Определение № 325 от 19.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1004/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. С. А. и Н. Д. А. против решение № ІІІ-150 от 03.12.2019 г. по гр.д.№ 1444/2019 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1862 от 18.07.2019 г. по гр.д.№ 7706/2018 г. на РС-Бургас. С последното на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на касаторите, че ищците Б. Д. К. и К. Р. К. са собственици на ПИ с идентификатор .... с площ 400 кв.м. и ПИ с идентификатор .... с площ 391 кв.м. и двата находящи се в землището на [населено място] в м. „М. мост” и касаторите са осъдени да предадат владението върху тези два имота на ищците. На основание чл. 59 ЗЗД със същото решение, касаторите са осъдени да платят на ищците по 130 лв. за това, че са лишили ищците от ползване на всеки от двата имота за периода от 04.09.2017 г. до 25.10.2018 г., ведно със законната лихва върху тези суми от предявяване на иска – 25.10.2018 г. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – л. 15а ЗСПЗЗ, за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в това, че съдът не е обсъдил всички оплаквания във въззивната жалба и за необоснованост на изводите, че не е направено своевременно възражение за нередовното сезиране на ПК с искане за реституция на процесните имоти и за неоснователност на това възражение В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК, защото съдът не се е съобразил с практиката на ВКС, изискваща въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба и отговора по нея. Формулиран е и въпроса: до колко обикновена писмена форма може да замести липсата на допълнително изявление за реституция по чл. 15а ППЗСПЗЗ и могат ли правилата за тълкуване и определяне съдържанието на правните сделки да се прилагат към исканията, с които се инициират административни производства. По втория въпрос се твърди противоречие с определение № 9 от 10.01.2019 г. по гр.д.№ 4652/2018 г. на ВКС, І гр.о. Ответниците по касация Б. Д. К. и К. Р. К. оспорват жалбата и допускането до касация с аргумент, че съдът е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, но ги е намерил за неоснователни, а цитираното определение по втория въпрос е постановено по казус с друга фактическа обстановка. Затова молят да не се допуска касационен контрол. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Ищците Б. Д. К. и К. Р. К. са купили ПИ с идентификатор .... с площ 400 кв.м. и ПИ с идентификатор .... с площ 391 кв.м. и двата находящи се в землището на [населено място] в м. „М. мост” с н.а. № .... г. и н.а. № .... г. на нотариус В. Д.. Продавачите им П. и С. Р. са придобили двата имота от наследници на С. Г. М. с н.а. № .... г. На наследници на С. Г. М. е възстановено правото на собственост върху имот № .... с площ 1191 кв.м. в м. „М. мост” в землището на [населено място]. Този имот е заявен с молба по чл. 15а ППЗСПЗЗ от 22.01.1998 г. като имот от 3 дка в м. „М.”. Правото на собственост е доказано с делбен протокол от 1938 г. дял ІV. Правото на възстановяване е признато за три дка с решение № 27-Ч/28.04.1998 г. От СТЕ се установява, че при анкетирането в помощният план от 1995 г. имота е заснет с № .... и попада в земи по пар.4 ЗСПЗЗ. В очертанията му попада имот № .... по кадастралния план от 1995 г. /виж комбинираната скица към заключението на СТЕ. По плана на новообразуваните имоти, одобрен от областния управител със заповед от 07.05.2007 г., имота е заснет с № .... и с площ 1191 кв.м. Правото на собственост е възстановено на наследници на С. Г. М. с решение № 2778/11.06.2009 г. и заповед № 244/06.04.2004 г., издадена на основание чл. 14к, ал.7 ЗСПЗЗ, която индивидуализира обекта на реституция и има конститутивно действие за възстановяване правото на собственост. След продажбата от наследниците на С. М., П. и С. Р. са поискали разделянето на този имот на три поземлени имота с идентификатори .... и ...., които са предмет на спора и ПИ с идентификатор .... На ответниците П. С. А. и Н. Д. А. не е признато правото да изкупят имота на основание пар. 4а ЗСПЗЗ, защото не са установили, че им е било предоставено за ползване. Жалбата им против административният акт, с който е им е отказано това право е оставена без уважение с влязло в сила решение 5598/16.06.2005 г. по адм.д.№ 4134/2005 г. на ВАС. Отказано е узаконяване на построените в имота едноетажна жилищна сграда, лятна кухня и баня и жалбите на А. против тези отказа е оставена без уважение с влязло в сила решение № 80/16.01.2014 г. по адм.д.№ 578/2013 г. на Административен съд-Бургас. Заповедите за премахване на тези постройки като незаконни строежи също са оставени без уважение с влезли в сила решения по адм.д.№ 737/17 г. и № 739/17 г. на Бургаски административен съд, потвърдени от ВАС. А. са обжалвали и заповедите за одобряване на планът за новообразуваните имоти и заповедта по пар.4к, ал.7 ЗСПЗЗ, но е прието, че нямат правен интерес от обжалване, защото не са нито бивши ползватели, нито собственици, заявили права за реституция. С влязло в сила решение от 06.11.2018 г. по гр.д.№ 5298/2016 г. са отхвърлени установителните искове за собственост, предявени от П. С. А. и Н. Д. А., основани на придобивна давност против П. И. Р. и С. А. Р., „Дъбрава 099” ЕООД, Б. Д. К. и К. Р. К. с предмет бивш имот № .... в м. „М. мост” в землището на [населено място], [община], при описаните граници, за който е бил отреден бивш имот № ...., разделен на имоти с идентификатори № ...., .... и .... по КК на [населено място], с обща площ 1 191 кв. м. Така с влезли в сила решения са отречени правата на ответниците на основание пар. 4а и 4б ЗСПЗЗ и на основание придобивна давност. РС е прел, че ищците се легитимират като собственици на основание покупко-продажба, тъй като и праводателите им са били собственици на основание реституция по ЗСПЗЗ. Прието е, че ПК е била надлежно сезирана с молба за реституция от 22.01.1998 г. на имот от 3 дка в м. „М.”, подадена в срока по чл. 15а ППЗСПЗЗ, че решението на ПК от 1998 г. е признало правото на възстановяване, но имота е индивидуализиран като обект на реституция със заповедта по чл. 14к, ал.7 ЗСПЗЗ № 244/06.04.2004 г. Тъй като правата на ответниците по настоящото дело са отречени с влязлото в сила решение, с което е отхвърлен предявеният от тях положителен установителен иск основан на придобивна давност насочен срещу ищците по настоящото дело и праводателите им и е обявено за безспорно, че касаторите ползват процесните имоти, съдът е уважил предявеният иск. Във въззивната жалба са заявени доводи, че заявяването по чл. 15а ППЗСПЗЗ е формален акт, а по делото не е спазена изискуемата се форма на заявлението, че не е съобразена съдебната практика на ВКС по приложението на този текст, че с решението от 1998 г. не е реституиран имота, защото не са описани граници, а ищците се позовават на това решение. Последния довод произтича от тези – ако ищците не са собственици не им се дължи обезщетение, и касае уважаването на иска по чл. 59 ЗЗД. Въззивният съд действително е приел, че за първи път във въззивната инстанция е наведен довод за незаконосъобразна процедура по реституция. Този извод не коресподира на отговора на исковата молба и допълнението към него. Въпреки това, съдът е обсъдил довода, но го е намерил за неоснователен. Съобразил е, че по преписката пред ПК / ОСЗ/ е подадена молба от 22.01.1998 г. – в тримесечния срок по чл. 15а ППЗСПЗЗ, с която праводателите на ищците са поискали ПК да се произнесе с решение и за нива от 3 дка в м. „М.” по договорът за доброволна делба от 1938 г. /той е приложен по преписката на ПК/. Съдът е приел, че тази молба е подадена в определения от закона нов тримесечен срок и съдържа всички необходими реквизити, включително и позоваване на приложен вече документ за собственост, поради което е приел, че административният орган е бил надлежно сезиран. Относно позитивно решение № 27-Ч/28.04.1998 г., с което е признато правото на възстановяване за допълнително заявения с молбата по чл. 15а ППЗСПЗЗ недвижим имот, съдът е приел че не е нищожно, защото съдържа всички реквизити и е подписано от всички членове на ПК. Възражението, че ищците не са собственици е преценено също за неоснователно предвид представените решение № 2778/11.06.2009 г. и Заповед № 244/06.04.2004 г., издадена на основание чл. 14к, ал.7 ЗСПЗЗ, тъй като имота попада в земи по параграф 4 ЗСПЗЗ. Индивидуализиране на подлежащият на реституция имот в тези земи става след приемане на планът за новообразуваните имоти със заповедта по пар. 4к, ал.7 ЗСПЗЗ, с която настъпва реституционния ефект. От изложеното следва, че всички наведени доводи във въззивната жалба са обсъдени от въззивната инстанция, т.е. по първият поставен въпрос, тя е процедирала в съответствие с константната съдебна практика, поради което по него не се допуска касационно обжалване. По втория въпрос - до колко обикновена писмена форма може да замести липсата на допълнително изявление за реституция по чл. 15а ППЗСПЗЗ и могат ли правилата за тълкуване и определяне съдържанието на правните сделки да се прилагат към исканията, с които се инициират административни производства, касаторът се позовава на определение № 9 от 10.01.2019 г. по гр.д.№ 4652/2018 г. на ВКС, І гр.о. Изявлението за реституция на процесния имот е направено в писмена форма, като бланката за заявление не е форма за действителност. Съдът не е приложил правилата за тълкуване на сделките, поради което въпросът не кореспондира на мотивите на обжалваното решение във втората си част. На трето место, цитираното определение, с което се твърди, че противоречи обжалваното решение е постановено в производство по чл. 274, ал.3 ГПК и не е допуснато касационно обжалване, т.е. то не представлява правораздавателен акт и основание за допускане до касация. С това определение не е допуснато касационно обжалване на въпроса „може ли този документ да се подаде в рамките на вече образувана преписка преди изтичане на крайния срок визиран в ЗСПЗЗ” поради неотносимостта му към спора, предмет на частната жалба. В случая съдът е приел по посоченото дело, че по допълнително подадена молба от 1993 г. по вече образувана преписка има произнасяне. Следователно по втория въпрос не е налице нито основното, нито допълнителното основание за допускане до касация – решението не е постановено в противоречие със съдебната практика, поради което не се допуска касационно обжалване. Следва да се отбележи, че за заявлението по чл. 11, ал.1 ЗСПЗЗ, респективно по чл. 13 ППЗСПЗЗ и за искането / заявлението/ по чл. 15а ППЗСПЗЗ законът изисква единствено писмена форма, като посочва и какво трябва да съдържа искането. В случая писмената форма е спазена, имота е описан, както и документа за собственост, който доказва правото на възстановяване. Никога съдебната практика не е приемала, че бланката за заявление за реституция пред ЗСПЗЗ е форма за действителност. В обобщение не се допуска касационно обжалване на наведените основания за допускане до касация. Съобразно този резултат, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настоящото производство, доказани с договорите за правна помощ, сключени от всеки от тях в размер по 500 лв. за всеки от двамата. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение