Определение № 56 от 26.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 466/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, гр. София, срещу решение №310 от 15.01.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение №11336 от 18.07.2016г. по гр. дело №62981/2014г. на Софийски районен съд, I-во ГО, 25-ти състав, е признато за установено по иска, предявен от „А.“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д. против „Юробанк България“ АД, че клаузата на чл. 4 ал.3 от Договор за банков кредит Продукт „Бизнес помещения" № BL-9451 от 17.10.2007г. е нищожна на основание чл.26, ал.1 предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и „Юробанк България“ АД е осъдено на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД да заплати на „А.“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д., сумата от 2 136,48 лева, представляваща разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски и сбора от заплатените от ищците месечни вноски, за периода от 17.11.2009г. до 17.11.2014г. Подадена е касационна жалба и срещу решение от 31.05.2019г. по същото дело, с което е допълнено решение №310 от 15.01.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО, като „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на „А.“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д., законната лихва върху сумата от 2 136,48 лева, считано от 17.11.2014г. до окончателното й плащане. В жалбата срещу решение №310 от 15.01.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО, касаторът твърди, че атакуваното решение е недопустимо, съответно очевидно неправилно, като незаконосъобразно и постановено при пълно противоречие с фактите и обстоятелствата по делото и постигнатата обща воля между страните по договора, както и с приложимото законодателство. Посочва, че обявената за нищожна договорна клауза има декларативен характер, поради което искът за нищожност на същата е недопустим. Наред с това поддържа, че клаузата е съществена и прогласяването й за нищожна води до недопустима трансформация на процесния договор за кредит в договор за безлихвен паричен заем в пълно нарушение на чл.430 ал.2 от ТЗ. Според касатора съдът не е обсъдил общата презумпция, че всеки търговец, какъвто е ищецът – кредотополучател „А.“ ЕООД, има достатъчно професионални познания и може да се ориентира дали условията на сключения от него договор обслужват в достатъчна степен интересите му. Твърди, че съдът не е съобразил разпоредбата наа чл.58 ал.1 т.2 от ЗКИ, съгласно която е допустимо сключване на договори за кредит при променлива лихва и при възможност на банката да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит. Позовава се на това, че в договора не е предвидена само възможност за повишаване на базовия лихвен процент, поради което не е налице значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Прави оплакване, че съдът не е отчел, че със сключването на допълнителните споразумения кредитополучателят е признал размера на задълженията си по договора и тяхното наличие е причина за въвеждане на облекчен режим на погасяване на задълженията. Поддържа, че промяната на БЛП е независещо от банката обстоятелство, което не се влияе от субективното решение на банката, а от обективни пазарни мерители, които търпят промени, поради динамичното развитие на икономическите и финансовите пазари, съобразени в приета от банката методология. Претендира присъждането на разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК поставя следните материалноправни въпроси, като поддържа, че са обусловили изхода на спора: 1/ Допустимо ли е да се приеме, че е налице неравновесие между правата и задълженията на страните по договор за кредит, когато кредитополучателят е търговец? 2/ Какъв е обективният критерий, по който се определя наличие на неравновесие между правата и задълженията на страните по договор за кредит и какви са критериите и начините на установяване значителността на това равновесие? 3/ Какви са критериите за установяване дали клаузите накърняват добрите нрави?; 4/ Каква е доказателствената стойност на сключените към договора за кредит допълнителни споразумения, следва ли същите да се тълкуват като признание от страна на кредитополучателя относно размера на задълженията по договора за кредит? Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280 ал1 т.3 от ГПК. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК - „очевидна неправилност” на обжалваното въззивно решение. В жалбата срещу решение №3939 от 31.05.2019г. по т.д. №1422/2017г. на СГС касаторът поддържа, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че не е налице непълнота на решение, тъй като макар в исковата молба ищците да са поискали присъждане на законна лихва, те не са поддържали това искане във въззивната жалба, а въззивният съд не може да се произнася по незаявени в жалбата обстоятелства и искания. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК поставя като обуславящи следните процесуалноправни въпроси: 1/Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по обстоятелства, които не са въведени във въззивната жалба, а именно отхвърлен иск за присъждане на законни лихви, когато решението не е обжалвано в частта, в която е отхвърлен искът за присъждане на законна лихва? 2/ Дали законната лихва е законна последица от уважаване на предявената по съдебен ред главница и може да се иска във всеки етап и пред всяка инстанция или следва да бъде изрично заявена във въззивната жалба, когато тази претенция е отхвърлена от първоинстанционния съд? Поддържа наличието на допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК, като поддържа, че дадените от съда разрешения са в отклонение от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответниците „А.“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д., поддържат, че касационната жалба е недопустима, тъй като се касае за търговска сделка с цена на иска до 20 000 лева. Също твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и на двете решения, доколкото по поставените въпроси е налице съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил. Подробни съображения излагат в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове. Касационните жалби са допустими. Искът за обявяването на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем и съответно постановеното по него решение подлежи на касационно обжалване. В този смисъл е постоянната практика на ВКС / определение № 449/29.07.2015г. по т.д. № 1567/2015г.на I ТО на ВКС, решение № 76/ 15.07.2016г. по т.д. №888/ 2015г. на I ТО на ВКС и др./. Основателността на предявения осъдителен иск е обусловена от изхода на производството по установителния неоценяем иск, поради което възражението за ответниците по касация за недопустимост на жалбата по критериите на чл.280 ал.2 т.1 ГПК е неоснователно. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено по делото, че между „А." ЕООД, от една страна, като кредитополучател и „Българска пощенска банка” АД (сега „Юробанк България“ АД), е бил сключен Договор за банков кредит Продукт „Бизнес помещения" № BL9451, по силата, на който банката предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 65 000 лева за рефинансиране на текущ инвестиционен кредит в „УниКредит Булбанк“ АД. За усвоения кредит кредитополучателят се е задължил да заплаща годишна лихва, която съгласно чл.4 ал.1 от договора за банков кредит включва сбора от действащият БЛП за малки фирми за лева, който може да се променя, плюс надбавка в размер на 0,25 пункта. В чл. 4, ал. 3 от договора за банков кредит било предвидено, че действащият БЛПМФ не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от 21-во число след промяната му. Въззивният съд е установил, че сумата, предмет на договора за кредит, е била преведена от кредитодателя на юридическото лице кредитополучател. На 24.06.2013г. между ответника и кредитополучателя „А.“ ЕООД, както и между физическите лица бил сключен Анекс №5 към договора, с който се уговарял облекчен ред за погасяване на съществуващите задължения, като физическите лица А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д. встъпили в кредита като съдлъжници. Съставът на СГС е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че с подписването на Анекс №5 страните са изразили воля за новиране на задължението по договора за банков кредит. Приел е, че в подписания анекс не е изразена воля за новиране, а е посочено изрично, че непроменените клаузи в договора и в предходните анекси запазват действието си, което е нетипична и невъзможна клауза при новация, доколкото старото задължение следва да се погаси. По отношение на възнаграждението, което ответникът е договорил за предоставянето на финансовия ресурс, съдът е установил, че е определено като плаваща лихва, като начинът за нейното формиране е определен в чл.4 от договора за банков кредит и тя се състои от базов лихвен процент за малки фирми плюс фиксирана надбавка. Приел е, че липсва конкретна методология на банката за определяне на БЛПМФ, а има само обща методология за определяне на БЛП, макар и БЛП да е диференциран от самата банка по приложими валути, по бизнес направления и др. В самата методология са посочени компоненти, които да участват при формирането на БЛП, но те не са изчерпателно посочени, доколкото за банката оказва влияние и компонентът „кредитен суап“, който не е посочен в методологията. Въз основа на приетите по делото заключения на съдебно – счетоводните експертизи, съдът е установил, че лихвата е изменяна нерегулярно, по решение на орган на банката, като е правен неясен анализ на посочените показатели и субективно е преценявано дали и с колко да бъде повишен, съответно намален БЛП, а това води до непредвидимост в задължението на кредитополучателя, до безконтролно и неограничено боравене с неясни механизми за изменение на БЛП, което следва да бъде преценявано от съда в светлината на чл.26 от ЗЗД. Приел е, че са нарушени добрите нрави, доколкото начинът за определяне на лихвата по кредита, когато тя е променлива, следва да отговаря на изискването да е ясен и разбираем, да е определяем, независимо, че кредитополучател е търговец. Изтъкнал е, че принципът на справедливостта в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес и след като вещите лица, по изготвените съдебно-счетоводни експертизи не са в състояние да определят как се е изчислявала лихвата по кредита, то дори и критериите в методологията да са обективни,то начинът за прилагането им е субективен и неясен за лица, които не са служители на банката. Поради това е заключил, че изменението на лихвата по процесния кредит се е превърнало в едно своеобразно потестативно право на кредитодателя, като той безконтролно и без възможност за проверка на действията му може да изменя едностранно лихвеният процент по кредита. Посочил е, че макар и кредитополучателят да е търговец, то са приложими поне минимални стандарти за информираност относно начина на определяне на променливата лихва. Приел е, че е налице накърняване на принципите на добросъвестност и справедливост и се създава изключителна нееквивалентност в правата и задълженията на страните, доколкото едната страна има възможността самоволно да променя размерът на задължението на другата, без да се ръководи от обективни критерии. Счел е за неправилен извода на СРС, че с подписването на анекса към договора ищците изрично са се съгласили с механизма, по който се е изчислявала и променяла лихвата. Изложил е съображения, че ищецът е станал съдлъжник по кредита поради качеството си на управител на дружеството, следователно спрямо него е налице връзка от функционално естество с дружеството кредитополучател и спрямо него ЗЗП е неприложим. За останалите съдлъжници е посочил, не е налице нито връзка от функционално естество, нито същите действат в рамките на упражнявана от тях дейност, като за тях ЗЗП е приложим и договорът за банков кредит попада в приложното му поле. По данни от счетоводната експертиза, приета от СРС, е установил, че надплатените суми, над първоначално договорената анюитетна вноска, включваща главница и лихва, за периода от сключването на Договора за банков кредит до завеждането на исковата молба са в размер на 5371,74 лева. Намерил е за частично основателно възражението за изтекла погасителна давност, но е посочил, че приложимата давност е не тригодишна, както твърди ответникът, а петгодишна. Поради това е приел за погасени по давност само недължимо платените суми преди 17.11.2009г., които за периода 21.11.2007г. до 17.11.2009 г. възлизат на 3235,26 лева. За остатъка от определената обща за целия исков период сума, съобразно ССЧЕ (5371,74 лева), в размер на 2 136,48 лева, е приел предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за основателен и го е уважил. С решение №3939 от 31.05.2019г. по молба на ищците от 25.01.2019г. въззивният съд е допълнил решение №310 от 15.01.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО, като е осъдил „Юробанк България“ АД да заплати на „А.“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д., законната лихва върху сумата от 2 136,48 лева, считано от 17.11.2014г. до окончателното й изплащане. По касационната жалба срещу решение №310 от 15.01.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО: Формулираният от касатора въпрос относно критериите за установяване дали договорни клаузи накърняват добрите нрави е обусловил изхода на спора. По този въпрос наред със задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСТК на ВКС, е формирана и практика на ВКС с решение №135/19.11.2020г. по т.д. №1066/2019г. на ВКС, IІ т.о., служебно известно на настоящия състав. Поради това по поставения материалноправен въпрос е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка за съответствието му с практиката на ВКС. По останалите поставени в изложението правни въпроси не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Констатациите на въззивния съд за изключителна нееквивалентност в правата и задълженията на страните са изтъкнати като част от съображенията му за нарушение на добрите нрави в частност принципите на добросъвестност и справедливост. Поради това и се обхващат от по – общия правен въпрос относно критериите за преценка на това дали договорните клаузи накърняват добрите нрави. Последният въпрос в изложението не се явява обуславящ за изхода на производството доколкото не отразява решаващите изводи на въззивния съд относно правните последиците на сключените анекси по отношение на клаузата за договорна лихва, а именно, че противоречието с добрите нрави на договорни клаузи е сериозен порок на договора, който не може да се санира от страните с изразяване на нова воля. Съдът се е позовал и на разпоредбата на чл.366 от ЗЗД, която забранява санирането на непозволен договор чрез повторно съглашение. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Касаторът е обосновал очевидната неправилност единствено с несъгласието си с правните изводи на въззивния съд, в една част резултат от преценката на конкретните доказателства, а в друга част - последица от тълкуване на конкретни договорни клаузи. Изложените твърдения за очевидна неправилност на правните изводи на въззивния съд съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК, съответно не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. По тези съображения, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса относно критериите за установяване дали договорни клаузи накърняват добрите нрави. По касационната жалба срещу решение №3939 от 31.05.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО: Предвид извода за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение №310 от 15.01.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО, следва да бъде допуснато касационно обжалване и на обусловеното от него решение за допълване, с което е присъдена законна лихва върху сумата от 2 136,48 лева, считано от 17.11.2014г. до окончателното й изплащане. В случая не подлежат на самостоятелно обсъждане предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК, доколкото предмет на решението за допълване не е самостоятелна главна искова претенция, а акцесорна претенция за законна лихва. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 82,72 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд