Определение № 436 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4325/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенция „Митници“, чрез процесуалните й представители гл. юрк. К. Т. и ст. юрк. Д. Т.-И., и двете от Териториална дирекция „Южна Морска“ срещу решение № IV-86/01.08.2019 г. по гр. д. № 847/2019 г. на Окръжен съд – Бургас, IV въззивен граждански състав. Ответникът В. Р. З., чрез адв. П. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Изразява становище за недопустимост на касационната жалба, респ. за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима (атакува се въззивно решение по гражданско дело с предмет имуществен спор за вземане на държавен служител за дневни пари за командировка, с цена на иска от 7 300 лв., който по правилото на чл. 125 от Закона за държавния служител (ЗДСл) подлежи на разглеждане по общия исков ред от гражданските съдилища – така задължителните указания по т. 6 от Тълкувателно постановление № 2/19.05.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2014 г., ОСГК и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд). Обжалваемият интерес в случая е ирелевантен, поради което въззивното решение не попада в ограничението в обхвата на касационния контрол, съгласно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, а и не е постановено по трудов спор – с оглед приложение на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, каквито доводи излага ответникът в отговора на жалбата. Неин предмет е цитираното въззивно решение в частта, в която е потвърдено решение № 657/22.03.2019 г. по гр. д. № 2488/2018 г. на Районен съд – Бургас в частта за уважаване на осъдителния иск на В. Р. З. против Агенция „Митници“ с правно основание чл. 86, ал. 3 ЗДСл, във вр. с чл. 19 от Наредбата за командировките в страната (НКС) до размер на 3 860 лв., предявен общо за 7 300 лв. – дължими дневни пари за времето на командировка от 01.02.2017 г. до 31.01.2018 г., с присъждане на горната сума. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че са налице предпоставките от релевантния фактически състав (чл. 86, ал. 3 ЗДСл, във вр. с чл. 19 НКС) за заплащане на претендирани дневни пари за времето на командировка в исковия период: съществуване в този период на служебно правоотношение между страните, което придава качество на ищеца на държавен служител; командироване на държавния служител; неизпълнение на задължението за заплащане на полагащите се на държавния служител дневни командировъчни пари. Установено е, че включването на ищеца в графиците за работа на МП „Капитан Андреево“ и МП „Лесово“ за исковия период, утвърдени от началника на Митница Бургас съставлява временна, едностранно извършена промяна на мястото на работа на държавния служител, определено в акта за назначаването му (Митница Бургас). Обоснован е довод, че изпълнението на служебното правоотношение от ищеца в място, различно от седалището на Митница Бургас (гр. Бургас) има характер на командироване. Въззивната инстанция е направила извод за наличие на този елемент от фактическия състав на основанието по чл. 86, ал. 3 ЗДСл като се е позовала на разпоредбата на чл. 8 от Вътрешните правила за реда и организацията на служебните командировки в страната на служителите от Агенция „Митници”, според която за място на работа се счита седалището на митницата. При съобразяване заключението на съдебно - икономическата експертиза е определен и размерът на дължимата сума за дневни командировъчни пари, изчислена според действително отработените дни в исковия период. Във въззивното решение са споделени съображенията и решаващите изводи на районния съд досежно основателността на претенцията за заплащане на дневни пари за командироването на ищеца в процесния период до размер на присъдената сума, като на основание чл. 272 ГПК е препратено към мотивите на първоинстанционния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба (а и в самата нея) като основание за достъп до касация се сочи фактическият състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на обжалвания въззивен акт. Касационното обжалване не следва да бъде допускано. Релевираният по-горе порок на въззивния съдебен акт се мотивира с доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че въззивният съд неправилно е изтълкувал и приложил разпоредбите на глава четвърта от Закона за държавния служител. Така също е възприел недоказани твърдения, което представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като последица, от което е нарушен материалния закон. Твърди се, че в съжденията си съдът е нарушил правилата на формалната логика, което е довело до явна необоснованост на въззивното решение. За да послужи като основание за достъп до касация твърдението за наличие на „очевидна неправилност“ във въззивния съдебен акт следва да бъде мотивирано. Очертаният фактически състав (чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК) предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът аргументира предпоставки в приложно поле на поддържаното основание с твърдения за неправилно тълкуване и прилагане от въззивния съд на разпоредби на ЗДСл (чл. 81 – чл. 87) и на Наредбата за командировките в страната (чл. 19, ал. 1 и ал. 2), както и с допуснати нарушения на формалната логика при изграждане на изводите за основателност на претенцията в признатия й размер, довели до явна необоснованост на постановения съдебен акт. Последната се обосновава от страната с довода, че съдът направил съждения в противоположен смисъл, при което едното изключвало другото – веднъж, че е налице едностранно изменение на мястото на работа на ищеца по служебното правоотношение и втори път – че е налице командироване, за което му се дължат дневни пари. Заявеният от касатора порок на въззивното решение, свързан с нарушение на материалния закон (ЗДСл и НКС) съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК и е основание за отмяна на обжалвания съдебен акт при разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), но не е относим във фазата по селектирането й, в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение - чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба - чл. 290, ал. 1 ГПК (така мотивите към указанията по т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК). По отношение на твърденията за явна необоснованост на въззивното решение в резултат на нарушение на правилата на формалната логика, следва да се изтъкне следното. Не е налице поддържания порок на въззивно решение, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Изложените от въззивната инстанция аргументи, които се сочат от касатора да са взаимно изключващи се, не са направени при грубо нарушение на правилата на формалната логика, когато въззивният акт би имал характеристиката на явно необоснован. Напротив, тези съждения са логични, последователни и непротиворечиви. Те почиват на данните по делото и закона, като очертават осъществена предпоставка от състава на приложимия материален закон. Във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, породена от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка е предпоставка за допускане на касационно обжалване само по реда и при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед на горните мотиви и очертаната по-горе и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК изложението няма съдържание, обосноваващо наличието на предпоставките му. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол на заявеното основание. При този изход на делото жалбоподателя следва да заплати на ответника по жалба претендираните и направени от последния разноски за платено адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция. Те възлизат на 800 лв., като извършването на разхода в изпълнение на договорно задължение на страната за адвокатска услуга е удостоверено в приложената разписка за платена сума в брой. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение