Определение № 4401 от 16.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4080/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. И. Д., против решение № 599 от 16.05.2023 г. по гр. дело № 511/2023 г. на Окръжен съд – Бургас, с което са отхвърлени искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, чл. 26, ал. 2, пр. 1 и чл. 27 във вр. с чл. 30 ЗЗД. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на решението. За да обоснове касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, касаторът навежда в касационната жалба оплаквания за неправилни изводи на въззивния съд поради наличие на два поземлени имота, различните сгради в които представляват отделна етажна собственост, липса на сключени договори от управителя на етажната собственост за възлагане на управлението и поддържането на общите части на сградите на ответното дружество и на валидни решения на етажната собственост за такова възлагане, неразглеждане и непроизнасяне от въззивния съд и по предявените от него искове за нищожност на процесните договори, като сключени в нарушение на общия принцип на равнопоставеност на страните и по-специално поради неравноправния характер на клаузи от тези договори вследствие противоречието им с чл. 143, ал. 2, т. 3, 5, 10 и 13 във вр. с чл. 146, ал. 2 Закона за защита на потребителите (ЗЗП), идентични на които клаузи по други договори с ответното дружество са признати за неравноправни с влязло в сила решение по колективен иск, останало също необсъдено в обжалваното решение. Иска отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго за уважаване на предявените искове, като поддържа наличие на регламентираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК допълнителни основания за допускане на касационния контрол. Претендира разноски. В законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба - „Орко“ ЕООД, е подал писмен отговор, с който е оспорил наличието на основания за допускане до касационно обжалване и е изложил съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. С постановено по настоящото дело определение № 5303 от 19.11.2024 г. делото е върнато на Окръжен съд - Бургас за провеждане на производство по чл. 250 ГПК. С решение № 200 от 19.03.2025 г. по в. гр. д. № 511/2023 г. на ОС - Бургас, постановено в производство по чл. 250 ГПК, е прогласена на основание чл. 143, ал. 2, т. 2, т. 9, т. 13, т. 15 и т. 20 от Закон за защита на потребителите (ЗЗП) във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД нищожността договори от 01.07.2016 г. за поддръжка на общи части съответно за апартамент Д29, находящ се във вилно селище P. G.-B. & S. R. в местността „М.“, [населено място], и за апартаменти А12, В09, Е12, F08, F09, F15 и F19, находящи се във вилно селище P. D. R. B. & S. F. L. в същата местност. Със същото решение „Орко“ ЕООД е осъдено да заплати на Е. И. Д. сумата от 6 750 евро, с левова равностойност 13 201.85 лева, представляваща платени по прогласените за нищожни договори без основание такси в периода 2016 - 2018 г. Срещу допълнителното решение е постъпила касационна жалба от „Орко“ ЕООД, в която се поддържа неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Касаторът обосновава касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с твърдения, че въззивният съд в нарушение на правилото на чл. 20 ЗЗД не е изследвал общата воля на страните и целта на договорите (извършване на поддръжка на общите части) към датата на сключването им, неправилно е приел, че нищожността на отделни клаузи влече нищожност на договорите в цялост и е достигнал до необоснован извод за неоснователно обогатяване на дружеството-ответник, въпреки характера им на договори с периодично изпълнение, по които ищецът и неговите гости са ползвали услугата. Иска отмяна на допълнителното решение и отхвърляне на исковете, като обосновава допускането на касационното обжалване с наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и с очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Претендира разноски. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК насрещната страна – Е. И. Д., е подал отговор на касационната жалба на „Орко“ ЕООД, в който е изразил становище за недопустимост на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба, с оглед наведените в нея доводи и поставените от касатора в изложението въпроси. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационните жалби и извърши преценка на основанията по чл. 280 ГПК, поддържани в изложенията към тях, намира следното: Производството, по което са постановени обжалваните въззивни решения, е образувано по реда на чл. 294 ГПК, след като по касационна жалба на „Орко“ ЕООД с решение № 50029 от 07.03.2023 г. по гр. д. № 2279/2022 г. на ВКС е отменено изцяло предходно постановеното въззивно решение № 260026 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 23/2021 г. на ОС - Бургас. Вместо него касационният съд е отхвърлил уважените на първа и въззивна инстанции предявени от Е. Д. срещу „Орко“ ЕООД искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожност поради нарушаване на добрите нрави - нееквивалентност на престациите, на осем договора от 01.07.2016 г. за поддръжка на общите части за апартамент D12, находящ се във вилно селище P. G.-B. & S. R. в местността „М.“, [населено място], и апартаменти А12, В09, Е12, F08, F09, F15 и F19, находящи се във вилно селище P. D. R. B. & S. S. F. L. в същата местност, както и за връщане на основание чл. 34 ЗЗД на получената сума по тези договори – 6 000 евро, с левова равностойност 11 734.95 лева. Със същото решение ВКС е върнал делото на ОС - Бургас за разглеждане на останалите основания за нищожност на тези договори, изложени в исковата молба и уточненията към нея, а при настъпване на процесуалното условие – и на евентуалните искове по чл. 30 ЗЗД за унищожаването им поради сключването им при заплашване. Дал е задължителни указания по чл. 294, ал. 1 ГПК на въззивния съд да квалифицира отделните твърдения за нищожност, да съобрази, че съединяването им е в евентуалност и съдът дължи разглеждането им в поредност, съответна на естеството на поддържания порок, както и че по-тежкият порок изключва по-лекия, а също и да прецени дали част от твърденията не сочат частична нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. С решението касационната инстанция е отхвърлила евентуалния иск по чл. 30 ЗЗД за унищожаване на договор от 01.07.2016 г. за поддръжка на общите части на апартамент 7D, находящ се във вилно селище P. G.-B. & S. R., както и искането за връщане на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД на дадената сума по този договор в размер на 750 евро с левова равностойност от 1 466.87 лева, след като с първоинстанционното решение, влязло в сила като необжалвано в тази част, е бил отхвърлен главният иск за нищожност на същия договор поради противоречие със закона, нарушаване на добрите нрави и липса на предмет. При изразяване на формираната воля относно поддръжката на общите части за апартамента, находящ се във вилно селище P. G.-B. & S. R. в местността „М.“, [населено място] (видно и от обсъжданите доводи и възражения на страните, както и от събраните във връзка с тях доказателства), е допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението (като вместо апартамент D29 e посочен апартамент D12). Независимо от констатираната очевидна фактическа грешка, възпроизведена и в последващите актове, включително и в обжалваното въззивно решение, не е налице процесуална пречка за провеждане на производството по чл. 288 ГПК. Поправката на ОФГ по чл. 247 ГПК може да бъде извършена по всяко време, включително и след касационното производство, и не е пречка за него. С новото разглеждане на делото и постановяване на обжалваното от Е. Д. основно решение въззивният съд е приел, че производството пред него е висящо за осем обекта, собственост на ищеца, а именно за апартаменти – апартамент в сграда във вилно селище „П. Г.”, разположено върху имот понастоящем с идентификатор ***, и апартаменти А12; В09; Е12; F08; F09; F15 и F19 в сграда във вилно селище „Ф. Л.”, разположено върху имот с идентификатор ***, част от курортен комплекс „Г. Л. Б. Р.” в землището на [населено място], местността „М.“. В изпълнение на дадените от ВКС указания е квалифицирал предявените искове, като е приел, че е сезиран с обективно съединени при условията на евентуалност иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване нищожност на осем договора от 01.07.2016 г. за поддръжка на общи части поради противоречието с императивни правни норми (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД), евентуално поради невъзможен предмет (чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД); иск с правно основание чл. 27, вр. с чл. 30 ЗЗД за унищожаването им поради заплаха от преустановяване на услугите електроснабдяване, водоснабдяване, интернет и телевизия, както и достъпа до самостоятелните обекти, а при уважаване на някой от тях - иск по чл. 34 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати 6 750 евро, платени без/на отпаднало основание за периода от 01.08.2015 г. до 01.08.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата. Въззивният съд е приел, че не е установено комплексът или конкретните сгради в режим на ЕС да отговарят на критериите за жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС, поради което по отношение на общите им части е приложим режимът на управление по чл. 1 ЗУЕС – чрез общо събрание или чрез сдружение на собствениците. Посочил е, че това общо събрание следва да се състои от етажните собственици на всяка от сградите в режим на ЕС поотделно (а не за всички сгради в поземления имот), като то е компетентно да взема решения само за управлението и поддръжката на съответната сграда, а за обекти извън сградата (напр. басейни и др.) - само ако идеални части от правото на собственост върху тях са прехвърлени като прилежащи към правото на собственост на съответния самостоятелен обект. Въз основа на протоколите за проведени общи събрания на ЕС от 09.05.2011 г. и този от 15.06.2012 г. (в кредитирания екземпляр, приложен към исковата молба), ОС – Бургас е установил, че във всеки от двата поземлени имота е формирана обща етажна собственост. Приел е, че на събранията са взети решения за избор на управител на етажната собственост (на „П. Г.” е избрано „Грийнлайф.-София” ЕООД, а на „Ф. Л.” - „Грийнлайф - Мениджмънт” ЕАД), за възлагане на поддръжката на етажната собственост на трето лице - ответното дружество „Орко” ЕООД въз основа на един общ договор между него и управителя и последващи еднотипни договори с отделните етажни собственици, но не е определен конкретният размер на дължимите към последното такси. Приел е, че решенията на ОС на ЕС не са оспорени по реда на чл. 40 ЗУЕС и са влезли в сила, поради което обвързват със задължителна сила членовете на всяка от етажна собственост. Въз основа на тях и на договорите за заместване на страна, с които правата и задълженията на управителите за поддръжката и управлението на общите части на етажната собственост са прехвърлени на ответника, въззивният съд е приел, че „Орко” ЕООД формално се явява легитимиран да извършва поддръжката на общите части в отделните сгради и на общите части (т. нар. в договорите „инфраструктура“) в отделните поземлени имоти, част от ваканционен комплекс „Г. Л. Б. Р.“. Обсъдил е съдържанието на процесните еднотипни договори от 01.07.2016 г., според които наследодателката на ищеца - лично и като негов пълномощник, са възложили, а ответното дружество като изпълнител е приело да извършва срещу годишна такса от 250 евро без ДДС стопанисване и поддръжка на общите части в жилищен комплекс от затворен тип – вилно селище P. G. B. & S. R., относно апартамент D29, както и в жилищен комплекс от затворен тип - вилно селище P. D. R. B. & S. F. L., относно останалите седем апартамента. Обсъдил е, че в еднотипните договори изрично е предвидено, че „Орко“ ЕООД има задължението да заплаща сметките за изразходваната електроенергия, вода, интернет, телефон, кабелна телевизия, както и месечна такса за пречиствателно съоръжение. Приел е за безспорно, че ответникът е извършвал дължимата поддръжка, а ищецът и неговата майка, преди смъртта ѝ, са заплащали дължимите за услугите такси, като е изложил мотиви, че нито изпълнението, нито отправеното в хода на делото от ищеца изявление до ответника за прекратяване на процесните договори съставляват действия по признание на тяхната действителност, нито могат да ги санират, в случай че са нищожни, респективно унищожаеми поради сключването им под заплаха. Въз основа на тези данни въззивният съд е приел, че исковите претенции по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за нищожност на договорите поради противоречието им със закона за неоснователни. Обосновал е извода си с мотивите, че в двете етажни собствености е бил установен реда за управлението им, при който както консумативните разходи за всеки самостоятелен обект, така и общите разходи за поддръжка на общите части, се извършва чрез „Орко“ ЕООД, като задължението на ищеца да сключи отделен еднотипен за всички самостоятелни обекти договор с това дружество произтича от решение на ОС на ЕС, взето на основание чл. 11, т. 11 ЗУЕС. Освен това е приел, че договорите не са нищожни и на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради невъзможен предмет, тъй като такъв не е управлението и поддръжката само на припадащия се на собственика процент от общите части, а в цялост на общите части на жилищната сграда в режим на етажна собственост и пространството около нея. С оглед неоснователността на исковете за нищожност, въззивният съд е разгледал искането за унищожаемост на осемте договора. Приел е, че предупреждението за прекратяване на услугите не е противоправно и не води до унищожаемост на договора на основание чл. 30 ЗЗД, като сключен при заплаха, тъй като задължението на ищеца да сключи отделен еднотипен договор с „Орко“ ЕООД произтича от решение на ОС на ЕС. С обжалваното от „Орко“ ЕООД допълнително решение по чл. 250 ГПК въззивният съд е приел за основателна инкорпорираната в касационната жалба на Е. Д. молба по чл. 250 ГПК за допълване на основното решение и е прогласил изцяло нищожността на процесните договори поради наличието на неравноправни клаузи в тях. За да постанови този резултат въззивният съд е установил, че процесните договори представляват типови договори, условията по които са предварително изготвени от ответника, а не са индивидуално уговорени от страните. ОС – Бургас е анализирал съдържанието на договорите, като е приел, че т. 10.4 и 10.5 дават право на ответника да определя едностранно размерите на бъдещите такси, при липса на установен механизъм, по който те се определят и възможност за участие на възложителя. Приел е, че предвидената в т. 10.6 лихва за забава на възложителя за плащане в размер на 0.5 % за всеки просрочен ден е неравноправна клауза на основание чл. 143, ал. 2, т. 2, 5 и 19 ЗЗП, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност, води до значително неравновесие, доколкото предвижда задължение за потребителя да заплати необосновано високо обезщетение, независимо от доказаните вреди и ограничава гарантирани от закона права на потребителя, уредени в чл. 86, ал. 1 ЗЗД, според който за неизпълнение на парично задължение се дължи обезщетение в размер на законната лихва, а ако са настъпили вреди в по- висок размер обезщетението се дължи по общия ред. Обсъдил е също, че т. 15.3 дава право единствено на „Орко“ ЕООД да прекрати договора при неизпълнение на другата страна, но липсва аналогична възможност за възложителя, поради което клаузата е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 15 ЗЗП. За т. 10.8 от договорите, която допуска ограничаване достъпа на възложителя до ползването на консумативи в имота и правото на безвъзмездно ползване на общите части при неплащане, е приел за необосновано ограничаваща правото на собственост на потребителя върху собствеността му, гарантираното от Конституцията на РБ и законите, в частност на изключението по чл. 45 ЗС, тъй като прави невъзможен достъпа до индивидуално притежаваното от него жилище, поради което е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 2 ЗЗП. За неравноправна на основание чл. 143, т. 13 ЗЗП е приел и клаузата по т. 10.10, която допуска едностранно увеличение от изпълнителя на размера на таксата съобразно изменението на размера на средната работна заплата за страната, без ясни и предвидими условия, правни критерии и връзка между посочения критерий за увеличаване на таксата и предлаганата услуга и без потребителят да има инструмент за защита - напр. преговори за взаимни отстъпки, прекратяване на договора или друго, но не и нейното намаляване. Съобразявайки решение на СЕС по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 е приел, че по този начин възложителят е поставен в неведение относно размера на основното си задължение по договора, без възможност да оспори действителността на разходите, включително и при хипотезата на последваща неизгодност на договора. Клаузата по т. 14 за автоматично продължаване на договора при изтичане на срока и липса на предизвестие за прекратяване също е приел за неравноправна по чл. 143, т. 9 ЗЗП. На основание чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗПП е приел за неравноправни уговорката по т. 6.1, тъй като не става ясно за какви налични удобства „Орко“ ЕООД има право да определя начина на ползването, кои услуги са безплатни и кои платени, кой ще предоставя тези услуги, кой и как определя размера на платените услуги, както и тези по 6.1, 9.1, 9.6, 9.7, 10.2 и 10.12, ограничаващи правата на възложителя на свободно договаряне по чл. 9 ЗЗД, чрез налагане на допълнителни задължения за възложителя при прехвърляне на собствеността. Въззивният съд е достигнал до краен извод, че всички тези клаузи са съществени условия в договорите и не могат да бъдат заместени с разпоредби от действащото национално право, поради което позовавайки се на т. 32 и 35 от решение на СЕС по дело С-453/10 от 15.03.2012 г. е прогласил договорите за изцяло нищожни на основание чл. 143, ал. 2, т. 2, т. 9, т. 13, т. 15 и т. 20 ЗЗП, вр. с чл. 26, ал.1 ЗЗД. С оглед основателността на главните искове е намерил за основателна и обусловената претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като е осъдил ответника да върне на ищеца сумата от 6 750 евро, с левова равностойност 13 201.85 лева, представляваща платени без основание такси за обслужване в периода 2016 – 2018 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска на 29.03.2018 г. до окончателното изплащане. Касационните жалби са редовни и допустими. Подадени са от надлежна страна, чрез процесуални представители с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Възражението на Е. Д. за недопустимост на подадената от „Орко“ ЕООД касационна жалба на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е неоснователно. Липсата на ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е вече установено при извършената при първото касационно обжалване проверка относно допустимостта на производството, за която съдът следи включително и служебно, поради което, по аргумент от чл. 295, ал. 1 ГПК, този въпрос не може да бъде пререшаван. За пълнота на изложението следва да се посочи и че макар оспорваните с исковата молба договори да са няколко, те са с еднотипното им съдържание и предмет - възлаганото от ищеца (респективно от неговия наследодател) на ответника извършване на поддръжката на общите части на жилищни комплекси, в които се притежава самостоятелни обекти. Тъй като тази поддръжка представлява, включително и според наведените твърдения, произтичащо от закона и от решенията на ОС на ЕС задължение за собственика, а договорите се оспорват на едни и същи фактически и правни основания, преценката относно допустимостта на касационното обжалване следва от обусловения от това оспорване общ интерес за претендираното парично вземане за неоснователно обогатяване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора материалноправен или процесуалноправен правен въпрос от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, по отношение на който е обосновано и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2 ГПК. Не са налице основания за допускане до касационно обжалване на основното решение № 599 от 16.05.2023 г. по гр. дело № 511/2023 г. на ОС – Бургас, срещу което е насочена касационната жалба на Е. Д.. Съображенията за това са следните: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. Задължителни ли са указанията на ВКС за процесуалните действия, които трябва да извърши въззивният съд при новото разглеждане на делото; 2. Дали въззивната инстанция е длъжна да обсъди и разгледа всички доводи и възражения на страните и да извърши самостоятелна преценка на целия фактически и доказателствен материал по делото; 3. Дали в изпълнение на задължението си по чл. 7, ал. 3 ГПК служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договорите, сключени с потребител, въззивният съд е длъжен да анализира процесните договори и да съобрази съдебно решение, постановено по предявен от КЗП колективен иск срещу същия ответник, с което са били обявени за нищожни идентични клаузи; 4. Формира ли се обща етажна собственост за цял поземлен имот и възникването на обща етажна собственост за всички етажни собствености в даден поземлен имот предвидено ли е нормативно, когато във всеки от процесните два поземлени имота са изградени множество отделни и самостоятелни многоетажни сгради от апартаменти, които не са функционално свързани помежду си и не представляват, респективно не са част от жилищен комплекс от затворен тип; 5. Дали може да съществува общо събрание на обща етажна собственост, която няма как да възникне по силата на закона и не може да бъде създадена по волята на етажни собственици или по преценка на съда; Може ли да се твърди, че решенията на такова ОС се били стабилизирали или че са влезли в сила; 6. Когато по силата на едно и също решение на общо събрание на дадена етажна собственост отношенията между етажната собственост и дружеството - ответник, избрано да поддържа общите части на ваканционния комплекс, трябва да бъдат уредени с подписване на договор за поддръжка - общи условия с управителя на ЕС, по силата на който управителят на ЕС да прехвърли на ответника своите права и задължения на управител на ЕС, и всеки един от собствениците на самостоятелни обекти следва да сключи последващ еднотипен договор с ответника с конкретизирани права и задължения, но самата етажна собственост не е изпълнила това решение на ОС на ЕС, тъй като не е подписан такъв договор между ЕС и ответника, то може ли да се счита че са изпълнени кумулативно условията по член 11, ал. 1, т. 11 от ЗУЕС?; 7. Дали чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗУЕС представлява самостоятелно правно основание за сключване на процесните договори, както постановява въззивният съд, което имплицира въпросът дали с решение на общо събрание на ЕС може да се задължава всеки етажен собственик да сключи с ответника типов договор за поддръжка на общи части; 8. Дали може да бъде отречено осъществяването на фактическия състав на заплашване по чл. 30 ЗЗД с твърдението, че е бил установен ред за управление в двете ЕС, тъй като на ищеца/касатор трябвало да му е ясно, че е бил длъжен да изпълнява решенията на ОС на ЕС и след като по силата на такова решение е бил длъжен да сключи еднотипен договор с ответника, който да конкретизира правата и задълженията по договора за поддръжка между ЕС и ответника; 9. Дали е налице нищожност на процесните осем договора поради невъзможен предмет или поне поради частична невъзможност на предмета на договора с оглед на факта, че основен предмет на договорите е поддръжката на части от съответния ваканционен комплекс, които не са общи нито за отделните сгради, нито за самия ваканционен комплекс; 10. Когато въззивният съд е длъжен да спазва указанията на касационната инстанция по чл. 294, ал. 1 ГПК, как следва да се прилага и тълкува законът, когато касационната инстанция е въвела произволно основания и доводи, които не са верни, и когато неправилно тълкува закона и дали въпреки това въззивният съд е длъжен да спазва тълкуването на касационната инстанция или може да предприеме самостоятелно тълкуване и прилагане на закона. По първия процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, е формирана трайна практика на ВКС, включително цитираната от касатора, съгласно която указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. При новото разглеждане той е длъжен да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция, но ако този въпрос не бъде поставен при новото разглеждане на делото, въззивният съд няма да се произнесе по него, както и да зачете процесуалните действия (на съда и страните), посочени от касационната инстанция като надлежно извършени, да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени и да извърши или повтори предписаните с отменителното решение на ВКС съдопроизводствени действия. Несъобразяването с дадените указания води до неправилност на постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение (в този смисъл решение № 50070 от 12.10.2023 г. по гр. д. № 3368/2022 г. на ВКС, II г.о., решение № 50042 от 12.07.2023 г. по гр. д. № 1735/2022 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 50102 от 21.12.2022 г. по т. д. № 1361/2022 г. на ВКС, ІІ т. о.). В случая въззивният съд не се е отклонил от така даденото разрешение. При новото разглеждане на делото, ОС – Бургас е изпълнил в цялост указанията на ВКС, като е квалифицирал отделните основания за недействителност, съобразявайки съединяването им, като ги е разгледал в поредност съобразно тяхната тежест – от по-тежкото към по-лекото. Оплакванията на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по всички поддържани основания за недействителност на договорите не могат да обусловят допускане на касационното обжалване с оглед отстраняване на констатираната непълнота във волята на съда с постановеното след подаване на касационната жалба допълнително решение по чл. 250 ГПК, с което съдът е прогласил нищожността на договорите поради наличието на неравноправни клаузи в тях. Твърденията за накърняване на принципите за равнопоставеност и справедливост са относими към основанието за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, породена от нееквивалентност на престациите, което е окончателно отречено с влязлото в сила решение на ВКС при първото разглеждане на делото от касационната инстанция и което изобщо не е било предмет на въззивна проверка при новото разглеждане на делото. Аргументите за приложена от ответника агресивна търговска практика са взети предвид от въззивния съд при произнасяне по иска за унищожаемост по чл. 30 ЗЗД поради сключване на договорите при заплаха, като следва да се има предвид, че задължението за даване на правна квалификация е на съда, а не от страната. Ето защо по този въпрос не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с първия въпрос е и деветият, в подкрепа на който касаторът твърди, че указанията на касационната инстанция са в противоречие със становищата на страните и събраните по делото доказателства. По него обаче не е осъществено релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съгласно горецитираното решение № 50070 от 12.10.2023 г. по гр. д. № 3368/2022 г. на ВКС, II г. о., при новото разглеждане на делото въззивният съд преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са. Доводите за редовното плащане на разходите и наличието на договор между ЕС и ответника са от фактическо естество и подлежат на установяване от въззивния съд с оглед събраните доказателства, в съответствие с принципа залегнал в чл. 12 ГПК, който в случая не е ограничен от дадените от предходния състав на ВКС указания, които се отнасят до прилагането на закона. Наличието на съдебна практика на ВКС и липсата на обосновка по какъв начин отговорът ще допринесе за тълкуване на разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ГПК и ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона изключват допускането на касационното обжалване по поддържания селективен критерий. Вторият процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивния съд като инстанция по същество е от значение за изхода на конкретното дело, но по него не е налице въведената от касатора специална предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съответствие с т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и последователната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд, в рамките на очертания с въззивната жалба предмет на въззивното производство, е извършил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, като е обсъдил както писмените доказателства, в т. ч. процесните договори, протоколи от общите събрания на етажните собствености, платежните документи, така и гласните доказателства относими към релевантните факти около сключването и изпълнението на процесните договори, а също и възраженията на страните, след което е достигнал до собствени правни изводи по всеки от предявените искове. По този начин въззивният съд е спазил задълженията си по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Оплакванията на касатора по този въпрос са свързани с неправилност на възприетата въз основа на приетите доказателства фактическа обстановка и изведените правни изводи, поради което те не обосновават противоречие с практиката на ВКС относно процесуалните задължения на въззивната инстанция, а представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на обсъждане в производството по чл. 290 ГПК. Третият въпрос, свързан със задължението за служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в договорите, също не обуславя допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид постановеното решение по чл. 250 ГПК. Следващият (четвърти) въпрос, свързан с формиране на обща етажна собственост за цял поземлен имот, когато в него са изградени множество самостоятелни сгради, които не представляват жилищен комплекс от затворен тип, не е обуславящ за правните изводи на въззивния съд. В случая решението не е основано на извод, че по силата на закона за всеки от двата поземлени имота е възникнала обща етажна собственост. Напротив - въззивният съд изрично е приел, че общото събрание трябва да се състои от собствениците на всяка от сградите в режим на ЕС. Приел е обаче, че доколкото според протоколите от проведените общи събрания във всеки от имотите на „П. Г.” и „Ф. Л.” е формирана обща етажна собственост и взетите решения не са оспорени в преклузивния срок по чл. 40 ЗУЕС, проверката за тяхната законосъобразност е преклудирана, поради което те обвързват всички етажни собственици. Крайните изводи на въззивния съд са изведени от настъпилото стабилизиращо действие на решенията на ОС на ЕС, поради което липсва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, необходима за допускане на касационното обжалване на поддържаните по въпроса основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. По петия въпрос не се обосновава нито една от формите на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, разяснени с т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, липса на практика на касационната инстанция, нито се обосновава наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Липсата на обосновка за наличие на специалния критерий е достатъчна, за недопускане на касационния контрол по този въпрос. Шестият въпрос предполага отговор, който зависи от събраните по конкретното дело доказателствени средства и установените въз основа на тях факти, доколкото в случая въззивният съд е приел, че съобразно решенията на ОС на ЕС правата и задълженията на управителите са прехвърлени на ответника с договорите за замесване. Доводите на касатора, че не са изпълнени условията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗУЕС, тъй като не е сключен предвиденият със съответното решение на ОС на ЕС договор между ЕС и ответника относно поддръжката на общи части обуславят евентуалната неправилност на въззивното решение, но не са предмет на разглеждане в производството по селекция. Ето защо и по този въпрос не е осъществено общото условие допускане на касационната жалба до фазата по разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставения седми материалноправен въпрос цитираното решение № 50024 от 27.03.2023 г. по гр. д. № 978/2022 г. на ВКС, II г. о., не дава отговор, поради което не може да послужи за допускане на касационното обжалване. С него се разяснява правният характер на решенията на ОС на ЕС, редът за съдебен контрол при тяхната незаконосъобразност, както и възможността да се установява нищожността им извън срока по чл. 40 ЗУЕС при наведени твърдения за неговата привидност, включително когато общото събрание е упражнило правомощие, което не произтича от чл. 11 ЗУЕС. С него не е дадено конкретно тълкуване на правомощията на ЕС по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗУЕС, от която разпоредба в случая въззивният съд е приел, че произтича правомощието на ОС на ЕС за взетите решения. Осмият въпрос, свързан с приложението на чл. 30 ЗЗД, не удовлетворява допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При преценката дали е осъществен фактическият състав на заплашването по чл. 30 ЗЗД, въззивният съд не се е отклонил от даденото в цитираното от касатора решение № 222 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 4594 / 2016 г. ВКС, IV г. о., с което са разяснени предпоставките за осъществяване на фактическия състав на чл. 30 ЗЗД. За да приеме, че процесните договори не са сключени при заплашване по смисъла на чл. 30 ЗЗД, въззивният съд е приел, че отправеното предупреждение за преустановяване на услугите не води до унищожаемост на договора поради заплаха по чл. 30 ЗЗД, тъй като с влязло в сила решение на ОС на ЕС е прието, че консумативните разходи за всеки самостоятелен обект, както и общите разходи за поддръжка на общите части, ще се извършва чрез „Орко“ ЕООД. Този извод изцяло е съобразен с дадения от предходния съдебен състав на Върховния касационен съд отговор на поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос, според който, когато според установения в етажната собственост ред консумативните разходи за сградата (ток, вода, интернет и др.) се заплащат на доставчиците чрез дружеството, което осъществява поддръжката на общите части, това дружество не е длъжно за своя сметка да заплаща на доставчиците предоставените услуги, тъй като те са предназначени за съответния самостоятелен обект в сградата и се дължат от собственика на този обект. В тези случаи предупреждението на дружеството, осъществяващо поддръжката на общите части, че ще прекрати предоставянето на комуналните услуги при несключване на договор с него, не представлява заплаха по смисъла на чл. 30 ЗЗД, тъй като не е налице противоправно поведение от негова страна. Когато собственикът на един имот не заплаща на доставчиците цената на доставените комунални услуги, тези доставчици имат законно основание да ги преустановят. Същото важи и за дружеството, чрез което тези услуги се доставят в сграда в режим на етажна собственост, ако такъв ред е възприет в сградата. При извършената на служебна проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК не се констатираха и пороци, обуславящи вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното (основно) решение. В заключение, обжалваното въззивно решение от 16.05.2023 г. не следва да се допуска до касационно обжалване. По касационната жалба на „Орко“ ЕООД против допълнителното решение № 200 от 19.03.2025 г. по в. гр. д. № 511/2023 г. Окръжен съд – Бургас: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 по следните правни въпроси: 1. Може ли към договори, сключени на 01.07.2016 г., да се прилага материалноправна разпоредба на ЗЗП в редакцията ѝ, изменена с ДВ - бр. 100 от 20.12.2019 г.; 2. Може ли към договори, сключени на 01.07.2016 г., съдът да прилага материалноправна разпоредба на ЗЗП в редакцията ѝ, изменена с ДВ - бр. 100 от 20.12.2019 г., при условие, че исковата молба, по която е образувано настоящото производство е от 2018 г. и касае период от 2016 г. до 2018 г.; 3. Може ли да бъде обявен за нищожен целият договор за поддръжка, при условие, че договорът може да бъде изпълняван и е изпълняван и без прилагане на клаузите от него, които съдът счита за неравноправни; 4. Съществени условия на договора ли са такива, които не са били прилагани и са извън основния му предмет, и може да се предположи, че договорът не би бил сключен без недействителните му части, при условие, че по делото няма събрани доказателства и няма твърдения на страните, че обявените за неравноправни клаузи са били приложени някога; 5. Длъжен ли е съдът да определи съотношението на нищожната към действителната част на сделката, за да обоснове извод за нищожност на цялата сделка. Поддържа, че е изпълнено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 6. При обявяване за нищожен на договор за поддръжка на недвижим имот на основание чл. 143 от Закон за защита на потребителите, налице ли е неоснователно обогатяване на страната, която е предоставяла услугата, включително като е заплащала ток, вода, почистване на общите части, преди това обявяване и е получавала за това възнаграждение, и 7. Ако двустранен договор за поддръжка на недвижим имот бъде обявен за нищожен на основание чл. 143 от Закон за защита на потребителите и е ясно, че няма как на страната, която е предоставяла услуга по него, да бъде върната престацията, следва ли да се счита, че същата се е обогатила неоснователно, ако е получила по 20 евро месечно за апартамент, в което се включват и режийните за общите части на сградите, в които са апартаментите: ток, вода, почистване и ползване на целия комплекс, включително басейните в него. Отделно се позовава и на очевидна неправилност на допълнителното решение по смисъла на чл. 280, ал. 3, пр. 3 ГПК. Първите два въпроса относно приложимостта на материалноправна разпоредба на ЗЗП в редакцията изменена с ДВ - бр. 100/2019 г., спрямо договор сключен през 2016 г. не могат да послужат за допускане на касационното обжалване, поради липса на допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, защото с цитираните решение № 181 от 26.02.2015 г. по т. д. № 4386/2013 г. на ВКС, II т. о., и решение № 99 от 08.07.2010 г. по т. д. № 984/2009 г. на ВКС, I т. о., не е даден отговор на въпроса за действието на чл. 143 ЗЗП във времето, а за критериите за определяне на уговорената неустойка като нищожна, поради противоречието ѝ с добрите нрави, релевантния момент към който тази преценка се дължи и правомощията на съда за намаляването ѝ поради прекомерност. В допълнение следва да се посочи, че няма спор в съдебната практика, относно принципното правило, че материалноправните разпоредби се прилагат в редакцията, която е действала към момента на сключване на договора. В случая обаче въззивният съд не е приложил материалноправни норми, които все още не са влезли в сила към датата на пораждане на облигационното правоотношение между търговеца и потребителя, като следва да се има предвид, че примерното изброяване на неравноправни клаузи е с непроменено съдържание при изменението на ЗЗП в редакцията на ДВ - бр. 100 от 20.12.2019 г., в сравнение с предходната редакция на ДВ - бр. 57 от 28.07.2015 г. Следващите три материалноправни въпроса, обобщени и уточнени съобразно правомощията на ВКС, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до въпроса за условията по чл. 26, ал. 4 ЗЗД, при които нищожността на отделни клаузи в индивидуален типов договор за възлагане поддръжка на общите части на външно на етажната собственост лице, не влече нищожност на договора в неговата цялост. Така синтезиран въпросът е обуславящ за правните изводи на въззивния съд, който е приел, че наличието на неравноправни клаузи в процесните договори, влече нищожността им изцяло. Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за да се провери съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с даденото по реда на чл. 290 ГПК тълкуване от ВКС в посочените от касатора решение от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г., II т.о. и решение № 236 от 24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г., IV г.о., както и решение № 50053 от 18.07.2023 г. по т.д. № 614/2022 г. на ВКС, II т. о. Следващите (шести и седми) въпроси представляват фактически, а не правни въпроси, тъй като разрешаването им е поставено в зависимост от събраните по конкретното дело доказателствени средства и установените въз основа на тях факти. Основателността на изложените в тяхна подкрепа доводи, както и тези за очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото същите не обосновават допуснато тежко нарушение на закона или явна необоснованост, ще бъдат съобразни при постановяване на решението по същество. Тъй като постановеното по реда на чл. 250 ГПК допълнително решение се допуска до касационно обжалване, касаторът „Орко“ ЕООД дължи за разглеждане на касационната жалба внасяне на държавна такса в размер на 270 евро (с левова равностойност 528.07 лева) - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.