Определение № 1523 от 29.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 428/2026 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д. против решение №292/26.11.2025г. по в.т.д.№233/25г. на Варненски апелативен съд в частта, с която решение №25/17.02.2025г. по т.д.№555/24г. по описа на Окръжен съд Шумен е потвърдено в отхвърлителната му част /за разликата над присъдените от окръжния съд 35 000 лв. до предявените 70 000 лв./ и в частта, с която след частична отмяна в осъдителната му част, е отхвърлен като неоснователен предявеният от нея срещу ЗАД“Даллбогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат на настъпило на 21.02.2023г. ПТП за разликата над 15 000 лв. до 35 000 лв. Искането за отмяна на решението на апелативния съд в обжалваната му част и за уважаване на иска за разликата над 15 000 лв. до 70 000 лв. е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. В тяхна подкрепа касаторката поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по ненаправено от ответника възражение, погрешно е интерпретирал заключението на вещото лице и не е отчел редица обективни фактори при определянето на размера на обезщетението, поради което е достигнал до погрешни и необосновани правни изводи. В писменото изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа,че решаващият състав на ВАпС е разрешил в противоречие с практиката на ВКС въпроси, които са от значение за изхода на делото,а именно: 1. Във връзка с предявен иск за неимуществени вреди от деликт – установяването на ново травматично увреждане /в рамките на производството пред първата инстанция по назначена от съда СМЕ/ представлява ли изменение на иска по основание и следва ли това обстоятелство да бъде изследвано и оценено от съда при постановяване на акта, включително и от въззивната инстанция, въпреки възражение в тази насока?; 2. С увеличаването на иска прави ли се изменение на петитума на исковата молба?; 3. Процесното установяване на фрактурата на шиен прешлен в производството пред първата инстанция съставлява ли добавяне на ново обстоятелство към първоначално заявените с ИМ телесни увреди, концентрирани в шийния отдел на гръбначния стълб?; 4. При липсата на наведено оплакване и непредявяване на възражение относно допуснати от първата инстанция процесуални нарушения по отношение изменение на предявения иск,следи ли въззивният съд служебно за валидността и допустимостта на решението в тази насока? За обосноваване приложимостта на чл.280 ал.1 т.1 ГПК към всички тези въпроси се извършва позоваване на решение №59/27.04.15г. по гр.д.№4647/14г. на ВКС ІІІ г.о. С твърдението, че, за да намали размера на обезщетението, съдът се е основал на факт /липса на поставена яка за обездвижване на врата/, който не е бил обсъждан от страните в производството, касаторката счита,че съдът е отговорил в противоречие с приетото в решение №61/30.04.10г. по т.д.№741/09г. на І т.о. на ВКС на въпросите: 5. Допустимо ли е съдът да аргументира решението си и да постанови правно разрешение на спора въз основа на изводи, които не се основават на доказани в хода на производството твърдения, като в резултат уважи непредявено, съответно недоказано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат в резултат на пропуснато лечение?; 6. Като е разгледал непредявено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат в резултат на пропуснато лечение в полза на ответника,въззивният съд постановил ли е решение, с което е нарушил правилата за разпределение на доказателствената тежест? Касаторката поддържа,че в отклонение от задължителните постановки на ППВС №4/68г. и ТР №3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС в решенията по гр.д.№4549/22г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№3072/23г. на ІІІ г.о. на ВКС и т.д.№60199/16г. на ІV г.о. на ВКС, въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 7. С определянето на отделни суми за всяко едно телесно увреждане и последващото им сумиране изпълнено ли е условието за извършването на комплексна оценка на всички установени по делото релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, относими към приложението на чл.52 ЗЗД и не води ли това до нарушение на принципа на справедливостта?; 8. При изключване на установената в хода на производството пред първата инстанция фрактура от съвкупността увреждания в резултат на ПТП,но същевременно с това с отчитането на хронифицирания резултат от уврежданията / получената кифоза/ оценя ли се в цялост степента, интензитета и обема на болките и страданията от получените травматични увреждания?; Или казано по друг начин може ли при изследване критериите за приложението на чл.52 ЗЗД да се направи оценка на последиците от основно травматично увреждане без самото то да бъде оценено като се вземе предвид,че за основното травматично увреждане не е присъждано обезщетение? Ответникът по касационната жалба ЗАД“Даллбогг: Живот и Здраве“ АД не се е възползвал от процесуалната си възможност да представи отговор на същата и да се ангажира със становище по нея. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат съставът на Варненски апелативен съд е приел за установено по делото настъпването /на 21.02.2023г./ и механизма на ПТП, в резултат на което на ищцата Д. – пътник в правомерно движещ се товарен автомобил, ударен от насрещно движещ се лек автомобил, управляван от застрахован при ответника водач, са причинени неимуществени вреди. Съдът е констатирал,че ищцата е обосновала първоначално предявената за 8000 лв. като частична, а впоследствие увеличена до 70 000 лв. претенция за неимуществени вреди с твърдения за понесени от нея болки и страдания от нараняване в областта на главата и коляното, задълбочили се в областта на шийния отдел в рамките на месец след ПТП, когато било констатирано и увреждане на междупрешленни дискове в шийния отдел; за затруднения в резултат на тези болки на движенията й и ограничаване общата й активна дейност и възможност за физическо натоварване; за силна уплаха и стрес, последвани от уморяемост и отпадналост, временно безсъние, притеснения и тревожност от липсата на пълно възстановяване и вероятност от настъпване на различни по характер бъдещи усложнения. Посочил е,че позоваване на сигурно увеличаване на гръбначно изкривяване /кифоза/, налагащо оперативна подмяна на шиен прешлен, като посттравматичен резултат от компресионна фрактура на тялото на прешлен С5 /описано като игнориран от първа инстанция факт във въззивната жалба на тази пострадала/ липсва както в исковата молба, така и при поисканото увеличение само на размера на претенцията, както и,че извън болките, понесени от лекото травмиране на коляно и повишена болезненост в областта на междупрешленни дискове поради протрузия на диска и дискова херния на С5-С6 с деформираща спондилартроза, твърдения за по-тежък случай на увреждане на шията, което трайно и необратимо ограничава движенията /средна телесна увреда/ не са добавени по реда на изменение на иска на пострадалата, поради което е отказал да ги включи в предмета на спора, респ. да се произнесе по оплаквания ,направени във връзка с несъобразяването на тези обстоятелства от първоинстанционния съд. Същевременно съдът е констатирал, въз основа на медицинската документация и заключението на съдебно-медицинската експертиза, че при оказаната спешна помощ непосредствено след ПТП са били установени контузии на коляно и глава,като поради липса на неврологични дефицити, не е възникнало съмнение за по-сериозно нараняване,но при проведеното един месец по-късно изследване /поради продължаващи болки/ - компютърен томограф на шийни прешлени, били установени промени в междупрешленните дискове, изразяващи се в протрузия, херния на ниво С5-С6 и кифоза, които, според заключението на вещото лице /кредитирано изцяло от състава/ са резултат на компресионна фрактура с травматичен характер. При липсата на данни за друго нараняване от битов характер, различно от претърпяното ПТП, съдът е намерил за доказано, че уврежданията, изразяващи се в леко травмиране на коляно и глава и компресионна фрактура на шиен прешлен, са настъпили в резултат на предизвикания от застрахования водач пътен инцидент. Съобразявайки констатацията на вещото лице,че в резултат недостатъчно обоснованата с провеждането на необходимите изследвания преценка на медиците от спешния център е пропуснато да бъде извършено обездвижване на травмираната шия на ищцата с яка, съдът е посочил,че не може да бъде направен извод,че установеното 5% отклонение в положението на шията /кифоза/, отчетено месец след травмата, е изцяло в резултат на фрактурата. Същевременно е изложил съображения,че липсата на такова обездвижване не може да бъде прието и като резултат от неполагане грижа от самата пострадала, но обстоятелствата по завареното й здравословно състояние /наличие на дегенеративни промени в гръбначния й стълб с няколкогодишна давност/ и физиологията на организма /постепенно увеличаване на компресията върху диска под въздействие на нарушената биомеханика/, следва да бъдат преценявани с оглед направеното от ответника оспорване наличието на пряка причинна връзка. Позовавайки се на съдебната практика на касационната инстанция, съдът е посочил,че, когато деянието не е единствената причина за вредоносния резултат, а последният е предпоставен от съвкупното въздействие на множество явления, това не изключва отговорността за деликт, но определя нейния обем, като причинният процес следва да се ограничи до неговото типично, закономерно, а не случайно развитие, като причинният фактор се свърже само с онази вреда, която би породил при обичайно стечение на обстоятелствата; когато наред с поведението на застрахования делинквент, част от вредоносния резултат е обусловен и от друг самостоятелен елемент от комплексния каузален фактор /при наслагване на причини/ и без него не би се получил фаталният резултат, степента на отделното му значение следва да намери отражение при обезщетяването на вредите. Отнасяйки тези разсъждения към конкретния случай, съдът е приел,че именно такова въздействие има пропуснатото обездвижване на шията в началния период за стабилизирането на фрактурата /за което обаче ищцата не може да бъде държана отговорна/. Въз основа на изложеното съдът е приел за доказан вредоносен резултат от ПТП, като сигурна последица от поетите от тялото на ищцата при ПТП удари, фрактурата на шийния прешлен и леките травми на коляното и челото, като за разлика от възстановяването на травмата в коляното в рамките на 10-15-дневен период с прилагане на болкоуспокояваща терапия, промените в биомеханиката на шията, настъпили поради фрактурата на прешлена, могат периодично да провокират болки. Доколкото, според заключението на вещото лице, увреждането на прешлена не може да бъде преодоляно с рехабилитационни мероприятия,а налага оперативно лечение за стабилизирането на шията, каквото все още не е предписано и проведено, последното е прието от съда за несигурен факт, който не може да бъде съобразен при определянето на обема на преките вреди, а би могло да е основание за нова претенция за обезщетяване при условията на ексцес, още повече,че предявената претенция в конкретния случай е ограничена до страданията, свързани с различни по характер болки в областите на нараняване. Като е съобразил установеното с показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът е приел,че ищцата е търпяла остра интензивна болка непосредствено след нараняването в коляното и главата, потисната с болкоуспокояващи медикаменти, които болки постепенно са намалели и отшумели, но впоследствие субективните негативни усещания в травмирания прешлен са се доразвили в нов, сходен с познат на ищцата болков синдром, причинен от лекуван в предходни години ставен дефицит с друг произход /дегенеративни промени/. За да определи справедлив размер на дължимото обезщетение, съгласно указанията в ППВС №4/68г., които е посочил,че съобразява, съдът е взел предвид на първо място установените значителни по интензитет в началото и намаляващи в рамките на 10-15 дни физически болки и страдания, породени от лекото травмиране на коляно и чело,овладяни с медикаменти в домашни условия, като към тях е добавил частично и негативите от допълнително проявилите се болки при движение на врата, задълбочаващи се в рамките на месец и продължаващи като хроничен болков синдром с различен интензитет и инцидентни прояви повече от година и половина след инцидента, посочвайки,че поне половината са породени от самата фрактура на шийния прешлен, а другата половина – от пропуснато начално обездвижване, които заедно са довели до стабилизирано изкривяване на врата /кифоза от 5%/ с протрузия на междупрешленния диск на ниво С5-С6, развиващо се на фона на други дегенеративни промени. Наред с така търпените от ищцата физически страдания, съдът е посочил, че отчита и обичайното влошаване на качеството на бита й, тъй като е била подложена на остър стрес от живозастрашаващото събитие. Въпреки доказаната остатъчна симптоматика на влошаване на съня и притеснения при ежедневното шофиране,е посочил, че липсват убедителни доказателства за затруднена преработка на стресовата реакция и остатъчни негативи за психиката на ищцата, които да налагат специализирана подкрепа или някакво лечение. При тези доказани обстоятелства решаващият състав е приел като справедлив обичаен размер за двете леки увреждания в различни области на тялото с типично протичащо кратко възстановяване и типична реакции на остър стрес, последван от обичайно адаптиране към преживян автоинцидент без необратими последици обезщетение от 5000лв. и за по-тежкия хронифициран резултат от фрактурата, ограничаваща движенията на врата за по-продължителен период - над 1 година, влошаващ качеството на живот на пострадалата, без сигурни данни за приключване на възстановяването – размер на обезщетение от 10 000 лв. Допълнително се е позовал на прието в практиката сходно на така определения общ резултат от 15 000лв. обезщетение, дадено при друг сходен по тежест случай. Посочил е и,че при определянето на този размер отчита и динамиката на икономическите процеси, съгласно изискванията на чл. 52 от ЗЗД, като е обосновал икономическия критерий със съществуващия средностатистическия годишен доход на член от домакинство и непроменените от 2018г. законоустановени лимити на отговорност на застрахователите. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не следва да се допусне касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Според чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТКВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен,нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат наведените допълнителни селективни предпоставки на т.т.1-3 от същия член и алинея. Нито един от поставените в изложението на касаторката въпроси не отговаря на общото изискване за достъп до касационно обжалване в смисъла на посочените разяснения на чл.280 ал.1 ГПК. Първата група въпроси от т.1- т.4 от изложението са от процесуален характер, но представляват по същността си невярна интерпретация на процесуалното поведение на въззивния съд. Видно от изложените от състава мотиви в решението, установеното в хода на делото травматично увреждане /фрактура на шиен прешлен/, като настъпило във връзка с претърпяното ПТП, което не е било установено преди завеждането на исковата молба, е отчетено от съда при определянето на дължимото застрахователно обезщетение, но с оглед наведените в исковата молба като търпени негативни усещания по време и след инцидента /засилилите се в рамките на месеца, следващ пътното произшествие, болки във врата/, като е определено и съответстващо на твърдените от нея търпени физически болки, ограничения и стрес от фрактурата. Посочил е,че изменение на иска с въвеждането в предмета на спора, като обуславящи по-висок размер на обезщетението, твърдения за необходимост от провеждането на операция за преодоляване последиците от фрактурата, не е било направено, сочейки,че понесени в тази връзка допълнителни вреди биха могли да бъдат претендирани впоследствие при условията на ексцес. Именно поради това е обвързал определения от него като справедлив размер на обезщетение единствено с твърдените в исковата молба и установени в рамките на процеса като хронифицирани в резултат на фрактурата на прешлена болки, като е отчетено продължаването им и към момента на завеждането на исковата молба. Не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд и следващите два въпроса, съдържащи невярно твърдение за уважено от решаващия състав непредявено възражение за съпричиняване, изразяващо се в пропуснато от ищцата лечение. Напротив, съдът изрично е посочил,че липсата на предписания от лекуващите органи за поставяне и носене на шийна яка непосредствено след инцидента, не може да се отчете като съпричиняване /каквото възражение от страна на ответника е отчел че липсва/, изразяващо се в неполагане на грижа от самата пострадала. Този факт съдът е ценил наред с другите установени по делото факти, свързани със завареното към момента на инцидента здравословно състояние на ищцата /наличие на дегенеративни промени в гръбначния й стълб с няколкогодишна давност/ и физиологията на организма й /постепенно увеличаване на компресията върху диска под въздействие на нарушената биомеханика/, като по този начин е определил обема на вредата в тази й част. Седмият от въпросите няма определящо значение за изхода на делото. Обстоятелството,че съдът е определил отделни размери за обезщетяване на установените в хода на делото констатирани при първоначалния преглед леки телесни увреждания на коляното и челото на ищцата и по-тежкото увреждане с фрактурата на шийния прешлен, не изключва осъществената от него комплексна преценка на доказаните по делото обстоятелства, относими към критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението, посочени в съобразената от него задължителна практика на Върховния съд. Последният от въпросите в първата му част е от фактологичен, а не от правен характер, поради което касае правилността на решението, по която в настоящото производство съставът на Върховен касационен съд не може да се произнася. Втората му част, представляваща опит за обобщаващо перифразиране на въпроса, освен че няма връзка с конкретни решаващи мотиви на въззивнния съд, поради неясната си формулировка, не предпоставя отговор, който би довел до друг, изгоден за страната правен резултат. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната му от касаторката част. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение