Определение № 4950 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2647/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. М. П., чрез адв. Д. Й., срещу решение № 542/26.01.2026 г. по в. гр. д. № 4655/2025 г. на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 4450/13.03.2024 г. по гр. д. № 20311/2022 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. М. П. срещу "Нова книжна фабрика" ЕООД иск по чл. 200, ал. 1 КТ за разликата над 20 000 лв. до сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 10.04.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането - 10.04.2021 г. до окончателното изплащане на задължението. В изложението към жалбата се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното: Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, като основателността му е предпоставена от това по делото ищецът да установят при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: трудово правоотношение между ищеца и ответника; травматично увреждане на работника, признато за трудова злополука; вид и размер на търпените от ищеца вреди в резултат от злополуката. Посочил е, че по делото не са спорни първите два елемента от фактическия състав, като спорните пред него въпроси, на които следва да бъде даден отговор, са свързани с претърпените от ищеца неимуществени вреди и приложението на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд, вземайки предвид събраните по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-медицинската експертиза, е приел, че в резултат на злополуката, при падане от височина от собствен ръст, ищецът е получил изкълчване на лява раменна става със счупване на големия туберкул /въртел в горната част/ на лявата раменна кост и рана в лявата тилна област на главата, непосредствено зад ушната мида. При разпита му пред съда, вещото лице е посочило, че нараняването зад ушната мида било установено у пострадалия и описано за първи път в издаденото на ищеца на 20.05.2021 г. съдебномедицинско удостоверение. Според експерта логичните причини, поради които раната не била описана в първоначално съставената в деня на инцидента медицинска документация се изразявали в това, че акцентът на лекарите бил върху това, което ще лекуват, а именно травмата на лявото рамо. Вещото лице е посочило, че в издаденото съдебномедицинското удостоверение обаче съдебният медик посочил белег от зарастваща рана, отговарящ по давност на датата на инцидента. Касаело се до контактно увреждане от действие с неголяма сила на удар с или в твърд предмет, а давността на установената на 20.05.2021 г. от съдебния медик травма и механизмът на причиняване на увредата дали основание да се приеме, че нараняването на тила, зад лявата ушна мида на ищеца, било причинено от настъпилата на 10.04.2021 г. трудова злополука. Въззивният съд е посочил, че според неоспореното заключение на съдебно-медицинската експертиза в резултат на травмата на лявата задушна област пострадалият е изпитвал болки и страдания за около 2-3 седмици. Раната можела да заздравее спонтанно или след медицинска намеса, като лечението винаги съкращавало срока за възстановяване. След заздравяването на раната останал сравнително малък постоянен белег. Нараняването е реализирало медикобиологичния признак: временно разстройство на здравето, неопасно за живота. По отношение на травмата на лявата раменна става, съчетаваща изкълчване с неразместено счупване на големия туберкулум, вещото лице е посочило, че изисквала имобилизация на лявата ръка на пострадалия за 30 дни и разкривала медикобиологичния признак: трайно затруднение на движенията на левия горен крайник. Вещото лице е установило, че в случая е предприето лечение с имобилизираща превръзка тип „Дезо“, като болката в лявата раменна става у ищеца при травмирането била с голям интензитет, предвид което му е било приложено и мощно медикаментозно обезболяване с Трамал. Травмата била съчетана с оток и ограничени движения. С времето болките намалявали по интензитет, но с оглед вида на травмата било възможно болки да се изявяват с месеци. Вещото лице е посочило, че видно от издаденото от съдебния медик на 20.05.2021 г. съдебномедицинско удостоверение, към датата на прегледа пострадалият все още носел имобилизацията, т.е. 40 дни след поставянето й, като не се установява датата на свалянето й, както и защо лечението е продължило по-дълго от средния срок за имобилизиране. След сваляне на имобилизацията, при нормално протичане на оздравителния процес при този тип травми функционалното възстановяване настъпвало за около два - два и половина месеца от травмата. Въззивният съд е посочил, че в кориците на първоинстанционното дело е приложен амбулаторен лист от 31.05.2021 г., от съдържанието на който се установява, че след свалянето на имобилизацията у пострадалия се установил оток, хематом в резорбция, палапторни болки, ограничени и болезнени движения във фронтална, сагитална и ротационна равнина, хипотрофия на мускулатурата на горния крайник. От доказателствата по делото съдът е приел за установено, че поради продължаващ болков синдром и ограничен обем на движенията в областта на лявата раменна става за времето от 04.06.2021 г. до 11.06.2021 г. ищецът е провел и рехабилитация. От приложения по делото амбулаторен лист от 28.07.2021 г., въззивният съд е приел, че към датата на прегледа ищецът все още продължавал да търпи болки при палпация и е имал ограничени движения в травмираната лява раменна става. Въз основа на събраните писмени доказателства и заключение на вещо лице въззивният съд е приел за установено, че за времето от 23.07.2021 г. до 02.08.2021 г. на ищеца е било проведено следващо рехабилитационно лечение с поставена диагноза тендинит на лява раменна става. Тендинитът бил неинфекциозно възпаление на мускулните сухожилия и съставлявал усложнение, намиращо се в причинна връзка с травмата. Възникналото след травмата състояние водело до ограничение на движенията на ставата, което с времето и с оглед приложеното лечение се подобрявало постепенно. След датата 02.08.2021 г., когато пострадалият е бил изписан с подобрение след проведеното болнично лечение в СБПЛР-Панчарево, по делото не били налице други данни за провеждано лечение на ищеца, поради което вещото лице направило извод, че функционалното възстановяване било постигнато. По-нататък съдът е посочил, че настъпилите усложнения обусловили по-продължителния срок за възстановяване на движенията на раменната става у ищеца, в съчетание с болезненост при движения и натоварване, в сравнение със средностатистическите срокове при пострадали с такъв тип травми. Възможно било и към датата на заключението – 17.10.2022г. /повече от една година и пет месеца след злополуката/ при натоварване на ставата и при промяна на времето ищецът да търпи болки. Предвид установения и лекуван ставен тендинит, при непълно лечение било възможно и към този момент – 17.10.2022г., у пострадалия да е било налице леко ограничение в движенията на раменната става в крайните фази на активните движения. Съдът е обсъдил и показанията на разпитаната по делото св. П., съпруга на ищеца. В показанията си св. П. е посочила, че научила за станалия със съпруга й инцидент от негов колега, който й се обадил. Свидетелката отишла в Окръжна болница. Съпруга й имал кръв зад ухото, мястото било шито, той държал и рамото си, не можел да го движи. След което се прибрали вкъщи, ходили и на контролен преглед, тъй като съпругът й изпитвал болки. Казали им да купят помощно средство - колан, за да не мърда рамото. Ищецът имал постоянно главоболие от удара зад ухото. Имал нужда от лични грижи, къпане, хигиена, хранене. Свидетелката била със съпруга си всеки ден. Предполага, че заради болките станал агресивен и нервен. Тревожел се дали ще се оправи и дали ще може ли да работи. Ходили 14 дни на рехабилитация за раздвижване в специализираната болница в [населено място]. Като и към момента на разпита /две години и десет месеца след инцидента/ съпругът й се оплаквал, че не можел да си вдигне рамото напълно, а зад ухото му останал белег. Въззивният съд е кредитирал показанията на тази свидетелка и е приел, че в обсъдените части същите са безпротиворечиви, логични, последователни и кореспондират на останалия събран по делото доказателствен материал. Във връзка с релевираните във въззивната жалба оплаквания свързани с наличието на постоянна болка в главата у ищеца, причинена от травмата зад ухото, в продължение на два месеца, въззивният съд е посочил, че действително свидетелката споделя, че съпругът й е страдал от постоянно главоболие от травмата зад ухото, но от показанията й не би могло да се възприеме, че сочената продължителност от два месеца се отнася до травмата на главата. Във въпросната част от показанията си свидетелката обсъжда продължителността на общото състояние на съпруга й, в което се нуждаел от грижи и ценени по този начин според въззивния съд те кореспондират със съдържанието на представените по делото медицински документи и заключението на съдебно-медицинската експертиза. В допълнение съдът е посочил, че в случай, че показанията на свидетелката бъдат възприети в наведения с въззивната жалба смисъл, то същите не биха кореспондирали с никое от останалите събрани по делото доказателства, предвид на което и съдът, по тази причина, не би ги кредитирал. Въззивният съд не е кредитирал показанията на св. П. в частта им, с която свидетелката споделя, че към датата на разпита /две години и десет месеца след инцидента/ ищецът все още имал главоболие и замайване, тъй като от никое от събраните по делото доказателства не се установява връзка на тази симптоматика с претърпяната от ищеца трудова злополука. Съдът е посочил, че съобразно заключението на приетата по делото съдбно-медицинската експертиза оздравителният период от травмата на главата, описана в съдебно-медицинското удостоверение от 20.05.2021 г., имал продължителност от 2-3 седмици. По делото не е представена никаква друга медицинска документация, съдържаща данни за главоболие и замайване на ищеца в резултат на настъпилата трудова злополука. Напротив, представени са болнични листове, видно от съдържанието на които през м. юни 2022 г., т.е. година и два месеца след инцидента, ищецът бил диагностициран с нарушения на вестибуларната функция и болести на вътрешното ухо. С оглед на посоченото съдът е приел, че макар и свидетелката да съобщава за налични у ищеца към датата на разпита й оплаквания – главоболие и замайване, същите не се дължат на преживяната трудова злополука, респ. по отношение на тях отговорността на ответника не следва да бъда ангажирана. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за възникване на имуществената отговорност на работодателя за обезщетяване на неимуществените вреди от настъпилата трудова злополука на основание чл. 200 КТ. За да определи дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид: характера и степента на получените увреди от ищеца, установени от изготвената по делото съдебно-медицинска експертиза; продължителността на лечебния период и интензитета на претърпените от ищеца болки и страдания; търпените от ищеца болки от травмираното рамо непосредствено след инцидента, които били силни и интензивни, което наложило медикаментозното им овладяване. Също така, съдът е съобразил, че функционалното възстановяване на травмирания крайник обичайно продължавало около два, два и половина месеца, но в конкретния случай оздравителният период бил пролонгиран до 4 месеца от съпътстващи усложнения и установеното у ищеца неинфекциозно възпаление ставен тендинит. Взел е предвид, че в рамките на година и пет месеца след настъпването на инцидента, ищецът не можел да си вдигне рамото напълно /според показанията св. П./. В тази връзка въззивният съд е съобразил и посоченото от вещото лице, че възможното недоизлекуване на установения ставен тендинит, имало за последица леко ограничение в движенията на раменната става в крайните фази на активните движения, а при физическо натоварване и при промени във времето, в продължение на години ищецът би могъл да изпитва неблагоприятни болкови усещания в травмираното място. По отношение на травмата в лявата тилна задушна област, предвид данните по делото решаващият съд е приел, че същата имала максимален оздравителен период от три седмици. Като макар и да е наличен малък дъговиден белег, същият се намирал зад лявото ухо, поради което въззивният съд е приел, че не биха могли да бъдат споделени доводите във въззивната жалба за причинено обективно загрозяване на ищеца. На следващо място, съдебният състав е отчел и обстоятелството, че преживяната травма затруднила движенията на горния ляв крайник на ищеца, което довело до необходимостта същият да бъде подпомаган в бита и ежедневието си от своята съпруга, в т.ч. за елементарни дейности, като хранене, обличане, тоалет за период от около 40 дни. Също така е съобразил и обстоятелството, че към момента на настъпване на инцидента ищецът е бил 59 години, в трудоспособна възраст и увреждането било причина за период от 5 месеца и 10 дни той да не осъществява трудова дейност. Съдът е приел, че последиците от злополуката не намират съществено отражение върху възможностите на ищеца за активно участие в трудова дейност занапред - ограниченията в раменната му става биха били леки и то само в крайните фази на активните движения /единствено при предполагаемо непълно лечение на установения у него ставен тендинит/. Като ищецът обаче би могъл да търпи неприятни усещания в травмираната раменна става при претоварването й и при климатични промени за неопределен период. На следващо място, съдът е приел, че макар у ищеца да се забелязвали промени в поведението - агресия, нервност, тревоги относно това дали ще се възстанови напълно и дали ще може да работи /според показанията на св. П./, същите били свързани със състоянието му и търпените болки по време на възстановителния период. Според съда по делото не са събрани доказателства, които да установяват, че е настъпила трайна промяна в емоционалния свят на пострадалия и цялостна промяна на живота му в негативен аспект. Посочил е още, че не се и установява начинът на претърпяването на увредата да е предизвикал у ищеца емоционални последици извън обичайните такива при този тип травми. При определяне на размера на обезщетението съдът е взел предвид и прогнозата за развитието на здравния статус на пострадалия – принципно пълно възстановяване, но и допускане на възможност за леко ограничение в движенията на раменната става в крайните фази на активните движения, болка и неприятни усещания в травмираното рамо при преумора и неблагоприятни климатични промени. След преценка на тези обстоятелства и при съобразяване на икономическата обстановка в страната, въззивният съд е приел, че сумата от 20 000 лв. адекватно ще репарира търпените от ищеца неимуществени вреди. За неоснователни са намерени доводите във въззивната жалба за причинена от Ковид кризата инфлация в размери, непознати в последните години и прочие. Съобразно официалните данни на НСИ средногодишната инфлация за периода януари - декември 2021г. спрямо периода януари - декември 2020г. е едва 3.3%. Предвид така изложеното, съставът на Софийския градски съд е приел, че следва да се присъдят допълнително още 10 000 лв. към присъдените от районния съд 10 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, както и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди е отхвърлена за разликата над 20 000 лв. до 50 000 лв. В касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1."Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на размер на паричното обезщетение при претърпени неимуществени вреди, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при причинени телесни увреди"; 2."Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушение на принципа на справедливост?"; 3."Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в пункт II на ППВС 4/68 г., и да анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението за справедливост?"; 4."Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето, психиката и емоционалното състояние на пострадалия?"; 5."Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?"; 6."Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика ППВС 4/68 г.?". 7."Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия в страната към момента на претърпяването на вредите наред с всички останали фактори при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД?". В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата "Нова книжна фабрика" ЕООД не е подал писмен отговор, и не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените в изложението въпроси се свеждат до обобщения от съда въпрос относно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ, претърпени от пострадалото при трудова злополука лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Практиката на ВКС по въпроса за това как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД е трайна и еднозначна. В ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, какви физически болки и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително допълнителното влошаване състоянието на здравето, козметични и друг външни дефекти, силата, интензитета и продължителността на болковия синдром, отшумял ли е той, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи като база за определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди, като не се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване на пострадалия. В случая въззивният съд при определянето му е съобразил вида и характера на полученото увреждане, оздравителния процес, интензитета на търпените болки и страдания, обстоятелството, че ищецът е изпитвал затруднения при движението на горен ляв крайник, което налагало той да бъде подпомаган в ежедневието от своята съпруга за период от 40 дни, възрастта на ищеца, психическите неудобстава, търпени от ищеца по време на оздравителния процес, обстоятелството, че след инцидента се наложило ищецът да не осъществява трудова дейност за период от 5 месеца и 10 дни, както и че занапред последиците на злополуката не биха намерили съществено отражение върху възможностите на ищеца за осъществяване на трудова дейност, прогнозата за развитието на здравния статус на пострадалия - принципно пълно възстановяване, но и допускане на възможност за леко ограничаване в движенията на раменната става в крайните фази на активните движения, както и дискомфорт при преумора и при лоши метеорологични услови, обществено икономическите условия в страната и при отчитане на всички тези обстоятелства въззивният съд е определил обезщетението. При постановяване на обжалвания съдебен акт решаващият съдебен състав е съобразил указанията по тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4 от 1968 г., като е взел предвид всички онези конкретни обстоятелства, имащи значение за определяне размера на неимуществените вреди, претърпени от ищеца, а обсъждането на всички правнорелеванти елементи, формиращи базата за прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, изключва допускането на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения проблем. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение