Определение № 2570 от 27.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4529/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.

Образувано по постъпила от С. С. М. касационна жалба срещу решение № 64 от 05.07.2023 г. по в.гр.д.№ 101 от 2023 г. на Окръжен съд- Търговище в частта му, с която е изменено частично решение № 60 от 16.03.2023 г. по гр.д.№ 258 от 2022 г. на Районен съд- Попово, като по същество е отхвърлен предявеният от С. С. М. срещу П. В. Л. иск за делба на следните недвижими имоти:

• 1/2 ид.ч. от дворно място с площ от 990 кв.м., находящо се [населено място], общ.П., обл.Т., представляващо УПИ * в кв.* по ПРЗ на [населено място], ведно с построената в него жилищна сграда, пристройка, стопански постройки и гараж;

• незастроено дворно място с площ от 750 кв.м., находящо се в [населено място], общ.П., обл.Т., представляващо УПИ* в кв.* по ПРЗ на [населено място];

• нива с площ от 4 327 кв.м., находяща се в землището на [населено място], [община], обл.Т., м.“Ю.“, представляваща поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] от 2017 г.;

• нива с площ от 10 001 кв.м., находяща се в землището на [населено място], общ.П., обл.Т., м.“Т.“, представляваща поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] от 2017 г.;

• нива с площ от 7 922 кв.м., находяща се в землището на [населено място], общ.П., обл.Т., м.“Г. Е.“, представляваща поземлен имот с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място] от 2017 г. и

• още 115 бр. земеделски имоти, подробно индивидуализирани в решението и допуснати до делба от първоинстанционния съд при равни квоти между съделителите.

В касационната жалба се твърди, че решението на Търговищкия окръжен съд е неправилно, необосновано и незаконосъобразно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване касаторката сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Твърди, че решението противоречи на следната посочена от нея практика на ВКС: Тълкувателно решение № 35 от 14.06.1971 г. на ОСГК на ВС, решение № 91 от 31.01.2018 г. по гр.д.№ 4340 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 80 от 01.06.2017 г. по гр.д.№ 3812 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 146 от 18.10.2019 г. по гр.д.№ 137 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о. Поставя следните въпроси, които счита че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. За установяване на фактическа раздяла достатъчно ли е решаващият съд да се позове на свидетелски показания, дадени от заинтересован по смисъла на чл.172 ГПК свидетел и то при положение, че последният няма ясни спомени за събитията и сам казва „Това ми е мътен спомен“ ?

2. При установяване на относими към делото факти и обстоятелства трябва ли съдът да вземе предвид възрастта, на която е бил свидетелят към момента на събитията, за които изнася данни ?

В писмен отговор от 05.10.2023 г. ответникът П. В. Л. оспорва жалбата. Моли решението на Търговищкия окръжен съд да не бъде допускано до касационно обжалване и да му се присъдат направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за отхвърляне на предявения от С. С. М. срещу П. В. Л. иск за делба на горепосочените имоти, въззивният съд е приел, че тези имоти са лична собственост на П. Л., тъй като са били придобити от него в периода от 2002 г. до 2020 г.- по врема на брака му със С. М. /прекратен през 2021 г./, но след фактическата раздяла на бившите съпрузи от 2000- 2001 г. Фактът на настъпила именно през 2000- 2001 г. фактическа радяла между съпрузите /прекъсване на всякаква духовна, физическа и икономическа връзка между тях/ съдът е приел за установен въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели и най-вече на свидетелката Д. И.- дъщеря на страните, която най-добре и отблизо познавала историята и отношенията в семейството. Доказателства за това се съдържали, макар и косвено и в показанията на сочената от ищцата свидетелка К. И., която потвърждавала, че докато е работела в И. ищцата е изпращала средства за издръжка на децата, но не и на семейството /на нейния брат, а не на съпруга си/. Това, според съда, било проява на липса на общност, взаимност и общи усилия на съпрузите за осигуряване благополучието на семейството. Съдът е посочил, че фактът, че до 2003 г. ищцата е работела по трудово правоотношение в [населено място], сам по себе си не бил доказателство, че в този период съпрузите са живеели като семейство и помежду им е имало взаимност. Не бил доказателство за това и фактът, че по време на дългата фактическа раздяла двамата съпрузи са отчуждавали част от имотите, придобити от ответника. Това също само по себе си не сочело на здрави семейни отношения и на здрава връзка между съпрузите. Фигурирането на ищцата като страна по тези отчуждителни сделки се налагало от факта, че към онзи момент бракът между съпрузите все още не е бил прекратен. Индиция за това, че страните са били във фактическа раздяла 20 години преди прекратяването на брака им през 2021 г., било и тяхното поведение в проведеното пред първата инстанция съдебно заседание от 20.09.2022 г. и изявленията им в това съдебно заседание относно отношенията им в спорния период от време.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението:

1. Не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие със задължителна практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления и с практика на ВКС: В посоченото от касаторката Тълкувателно решение № 35 от 14.06.1971 г. на ОСГК на ВС е прието, че продължителната фактическа раздяла на съпрузите се характеризира с прекъсването на физическата, духовна и икономическа връзка между тях, в резултат на което е изключена всякаква възможност за придобитите имущества от някои от съпрузите, другият съпруг да има принос. В решение № 91 от 31.01.2018 г. по гр.д.№ 4340 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че фактическата раздяла е обективно състояние в отношенията между съпрузите, което се характеризира с липса на всякаква духовна, физическа и икономическа връзка между тях. Самият факт на разделно живеене не може да се приравни на фактическа раздяла, когато съпругът работи в друго населено място или друга държава. В следващото посочено от каторката решение на ВКС- решение № 80 от 01.06.2017 г. по гр.д.№ 3812 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че за да се приеме, че е налице фактическа раздяла на съпрузите, трябва да бъде установено, че раздялата е трайна, окончателна и продължителна; че са били прекъснати всички емоционални, духовни и икономически отношения между съпрузите и че придобиването на имота не е с общи усилия и за нуждите и благополучието на семейството. Приетото в обжалваното решение не противоречи на горепосочените ТР на ОСГК на ВС и решения на ВКС. В него въззивният съд е достигнал до извод, че съделителите са били във фактическа раздяла от 2000- 2001 г., не само защото от 2000- 2001 г. до прекратяването на брака през 2021г. са живеели и работели в различни градове /установено е, че от 2000 г. до 2004 г. С. М. е живеела в [населено място], от 2004 г. до 2008 г. е живеела и работела в [населено място], И., а след 2008 г.- отново в [населено място]/, а защото от показанията на разпитаните по делото свидетели и от самите изявления на бившите съпрузи в съдебното заседание от 20.09.2022 г. безспорно се установявало, че след 2000- 2001 г. съпрузите са прекъснали всякакви духовна, физическа и икономическа връзка помежду си и че е изключена всякаква възможност ищцата С. М. да има принос в придобиването на процесните имоти /болшинството от които са придобити от П. Л. с оглед осъществяваната от него като ЕТ дейност по обработка на земеделски земи/.

В последното посочено от касаторката решение № 146 от 18.10.2019 г. по гр.д.№ 137 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че поемането на общо задължение по договор за кредит и обезпечаването му с ипотека съвместно от двамата съпрузи върху техен общ имот и съвместното извършване в същия период на разпоредителни сделки с общо имущество сочи на наличие на икономически връзки помежду им. При налачието на такива данни, страната, която твърди, че икономически връзки между съпрузите не са съществували, следва да установи конкретната причина за извършването на тези действия и по-специално, че действията са били извършени по необходимост /по причина, че такива съвместни действия са били наложителни само и единствено поради факта на съпритежаване на ипотекираното, респ.съвместно разпоредено имущество/. Обжалваното решение не противоречи на това решение на ВКС, поради следното: По конкретното делото не е доказано съпрузите да са сключвали съвместно договор за кредит и съвместно да са обезпечавали задължението си по такъв договор с ипотека върху някои от процесните имоти. Не се установява и да са се разпореждали съвместно с някои от процесните имоти. Действително, установено е, че са се разпореждали съвместно с имоти, които не са предмет на иска за делба, но са придобити от П. Л. по време на фактическата му раздяла със С. М.. По отношение на тези разпоредителни сделки обаче напълно в съответствие с посоченото решение на ВКС въззивният съд е приел, че е доказана конкретна причина за съвместното извършване на тези действия- към момента на разпоредителните сделки бракът между страните все още не е бил прекратен и не е била установена по съответен ред фактическата раздяла на съпрузите, което налагало участието на двамата съпрузи като страни в нотариалното производство по издаване на нотариалните актове за разпореждане с имоти, придобити по време на брака им.

2. Не е налице и посоченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси: 1. За установяване на фактическа раздяла достатъчно ли е решаващият съд да се позове на свидетелски показания, дадени от заинтересован по смисъла на чл.172 ГПК свидетел и то при положение, че последният няма ясни спомени за събитията и сам казва „Това ми е мътен спомен“ ? и 2. При установяване на относими към делото факти и обстоятелства трябва ли съдът да вземе предвид възрастта, на която е бил свидетелят към момента на събитията, за които изнася данни ? Това е така, тъй като и двата поставени въпроса са свързани с това как следва да се тълкува и прилага разпоредбата на чл.172 ГПК за преценка на достоверността на свидетелските показания, а по приложението и тълкуването на тази разпоредба има практика на ВС и ВКС, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.

Независимо от горното, следва да се посочи, че приетото от съда в обжалваното решение по тези въпроси не противоречи на практиката на ВКС по приложението на чл.172 ГПК. Напротив, напълно в съответствие с тази практика, при преценката на достоверността на свидетелските показания на свидетелката Д. И. съдът е взел предвид, че като дъщеря на страните по делото тя най-добре и отблизо познава историята и отношенията в семейството. Взето е предвид и че няма доказателства /преки или косвени/ свидетелката И. да е била заинтересована да свидетелства в полза на един от двамата си родители. Отчетено е от съда, че са ясни и непротиворечиви показанията на тази свидетелка относно следните обстоятелства: че през 2000-2021 г., след спорове и скандали с П. Л., С. М. се преместила да живее при свидетелката в [населено място], където живяла до 2004 г.; че ако в периода от 2001 г. до 2004 г. С. М. се е връщало в [населено място], то е било, за да вижда родителите си, а не съпруга си П. Л.; че в периода от 2004 г.- 2008 г. С. М. работела в И. и живеела на семейни начала с друг човек, не поддържала връзки със съпруга си, нито му е изпращала пари; че след връщането си от И. през 2008 г. до прекратяване на брака през 2021 г. е живеела в [населено място] отначало при дъщеря си, впоследствие в собствено жилище, рядко посещавала [населено място] и то за да види родителите си, продължила да няма физически контакт и общ бюджет със съпруга си. Взето е предвид и че към 2000-2001 г. /от когато страните са във фактическа раздяла/ свидетелката И. е била на 14-15 г.- възраст, достатъчна, за да знае и разбира какви са отношенията на родителите й. Напълно в съответствие с разпоредбата на чл.172 ГПК показанията на тази свидетелка са преценени с оглед показанията на другите разпитани по делото свидетели и другите данни по делото.

3. Решението не е и очевидно неправилно, както твърди касаторката. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и СК и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

4. Не са налице и останалите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Търговищкия окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Търговищкия окръжен съд не следва да бъде допускано.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 800 лв., съгласно представения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 12.09.2023 г.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.