Определение № 3332 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1940/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Софийски районен съд срещу Решение № 20/15.01.2026 г. по в. гр. д. № 491/2025 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 17/10.01.2025 г., постановено по гр. д. № 528/2024 г. по описа на Районен съд – Костинброд, за осъждане на касатора да заплати на „Пазари Юг“ ЕАД 9 965 лева - обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат от нарушаване на правото на това дружество на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. № 7700/2013 г. по описа на СРС, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба в съда (19.02.2024 г.) до окончателно погасяване на задължението.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Жалбоподателят счита, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между забавянето на гр. д. № 7700/2013 г. по описа на СРС извън разумния срок за разглеждане и имуществените вреди, за които „Пазари Юг“ ЕАД претендира обезщетение. При условията на евентуалност оспорва това дружество да е платило законна лихва на ищеца по гр. д. № 7700/2013 г. по описа на СРС в размер, равен на 9 965 лева.

Допускането на касационно обжалване касаторът, ответник в първоинстанционното производство, основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация „Пазари Юг“ ЕАД, както и Софийска окръжна прокуратура, не са депозирали отговори на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с влязло в сила Решение № 2008972, постановено по гр. д. № 7700/2013 г. по описа на СРС на 05.05.2023 г., било признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК, че „Пазари Юг“ ЕАД дължи на „Егида – София“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 10 347.05 лева – неизплатени възнаграждения по договор за охранителна дейност от 02.12.0211 г. за периода 01.02.2012 г. – 08.07.2012 г., ведно със законната лихва от 07.12.2012 г. до окончателното плащане, както и сумата от 372.00 лева – лихва за забава за периода от 11.03.2012 г. до 07.12.2012 година. Делото било обявено за решаване в съдебно заседание на 29.10.2014 г., а решението съдът постановил със закъснение от 8 години, 5 месеца и 7 дни, при отсъствие на извинителни причини за неспазване на срока по чл. 235, ал. 5 ГПК и след изчерпана административна процедура по глава 3а от ЗСВ във връзка със заявление № РС-23-451/10.10.2023 година.

На 29.08.2024 г. между „Егида София“ ЕАД и „Пазари Юг“ ЕАД било сключено споразумение, представено в производството пред въззивния съд, по силата на което „Пазари Юг“ ЕАД се задължило да заплати на „Егида-София“ ЕАД сумата 10 347,05 лв. - неплатено възнаграждение по договор № 1205/02.12.2011 г. за периода от 01.02.2012 г. до 08.07.2012 г., сумата 372 лв. - лихва за забава върху горната главница за периода от 11.03.2012 г. до 07.12.2012 г., 12 821, 25 лв. - законна лихва върху главницата за периода от 07.12.2012 г. до 29.08.2024 г., и 39,11 лв. - лихва за забава върху неплатения остатък от главницата за периода от 30.08.2024 г. до 10.09.2024 година. Уговорено било частично плащане на главница от 2 400 лева. От 3 броя платежни нареждания окръжният съд установил, че „Пазари Юг“ ЕАД заплатило на „Егида-София“ ЕАД сумите съответно от 10 347,05 лв., 2 400 лв. и 13 933, 82 лева.

При тези факти въззивният съд е приел за доказани и забавянето на делото от 8 години, 5 месеца и 7 дни, и имуществената вреда под формата на заплатена мораторна лихва за периода на забавянето, така и наличието на пряка причинна връзка между тях. Посочил е, обратно на поддържаното от въззивника, че единствената причина, която възпрепятствала „Пазари Юг“ ЕАД да изпълни главното си задължение към „Егида-София“ ЕАД в размер на 10 347,05 лв. още на първия ден от исковия период (29.11.2014 г.) била забавеното постановяване на решението по гр. д. № 7700/2013 г. на СРС. Пояснил е, че възможност за изпълнение на това задължение преди постановяване на решението не е съществувала, тъй като то не било ликвидно. Конкретизирал е, че едно парично вземане било ликвидно или когато размерът му бил точно определен (напр. фиксирана сума по договор), или можел да бъде определен чрез проста аритметична операция (без спор относно основанието или начина на изчисление), или за него имало влязло в сила съдебно решение, или длъжникът го бил признал, или произтичало от документ с установителна сила (напр. нотариален акт, неоспорена фактура). И обратно: то не било ликвидно, когато имало спор за размера му, или когато този размер зависел от допълнителни обстоятелства, или когато спорът за неговото съществуване и размер бил отнесен пред съда. В случая „Пазари Юг“ ЕАД било оспорило точното изпълнение на „Егида - София“ ЕАД по договор № 1205/02.12.2011 г., което означавало, че съществуването и точният размер на вземането не били несъмнени, както и че не е било възможно съмнението да бъде преодоляно без доказване на спорни факти, експертиза и съдебно произнасяне. Така обосновал извод, че до влизане в сила на решението по делото главното вземане е било неликвидно и длъжникът „Пазари Юг“ ЕАД не е можел да го изпълни. Единствената пречка пред превръщането му в ликвидно (а с това – и откриване на възможността пред длъжника за неговото доброволно изпълнение) е била липсата на съдебно решение за несъмненото му установяване по основание и размер. Пояснил е, че моментът, в който следвало да бъде постановено решението бил нормативно установен (чл. 235, ал. 5 от ГПК), а данни за обстоятелства, които евентуално да са препятствали своевременното му постановяване (напр. процесуално поведение на страните по делото) липсвали. При тези мотиви е обоснован извод за наличие на пряка причинна връзка между забавеното постановяване на това решение и начисляването на мораторна лихва върху задължението за главницата. Действителното настъпване на вредите въззивният съд намерил за установено от приетото като доказателство платежно нареждане, а размерът им изчислил служебно.

При тези мотиви решението на районния съд за уважаване на иска е потвърдено.

Касаторът поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „От кой момент се дължи заплащане на законна лихва при неизпълнение на парично задължение по договор, в който е определен срок за плащане на съответното парично задължение ?“;

2. „Подлежат ли на изпълнение изискуеми задължения за плащане на суми по договор, които са вземания са предмет на съдебен спор?“;

3. „Съществува ли правна пречка (забрана) длъжник да изпълни свое изискуемо договорно парично задължение, въпреки извършено от него оспорване на размера на същото по съдебен ред?“;

4. „Следва ли въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение да изложи в мотивите на решението си всички, релевантни за спора, доказателства, както и доводите и възраженията на страните?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че въпросите са решени в противоречие с Решение № 1/08.01.2025 г. по т. д. № 1522/2023 г. на ВКС, ТО, Решение № 443/25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 175/11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 237/29.03.1989 г. по гр. д. № 114/1989 г. на ВС, Решение № 445/16.05.2005 г. по гр. д. № 738/2004 г. на ВКС, II ГО.

По въпросите се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона.

Касаторът моли обжалваното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите три въпроса от изложението, тъй като те не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорите им не биха повлияли на решаващите изводи на въззивния съд, който, обвързан от силата на пресъдено нещо, формирана с влизане в сила на решението по гр. д. № 7700/2013 г. на СРС, нито е изследвал от кой момент се дължи законна лихва за неизпълнено главно парично задължение с източник договор за охрана, нито е отричал възможността за доброволно изпълнение на изискуеми парични задължения. При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване изследването налице ли са допълнителните основания за това е безпредметно.

Касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос по т. 4 от изложението на касатора с оглед извършване на проверка изпълнил ли е въззивният съд задължението си при постановяване на решението да обсъди всички, относими към спора, доказателства, сред които и тези, установяващи датата на влизане в сила на решението по производството, продължило извън разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, съобразно разрешенията в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др.

Мотивиран от горното, съдът