Определение № 839 от 27.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 586/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. К. Ц., починала след подаване на касационната жалба и заместена на основание чл. 227 ГПК от своя наследник по закон Ц. И. Ц. - син, срещу решение № 2459 от 16.09.2022 г. по в.гр.д. № 494/2022 г. на Софийски градски съд. С него е оставено в сила решение № 20233824 от 23.10.2020 г. по гр.д. № 1412/2004 г. на Софийски районен съд и е потвърдено постановеното по същото дело определение № 20183542 от 10.09.2021 г. В жалбата се сочи, че въззивният съд неоснователно е отхвърлил предявения иск за собственост на спорния имот въз основа на давностно владение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси: 1. След като съдилищата констатират недопустимост на едновременното водене на положителен и на отрицателен установителен иск за собственост, съгласно ТР № 4 от 2011 г., компетентен ли е съдът сам да реши за кой от двата иска да върне исковата молба, или това е суверенно право на ищеца. 2. Допистимо ли е съдилищата да върнат исковата молба частично или изцяло след приключване на делото по същество със самите решения. 3. Допустимо ли е, съгласно преходните и заключителните разпоредби на ГПК, немотивирано въззивният съд да приложи ГПК/ отм./. 4. Допустимо ли е частично връщане на исковата молба по избор на съда, а не на ищеца, след приключване на делото със самото решение. 5. Допустимо ли е частично връщане на исковата молба вместо цялата в случая на положителен установителен иск. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация по касация Д. М. С. и И. И. Т.- У., изразяват ставновище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 20233824 от 23.10.2020 г. по гр.д. № 1412/2004 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Е. Ц. против М. И. С., починал в хода на процеса и заместен от наследника си по закон Д. М. С., и против Ц. И. Т., починала в хода на процеса и заместена от наследника си по закон И. И. Т.- У., установителни искове за собственост с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК/ отм./ за установяване, че ищцата Е. Ц. е собственик на основание давностно владение, продължило повече от 10 години, считано от 24.02.1992 г., на следния недвижим имот: северната част от надпартерния етаж от къща в [населено място], [улица] /бивша [улица]/,, състояща се от стая /столова/, кухня с балкон и други сервизни помещения, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от дворното място, в което е построена, съставляващо имот пл.№ 9 от кв. 10 по плана на [населено място], м.“О. купел“, а по плана от 2001 г.- УПИ ХІІІ-.... от кв. ..... С въззивното решение е оставено в сила и определение № 20183542 от 10.09.2021 г. на Софийски районен съд, постановено по същото дело, с което е оставена без уважение молбата на Е. Ц. за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Въззивният съд е приел, че Е. Ц. е предявила против ответниците положителен установителен иск за собственост на процесния имот, съединен с отрицателен установителен иск за собственост на същия. Приел е, че с първоинстанционното решение производството по отрицателния установителен иск за собственост е било прекратено поради недопустимост, а е разгледан и отхвърлен положителния установителен иск за собственост. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът на Е. Ц. за установяване на правото й на собственост върху процесния имот е бил отхвърлен, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през 1949 г. имотът е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС от Г. А., като за него не е било изплащане обезщетение. Към момента на влизане в сила ЗВСОНИ /25.02.1992 г./ имотът е съществувал до размерите, в които е бил отчужден и е бил включен в активите на общинско дружество. Оттук е направил извод, че са били налице предпоставките на чл. 1, ал.1 ЗВСОНИ за възстановяване на правото на собственост и имотът е възстановен на наследниците на Г. А.. Нейн наследник по закон е ответницата Ц. И. Т.. През 2001 г. с договор за дарение, сключен във формата на нотариален акт Ц. Т. е дарила на своя брат М. И. С. северната част от надпартерен етаж от къща с изглед към улицата, състояща се от стая/ столова, кухня с балкон и други сервизни помещения, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел за установено, че на втория етаж от отчуждената къща са били обособени две жилища, като спорното жилище от 80- те години на ХХ в. до към 2004 г. е било отдавано под наем, първоначално от общината, а след влизане в сила на реституционния закон - от ответника М. С.. При така установените факти по делото въззивният съд е направил извод, че ищцата Е. Ц. не е придобила по давност процесния имот. Като се е позовал на разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ, съдът е приел, че давност за ищцата би могла да започне да тече едва от 22.11.1997 г., но датата на депозиране на исковата молба в съда- 06.10.2003 г./ необходимият за завършване на фактическия състав на придобивната давност 10-годишен давностен срок не е изтекъл. На следващо място е посочил, че от събраните по делото доказателства не се установява тя да е упражнявала фактическа власт върху спорната северна част от втория етаж, тъй като там е живяло и друго лице - наемател. Поставените в изложението правни въпроси се свеждат до правомощията на съда в случаите, когато се констатира недопустимост на едновременното водене на положителен и на отрицателен установителен иск за собственост и възможността на съда сам да реши по кой от двата иска да прекрати производството. Тези въпроси са относими към допустимостта на въззивното решение. Данните по делото са, че с исковата молба, по която е образувано гр.д. № 1412/2004 г. по описа на Софийски районен съд, ищцата Е. Ц. е предявила против ответниците М. С. и Ц. Т. положителен установителен иск за собственост на процесния имот, обоснован с твърдение за придобиване на правото на собственост на основание изтекла придобивна давност за период повече от 10 години към момента на предявяване на иска, както и отрицателен установителен иск за установяване, че ответниците не са собственици на същия. С протоколно определение от 25.11.2015 г. съдът е констатирал, че исковата молба е нередовна, тъй като в нея не са изложени обстоятелства, обосноваващи правен интерес от предявяването на положителен или на отрицателен установителен иск за собственост, като е дал възможност на ищцата да отстрани констатираните нередовности. В изпълнение на указанията на съда, с молба вх. № 1003842 от 12.01.2016 г. и с молба вх. № 1049226 от 30.03.2016 г. ищцата е заявила, че поддържа отрицателен установителен иск против ответниците; че обосновава правния си интерес от този иск с обстоятелството, че владее имота от 24.02.1992 г. и към момента; че отрича правата на ответниците, тъй като имотът не е реституиран и че извършената от тях разпоредителна сделка е нищожна. Със своето решение първоинстанционният съд се е произнесъл по същество по положителен установителен иск за собственост и е прекратил производството по делото по предявения от ищцата отрицателен установителен иск. С подадената от ищцата въззивна жалба първоинстанционното решение е обжалвано изцяло. В нея изрично е релевирано оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск. Обосновано е с твърдение, че в подаваните от нея уточнителни молби ищцата многократно е обосновавала правния си интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост. Направено е искане първоинстанционното решение да бъде обезсилено /непрецизно във въззивната жалба е посочено - „да бъде отменено“/ и производството по делото да бъде прекратено в тази част. В молба от 20.05.2022 г., адресирана до въззивния съд, жалбоподателката Е. Ц. отново е изложила доводи за недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която съдът е разгледал по същество положителен установителен иск. Въззивният съд не се произнесъл по тези доводи и не е извършил проверка за допустимост на първоинстанционното решение. Изложеното налага въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК поради съмнение за неговата допустимост. Водим от гореизложеното съдът