Определение № 5598 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2917/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. К. срещу решение № 518 от 30.04.2025 г. по гр. д. № 2844/2024 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 258 от 15.07.2024 г. по гр. д. № 2168/2023 г. на Карловски районен съд в частта му, с която упражняването на родителските права върху малолетното дете З. М. А., род. на 27.01.2023 г., е предоставено на майката А. Н. А., като е определено местоживеене на детето при майката на адрес: [населено място], [улица], и е определен режим за осъществяване на лични отношения между бащата - касатор и детето, както следва: всяка първа и трета седмица от месеца с преспиване на детето в дома на бащата – за времето от 18.00 ч. в петък до 18.00 ч. в неделя, както и в продължение на един месец през лятната ваканция, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката; както и на рожденните дни на бащата – за времето от 09.30 ч. до 19.30 ч.; както и на рожденните дни на детето във всяка четна година – за времето от 09.30 ч. до 18.00 ч., като за осъществяване на посочения по-горе режим бащата ще взема и връща детето от и до адреса на майката, а също бащата М. К. е осъден да заплаща на малолетното си дете З., чрез нейната майка и законен представител А. Н. А., ежемесечна издръжка в размер на 250 лв., считано от подаване на исковата молба – 19.12.2023 г. до настъпване на законоустановена причина за изменение или прекратяване на издръжката. Жалбоподателят поддържа в касационната жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че съдът не е съобразил и обсъдил всички обстоятелства и доказателства по делото при произнасяне по въпроса за предоставянето на упражняването на родителските права и определянето на мерките на лични отношения – не е отчел факта, че бащата сам отглежда дъщеря си от осеммесечната й възраст, с помощта на родителите си и сестра си, а майката и детето нямат никаква емоционална връзка, поради което родителските права следва да бъдат предоставени на бащата, докато майката изгради емоционална връзка с дъщеря си. Касаторът поддържа, че решаващият съд не е изложил мотиви защо кредитира някои доказателства, а други не, като например показанията на свидетелката З. Я. (баба на детето по бащина линия) и на свидетелката Р. Я., последните установяващи, че свидетелката и майката на детето са играли хазарт в казино и че майката редовно е пиела алкохол. Счита, че майката няма нужния родителски капацитет да упражнява родителските права, не се интересува от детето и не го е търсила повече от 8 месеца, и че съдът не е изследвал интереса на детето, като не е допуснал поискани и относими доказателства, вкл. психологическа експертиза за родителския капацитет на бащата и на майката. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което упражняването на родителските права да бъде предоставено на бащата М. А. К., като бъде определен режим на лични отношения на детето с майката и дължимата от последната месечна издръжка. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски по делото. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК към касационната си жалба М. А. К. релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следния процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на приетите доказателства и след тяхната съвкупна преценка да изложи собствени фактически изводи в мотивите на решението си? Когато по делото са събрани разноречиви доказателства, длъжен ли е съдът мотивирано да обоснове защо и на кои дава вяра, кои възприема и кои не?, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 67 от 06.03.2015 г. по гр. д. № 4648/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 391 от 30.07.2009 г. по гр. д. № 981/2008 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 51 от 13.05.2018 г. по гр. д. № 4092/2017 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 19 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 2578/2018 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 58 от 12.02.2014 г по гр. д. № 6073/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 102 от 27.06.2019 г. по гр. д. № 4210/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о. Ответницата по касационната жалба - А. Н. А. не подава отговор на същата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което тя е допустима. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са предоставени родителските права спрямо малолетното дете на майката и в този конекситет са разрешени другите въпроси по чл. 59, ал. 2 СК, след уважаване на иска за развод между страните, въззивният съд е съобразил следните, приети за установени, обстоятелства: около месец след раждането на детето във Виена родителите са се разделили (бащата се е върнал в България, а майката и детето са останали в А.); в първите шест месеца след раждането за отглеждането на детето се е грижела само майката, подпомагана от своите родители, след което тя се е върнала в България и съпрузите са се събрали в жилището на родителите на бащата; след два-три месеца (в края на м. септември 2023 г.) са се разделили отново – майката напуснала жилището и се върнала в дома на своята баба в К.; разказала на близките си, че не могла да вземе детето със себе си; че дори след като в първоинстанционното производство районният съд е постановил привременни мерки относно грижите за детето, като ги е предоставил на бащата и е определил мерки за осъществяване на личните отношения между майката и детето, многократните опити на ответницата да осъществи среща с детето си са останали без успех. Макар да не е посочил от кои доказателства е намерил за установени горепосочените обстоятелства, Пловдивски окръжен съд е счел, че те се потвърждават и от показанията на свидетелите К. (майка на ответницата), Х. и А.. Подчертал е, че в противоположен смисъл – че майката не е търсила детето си, са единствено показанията на свидетелката З. Я. (майка на касатора), които той не кредитира поради противоречието им с другите доказателства по делото и предвид възможната им заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК. Въззивният съд е заключил, че не е установено майката на детето да страда от психично заболяване, което е отречено от заключението на комплексната психолого-психиатрична експертиза, прието от първоинстанционния съд, и че родителският й капацитет е занижен, поради това, че злоупотребява с алкохол и играе хазарт, като не е кредитирал показанията на свидетелките З. Я. и Р. Я. в този смисъл. По отношение на заболяването „параноидна шизофрения“, установено от доклад от 19.02.2024 г. от лекар-специалист в групова практика за психиатрия във Виена, е възприел заключението на психолого-психиатричната експертиза, което е извело извода, че майката няма „параноидна шизофрения“, нито е емоционално нестабилна или склонна към агресивно поведение, както и че с оглед ниската възраст на детето и пола му, пълноценното общуване с майката е необходимо за нормалното му психоемоционално, сексуално и поведенческо развитие. Обстоятелството, че бащата и членовете на разширеното му семейство са препятствали контактите между майката и детето в продължителен период от време (обстоятелство, прието за установено единствено въз основа на показанията на свидетелите на майката), според второинстанционния съд дава основание да се заключи, че бащата не дава приоритет на интересите на детето и създава предпоставки за разрушаване на емоционалната му връзка с майката. Съобразно гореизложеното, решаващият съд е счел, че упражняването на родителските права спрямо малолетното дете З. следва да бъде предоставено на майката, доколкото на този етап от развитието си (на две години), детето се нуждае от постоянни непосредствени майчини грижи, от нежност, внимание, съвместни занимания и емоционална близост. Посочил е, че определеният от районния съд разширен режим за осъществяване на лични отношения между детето и бащата М. К. е в интерес на детето, с оглед запазване и укрепване на емоционалната връзка помежду им, а определената издръжка от 250 лв. е съобразена с възможностите на родителите и с нуждите на детето. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че са налице основания за допускане на искания касационен контрол по поставения от касатора процесуалноправен въпрос, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правният въпрос е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение, поради което съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По него е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018г. на ВКС, І г.о. и др., вкл. цитираните от касатора), според която въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по същество, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивният съд има задължение да прецени и обсъди в тяхната съвкупност всички правнорелевантните факти, като в мотивите на решението си дължи да обсъди всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, излагайки аргументи при разноречиви доказателства защо кредитира едните, а другите - не. При обсъждане на изслушани свидетелски показания следва да съобразява евентуална тяхна заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК, като при кредитиране на една група свидетелски показания за сметка на друга група следва да обоснове с приложими процесуални норми и правилата на формалната и житейската логика изведеният извод за правдивост на едните показания и за необективност на другите. Според задължителните разрешения в т. 1 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в ППВС № 1/12.11.1974 г., когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, например на малолетните и непълнолетни деца при произнасяне по въпросите за упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, вкл. експертни заключения на психолог, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето, които са необходими за извършване на преценка за защитимия интерес на детето. Ограниченията в дейността на въззивната инстанция са неприложими, доколкото въззивните функции се осъществяват и в защита на публичен интерес. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. В мотивите на обжалваното решение е обективиран извод за отсъствие на психиатрично заболяване на майката на детето („параноидна шизофрения“), диагностицирано от надлежни медицински органи във Виена и удостоверено с неоспорен, приет по делото, писмен документ, основан единствено на оспорено от насрещната страна заключение на комплексна психолого-психиатрична експертиза, по което първоинстанционният съд не е допуснал поисканата в хипотезата на чл. 200, ал. 3 ГПК тройна такава. При наличието на писмен документ, установяващ горепосоченото заболяване и проведено лечение за същото, и оспорено експертно заключение в противния смисъл, въззивният съд е дължал, вкл. служебно, с оглед защита интереса на детето, назначаването на тройна или нова единична психолого-психиатрична експертиза на основание чл. 200, ал. 3 ГПК. Такава, както и психологична експертиза за оценка на родителските качества на бащата, е поискана във въззивното производство от настоящия касатор, но въззивният съд е оставил това искане без уважение с аргумент, че всички правнорелевантни факти са установени в първоинстанционното производство. Процедирайки по този начин второинстанционният съд е действал в противоречие с горепосочената съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В мотивите на атакуваното решение е обективирано и установяване на относими факти, без да е посочено от кои доказателства е изведено тяхното осъществяване, както и обсъждане на гласните доказателства по делото, което не е достатъчно ясно и разбираемо, а вътрешно противоречиво, като за родителските качества на майката са кредитирани заинтересовани в нейна полза свидетелски показания, а същевременно не са кредитирани като противоречащи им както заинтересовани в полза на бащата показания, така и незаинтересовани по смисъла на чл. 172 ГПК показания на негови свидетели. Следователно, не е извършен съвкупен анализ на всички относими към спора доказателства, част от които игнорирани, други оспорени и трети заинтересовани в полза на една от страните по делото, при което в нарушение на горепосочената практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не са изпълнени задълженията на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора, особено при приложимото засилено служебно начало по спор за родителски права, с оглед защитимия приоритетен интерес на детето. Следователно, осъществено е релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос, поради което по него следва да бъде допуснат искания касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение