Определение № 1770 от 03.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1696/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Л. С. – Х. и Г. И. Х., чрез адв. К. Н., против въззивно решение № 610 от 20.12.2024 г.по в. гр. д. № 980/2024г. на Окръжен съд- Благоевград, с което е потвърдено решение № 204 от 25.06.2024 г., по гражданско дело № 29/2022 г. на Районен съд – Разлог, с което е отхвърлен предявеният иск за признаване за установено по отношение на Х. А. А., че Д. Л. С. – Х. и Г. И. Х. са собственици на УПИ *** в кв. *** по плана на [населено място], общ. Р.,целият с площ от 800 кв.м., който урегулиран поземлен имот съставлява поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], ведно с построените в имота двуетажна къща, обособена като две жилища, представляваща сграда с идентификатор № ***, с площ от 107 кв.м. и плевня, представляваща по кадастрална карта сграда с идентификатор № *** с площ от 49 кв.м. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета па спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства? 2.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, относими към правния спор, във връзка с доводите на страните и да ги изследва пълно и според действителния им смисъл? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 60255/04.08.2022г. по гр. д. № 401/2021г. на ВКС, IV г.о.; решение № 50062 от 01.12.2022г. по т. д. № 278/202 г., I т.о на ВКС; решение № 60255/04.08.2022г. по гр. д. № 401/2021г. на ВКС, IV г.о.; решение № 222/27.03.2017г. по т. д. № 505/2017г. на ВКС, II т.о.; решение № 198 от 29.11.2023г. по гр. д № 3852/2022г. на ВКС, II г. о.; решение № 70 от 17.06.2021г. по гр. д. № 3460/2020г. на ВКС, I г.о; решение № 664 от 08.11.2024г. по гр. д. № 4383/2023г. на ВКС, I г. о.; решение № 50192 от 14.12.2022г. по гр. д. № 1314/2022г. на ВКС, III г. о. и решение N 28 от 21.07.2021г. по гр. д. № 2365/2020г. на ВКС, II г. о. От ответника по жалбата Х. А. А., чрез адв. А. Б., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд. Въззивният съд е посочил, че ищците Д. Л. С. – Х. и Г. И. Х. основават правото си на собственост на договор за покупко-продажба, а ответникът Х. А. А. противопоставя възражение за изтекла в негова полза придобивна давност. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният установителен иск за собственост, въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. В последното е прието, че на 04.09.2003г. Х. П. С., А. П. С. и И. П. С. са продали на ищеца Д. Л. С. – Х. спорния имот /нотариален акт № 127, том V, нот. д. № 927 от 2003 г./. С констативен нотариален акт № 1, н. д. 743/2021г. ответникът е признат за собственик на имота на основание давностно владение. Въззивният съд е изложил мотиви, че спорно по делото е дали ответникът е придобил собствеността върху имота на основание давностно владение. Като се е основал на показанията на свидетелите К., М. и С., въззивният съд е направил извод за основателност на направеното от ответника възражение за изтекла придобивна давност. Въззивният съд е посочил, че тези свидетели подробно описват особеностите и спецификите на спорния терен и постройките в него. Същите ясно очертават началото на придобивното давностно владение на ответника - 2003г. Ответникът и майка му напълно спокойно са обработвали и ползвали двора и сградите, без никой да им пречи, като са ги и заключвали с катинари, с което недвусмислено са демонстрирали намерение за своене. Не са налице основания за некредитиране на информацията, дадена от свидетелите. Относно показанията на посочените от ищците свидетели, са изложени мотиви, че свидетелят С. П. установява единствено факта, че три дни през 2017 г. е участвал в ремонт на покрива на къщата, разположена в спорния имот и тогава не е виждал ответника в имота. Според въззивния съд това не означава, че владението на ответника е било прекъснато, защото владелецът няма задължение ежедневно и непрекъснато да стои в имота. Не е доказано ответникът да е изгубил владението в продължение на повече от 6 месеца. Свидетелят Г. Д. е идвал 50 пъти до имота, за да го наглежда по молба на ищците, като съдът е отбелязал, че свидетелят не е съвсем сигурен в тази бройка на посещенията, както и кога е правен ремонтът на покрива на къщата, въпреки че е заварил майсторите там. Не знае дали в имота е имало и има ток и вода, както и да определи площта на дворното място, предвид на което и въззивният съд е заключил, че показанията на този свидетел не са убедителни и не оборват тезата на ответника. Относно третия свидетел, посочен от ищците - Г. К., въззивният съд е посочил, че същият твърди, че от къщата му има видимост към част от спорния двор, но не споделя колко чести са наблюденията му спрямо същия, за разлика от ответниковите свидетели П. К. и Г. М., също живеещи в [населено място]. Според въззивния съд свидетелят К. потвърждава, че е виждал ответника в имота преди и след пандемията от Covid-19. Той сочи също, че в плевнята редовно са нощували овчар и животните му, но са противоречиви показанията му досежно ограждането на дворното място и не става ясно колко са оградите според този свидетел и от кои страни са разположени. Въззивният съд е отбелязва, че свидетелят К. твърди, че е виждал ищеца в имота през последните 18-19 години - нещо, което не се поддържа и от самия ищец. Въззивният съд е направил извод, че отчитайки съществените непълноти и противоречия в показанията, дадени от П., Д. и К., първоинстанционният съд правилно не им е дал вяра. Според въззивния съд обратното се наблюдава в разказаното от тримата ответникови свидетели - П. К., Г. М. и Д. С., като особено подробен е последният, който е първи братовчед на ответника и чиито показания следва да се ценят по реда на чл. 172 от ГПК. Изложени са мотиви, че показанията на свидетелите К., М. и С. се характеризират с висока степен на достоверност, защото са вътрешно хармонични и последователни. Направен е извод, че е установено, че ответникът е владял имота и постройките в законоустановения 10- годишен период, поради което и е станал техен собственик. Доказано е явно, необезпокоявано и непрекъснато упражняване на фактическа власт върху имота и сградите, с намерението да бъде придобита собствеността. Въззивният съд е посочил също, че районният съд е обсъдил в акта си възраженията на ищците и е отговорил на тях, като е разгледал всички събрани доказателства, поотделно и съпоставяйки ги. Предвид тези мотиви на въззивния съд не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставените от касаторите въпроси са за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Тези въпроси са от обуславящо значение за изхода на спора, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и посочената от касаторите, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая напълно в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил и взел предвид при решаването на спора относимите към него доказателства, като е изложил фактически и правни изводи по същество на спора. Касаторите обосновават въпросите си с доводи за неприложимост на презумпцията по чл.69 от ЗС, тъй като ответникът не е доказал факта на дарение, от който черпи благоприятни последици, както и че не е знаел ищците да са собственици на имота. Твърди се също, че никой от свидетелите не сочи за периода от 04.09.2003г. - до 01.12.2021 г. ответникът да е държал процесния имот по начин, който да възпрепятства ищците да упражняват фактическа власт върху същия. Поддържа се, че предвид установеното при извършения оглед на място, са дискредитирани показанията на свидетелите, посочени от ответника и същевременно е потвърдено установеното от свидетелите, доведени от ищците. Основавайки се на свидетелските показания, касаторите поддържат, че не е доказано ответникът да е упражнявал фактическа власт с намерение да свои в предвидения в чл. 79, ал.1 ЗС срок, както и че не е доказано да е упражнявал явно и постоянно владение. Доводите на касаторите, развити в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, защото са по правилността на въззивното решение. В случая въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС се е произнесъл по спорния пред него въпрос за основателността на направеното от ответника възражение за изтекла придобивна давност. За да направи правните си изводи, въззивният съд е посочил кои факти въз основа на кои доказателства приема за установени, като изрично е посочил на кои свидетели дава вяра и защо и съответно се е мотивирал защо не кредитира показанията на останалите свидетели. Въззивният съд не е игнорирал необосновано свидетелски показания. Правилността на изводите на въззивния съд не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК, в което не се извършва анализ на доказателствата по делото и съответно на направените въз основа на тях правни изводи, а само се преценява налице ли са основанията за допускане на касационно обжалване по конкретно поставените от касаторите правни въпроси. На следващо място касаторите твърдят, че в открито съдебно заседание, проведено на 01.02.2024 г. в Районен съд – Разлог е представен имейл, изпратен на 13.12.2021 г. от П. С. до единия от ищците Д. Х., който имейл не е обсъден от въззивния съд. Поддържа се, че съдържанието на имейла дискредитира защитната теза на ответника, като подробно са възпроизведени изявленията на П. С., съдържащи се в този имейл и съответно са съпоставени с писмения отговор по чл.131 ГПК. На първо място, посочената разпечатка на имейл не е приета като доказателство по делото, но дори и да бе приета, то необсъждането й от въззивният съд не би било в противоречие с практиката на ВКС, според която задължение на въззивния съд е при постановяване на решението си да обсъди допустимите доказателства, които са относими към предмета на доказване. Подробно описаните от касаторите сведения, съдържащи се в имейла, по своята същност са писмени свидетелски показания, които не представляват доказателствено средство по ГПК и поради това съдът не би могъл да ги обсъжда. Съгласно чл. 163 ГПК, свидетелските показания са само устни и те трябва да бъдат събрани по реда на чл. 170-171 ГПК, като имат значение само по делото, по което са дадени, освен в изричната хипотеза на чл. 232, изр. 2 ГПК. В случая не се твърди лицето, от което изхожда имейлът, да е разпитано като свидетел по делото и съдът да не е обсъдил показанията му. Въпросите са обосновани и с твърдения, че въззивният съд не се е произнесъл по довода им, че в нарушение на процесуалните правила не е указано на ищците, че следва да оборят презумпцията по чл.69 ЗС. Според разрешението, дадено в т.2 от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК. Приема се още, че в тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В случая като не е се е произнесъл изрично по въведения довод за непълнота на доклада, въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС, защото с въззивната жалба не е поискано събирането на доказателства, които не са били събрани пред първоинстанционния съд поради непълнота на доклада. Ето защо и соченото от касаторите непроизнасяне по твърденията им за липса на произнасяне по довода им, касаещ доклада по делото, не може да обоснове допускане до касационно обжалване по поставените от тях правни въпроси. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани При този изход на спора в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 1 533,88 евро /равностойността на заплатените 3 000 лв./. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение