Определение № 162 от 19.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 92/2015 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на А. А. П. срещу решение №1570 от 23.07.2014 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. №1441/2014 г., В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 22.01.2014 г. по гр.д. № 17 250/2012 г. на СГС, ГО, 2 ри с-в в частта, с която е отхвърлен искът на касатора срещу ЗК [фирма]- [населено място] за присъждане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.226 от КЗ/отм./ за разликата между уважената част от 20 000 лева до пълнопредявения размер от 50 000 лева за претърпени при условията на ексцес болки и страдания от ищеца вследствие на настъпило на 12.09.2001 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП /. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба в отговора на същата счита същата за неоснователна. Предявява насрещна касационнна жалба по чл.287 ал.2 ГПК срещу същото съдебно решение в осъдителната част. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационните жалби са допустими, редовни и подадени в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът П. /р. 1974 г./ е участник в ПТП, осъществено на 12.09.2001 г.. С присъда по НОХД другият участник-виновният водач на МПС И. П. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.343 ал.1, б.Б вр. с чл. 342 ал.1, предложение трето НК. С решение от 25.05.2006 г. по гр.д. № 1739/2004 г. на СГС, Първо г.о. делинквентът П. е осъден на основание чл.45 ЗЗД да заплати на ищеца по настоящото дело П. обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от нараняванията от причиненото ПТП в размер на 45 000 лева. По време висящността на така заведеното по иск на пострадалия срещу застрахователя на гражданската отговорност дело е сключено на 29.09.2006 г. извънсъдебно споразумение по силата на което ищецът е представил молба за отказ от иска срещу застрахователят, а последният му е заплатил сумата от 20 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди,като страните са се договорили, че няма да имат занапред претенции във връзка с претърпените от ПТП вреди. С решение а ТЕЛК от 25.03. и от 20.02.2012 г. е констатиран настъпил ексцес на вредите, предмет на обезщетяване от застрахователя по цитираното споразумение с пострадалия, който ексцес се изразява в скъсяването на дължината на ляв долен крайник с още пет сантиметра в резултат на развит остеомиелит на костта в резултат на няколкото оперативни намеси необходими, с оглед отстраняване на контузията на крайника при претърпяното ПТП. При определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният състав е обсъдил младата възраст на пострадалия и тежкото психическо състояние, в което е изпаднал, поради настъпилите от ексцеса вреди. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят-ищец сочи като обуславящ изхода по спора правен въпрос, този за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 от ЗЗД. Твърди, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС- ППВС 4/68. Съгласно т.1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В случая така формулираният въпрос отговаря на горните критерии и се явяват обуславящ изхода на спора. При произнасянето на съда по него е налице констатирано противоречие със задължителната практика на ВКС, каквато се явява ППВС 4/68, което е основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 от ГПК. От изложеното следва, че е налице основание за допускане до касация на обжалваното решение и такава следва да се допусне. Касаторът е освободен от внасяне на държавна такса на основание чл.83 ал.2 ГПК. По насрещната касационната жалба на ответника ЗК [фирма] във връзка с преценката на ВКС по критериите в чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация се поставят въпросите: налице ли е ексцес, когато се касае за предвидими още при първоначалното обезщетяване болки и страдания и за първоначалния момент, от който започва да тече давността при вземането за обезщетение при ексцес, с оглед погасяването на претенцията по давност. По втория въпрос: за началната дата, от която започва да тече погасителната давност за обезщетение за вреди от ексцес е налице ТР по тълк. дело №1/2014 на ОСТК на ВКС, което в т.3 третира именно този въпрос и го разрешава така,както го е решил и въззивният съд в обжалваното решение. Въпросът: налице ли е ексцес, когато се касае за предвидими още при първоначалното обезщетяване болки и страдания е въпрос, чийто отговор е в зависимост от спецификата на фактите по конкретния спор/ дали в случая се касае за увреждания, предвидими при първоначалното обезщетяване на пострадалия или не / и в този смисъл не е правен, т.е. по тълкуването на правна разпоредба, а фактически. Следователно не е налице основание за допускане на касация по насрещната касационна жалба. С оглед изложеното, съдът