варненският районен съд отхвърлил молбата на ищците за допускане на поправка на явна фактическа грешка в решение № 4201/14.10.2019 г.

С решение № 260589/02.10.2020 г. по гр. д. № 453/2020 г. Варненският окръжен съд отменил първоинстанционното решение № 4201/14.10.2019 г. в частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС е уважен и вместо това отхвърлил иска за реалната част, заключена между т.т. 2, 3 и 5 и потвърдил същото решение в частта, с която искът е отхвърлен за реалната част, заключена между т.т. 1, 5 и 4; потвърдил и първоинстанционното решение № 4914/13.11.2019 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК.

В частта, с която искът по чл. 109, ал. 1 ЗС е отхвърлен, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

Ищците са подали касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен, като са изложили оплаквания, че същото е неправилно - касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация - ответници по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Въззивният съд приел, че собствените на страните по делото съседни поземлени имоти произхождат от един общ имот пл. № .......... по кадастралния план от 1956 г., предмет на съдебна делба по гр. д. № 361/1964 г., когато били образувани три дяла. Наследодателката на ищците е получила дял II-ри с площ от 1 089 кв. м., а наследодателят на праводателя на ответниците получил дял I-ви. Трите дяла били нанесени в кадастралния план от 1977 г., като са образувани имот пл. № ........, идентичен с имота на ищците с идентификатор .......... по кадастралната карта, имот пл. № .........., частично идентичен с имота на ответниците с идентификатор по кадастралната карта .........., и пл. № ......... Границата между имоти пл. №№ ........ и .......... е права линия. Границите на ПИ ..........не съвпадат с нито една от границите на ПИ .......... по кадастралната карта, налице е частично припокриване.

Имотите са урегулирани с ПУП-ПРЗ на[жк]от 2010 г. За ПИ .................. по кадастралната карта /и по ПНИ/ е отреден УПИ.......... от кв. ..., а за ПИ ........... по ПНИ, идентичен с ПИ ............. по кадастралната карта, е отреден УПИ .......... от кв. .... Южната граница на УПИ .......... не съвпада с кадастралната граница по плана от 1977 г., но планът не е обжалван, нито е проведена процедура по изменението му поради несъответствие с кадастралния план от 1977 г. Въззивният съд приел, че не е налице правно основание, легитимиращо ищците, за придобиване на реалната част от ПИ .........., попадаща между границата по кадастралния план от 1977 г. и границата по кадастралната карта, заключена между т.т. 1, 2, 5 и 4 и защрихована в жълто на скица № 7. По тези съображения потвърдил първоинстанционното отхвърлително решение в тази част.

Въззивният съд приел, че съобразно кадастралния план от 1977 г. заключената между т.т. 2, 3 и 5 реална част от ПИ .............. по кадастралната карта попада в имота, придобит от наследодателката на ищците по делбата, поради което и разгледал противопоставеното от ответниците по иска правопрекратяващо възражение за придобиването на тази част по давност. Посочил, че съдебната практика на ВКС за невъзможността този придобивен способ да бъде приложен касае само придобиването на реална част от урегулирани вече имоти, както и при извършване на промяна в регулационните граници. В настоящото производство обаче е установено, че регулацията на имотите не е била факт нито към 2000 г., нито към 2004 г., когато от страна на ищците е изградена оградата между имотите. Затова и доколкото имотите към този момент не са били в регулация, то и не е съществувала пречка реалната част от поземлен имот, която не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, да бъде присъединена към съседен имот чрез придобиване на правото на собственост по давност, тъй като и двата имота не са урегулирани. Ответниците са започнали да упражняват фактическа власт от 2004 г., когато ищците са построили оградата, и владеят реалната част, заключена между тази ограда и границата по кадастралния план от 1977 г. и до подаването на исковата молба през 2018 г. 10-годишният давностен срок е изтекъл. Урегулирането на имотите през 2010 г., след установяване на владението върху реалната част, не спира и не прекъсва давността. Същата е изтекла през 2014 г., поради което и ответниците са придобили реалната част, заключена между т.т. 2, 3 и 5 на скица № 7, на основание давностно владение, поради което искът за ревандикация на тази част е отхвърлен.

Въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение, постановено по реда на чл. 247 ГПК, като приел, че в диспозитива на съдебния акт коректно е възпроизведена обективираната в мотивите воля, че искът за ревандикация следва да бъде отхвърлен за реалната част, заключена между т.т. 1, 5 и 4.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси, по които поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Възможно ли е в хипотезата на чл. 200 ЗУТ да се придобие реална част от УПИ, без за тази реална част да са налице изискванията на чл. 19 ЗУТ, както и следва ли реалната част да се присъединява към съседен имот по реда на чл. 19 ЗУТ, за да се приеме, че не е необходимо да бъдат спазени изискванията на чл. 200, ал. 1 ЗУТ или е достатъчно фактическото ѝ присъединяване по силата на упражнено давностно владение;

2. Възможно ли е придобиване по давност на реална част от неурегулиран имот.

Касаторите поддържат, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 102/30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на I -во г. о., решение № 67/16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на II -ро г. о. и решение № 126/12.10.2017 г. по гр. д. № 5257/2016 г. на III -то г. о.

При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите са поставили въпроса: прекъсва ли се давността, която е започнала да тече, за придобиване на реално обособена част от имот, след като същият бъде урегулиран преди изтичането на давността.

Поставен е и въпросът за задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона. По този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, илюстрирана с решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., решение № 422/03.06.2010 г. по гр. д. № 805/2009 г., двете на I -во г. о., и решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III -то г. о.

По поставения процесуалноправен въпрос за приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК съдебната практика е категорична, че въззивният съд следва да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички относими и допустими доказателства за всички правнорелевантни факти, като посочи кои факти намира за установени и кои - за недоказани; неизпълнението на това задължение съставлява нарушение на правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК и има характер на процесуално нарушение.

В разглеждания случай този въпрос е относим към частта от въззивното решение, с която искът за ревандикация е отхвърлен за частта от ПИ ..........., попадаща между границата по кадастралния план от 1977 г. и границата по кадастралната карта, заключена между т.т. 1, 2, 5 и 4 на скица № 7 към заключението на техническата експертиза. Въззивният съд е отхвърлил иска по съображения, че не е налице правно основание, легитимиращо ищците за придобиване на така индивидуализираната площ.

Мотивите са лаконични, но въпреки това основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

В мотивите към първоинстанционното решение е прието, че обособяването на процесните имоти в самостоятелни имоти е извършено чрез съдебна делба по време действието на кадастралния план от 1956 г., като липсват данни делбата да е отразена както в този план, така и в последващия план от 1977 г. Общата граница на имотите е идентична по плана на новообразуваните имоти, по кадастралната карта и по подробния устройствен план, но съществено се различава от общата граница по кадастралния план от 1977 г., като липсва основание за изменение на тази граница. При това положение съдът е приел, че е налице грешка при отразяване на южната граница на имота на ищците, респективно - северната граница на имота на ответниците, в кадастралната карта, която следва да се ситуира по кадастралния план от 1977 г., обозначена на комбинираната скица № 7 със син цвят и заключена между т.т. 1, 2 и 5. По тези констатации на първоинстанционния съд ищците /сега касатори/ не са възразили в подадената от тях насрещна въззивна жалба. С оглед на това следва да се приеме, че положението на имотите по кадастралния план от 1977 г. отразява действителния пространствен обхват на правото на собственост, който следва да се съобрази при разрешаването на спора по принадлежността на правото. И тъй като според плана от 1977 г. площта, заключена между т. т. 1, 2, 5, 4, 1, е част от имота на ответниците, то изводът на въззивния съд, че не е налице правно основание за придобиване от ищците на тази площ, следва да бъде споделен. Той съответства и на приетото в ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГТК на ВКС, че ако в производството по иск за собственост се констатира грешка /или непълнота/ в кадастралната карта, тя следва да се съобрази при произнасянето на съда, въпреки че претендираната от ищеца част представлява по плана реална част от урегулирания поземлен имот на ответника, като се извърши преценка дали кадастралната карта отразява вярно границите на имота. В разглеждания случай претендираната реална част представлява според кадастралната карта и подробния устройствен план част от урегулирания поземлен имот на ищците, но констатираната грешка в кадастралната основа налага извода, че заснемането на имотите не според границите на правото на собственост няма за последица промени в правото на собственост, поради което и ищците не се легитимират за собственици на тази реална част.

По поставените при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК материалноправни въпроси, които в обобщен вид се свеждат до възможността за придобиването по давност на реална част от урегулиран поземлен имот в хипотезата на чл. 200 ЗУТ, въззивният съд не се е отклонил от утвърдената съдебна практика, илюстрирана и с представените от касаторите решения. Според тази практика в посочената хипотеза придобиването по давност е възможно само ако са налице изискванията на чл. 19 ЗУТ, като предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение намира приложение единствено при присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията. Ето защо по тези въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

Налице е основание за допускане на касационно обжалване по следващия материалноправен въпрос, който, уточнен от настоящия състав на ВКС, І-во г. о., според правомощията му по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е следният: продължава ли да тече придобивна давност и може ли да се придобие по давност реално обособена част от поземлен имот, след като същият бъде урегулиран преди изтичането на давността. Въпросът е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, тъй като въззивният съд е приел, че урегулирането на съседните имоти на страните през 2010 г., след установяване през 2004 г. на владението върху реалната част, заключена между т.т. 2, 3 и 5, не спира и не прекъсва давността, която е изтекла през 2014 г., така че ищците са изгубили правото си на собственост поради придобиването му от ответниците. Това обуславя наличието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика по поставения въпрос.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.