Определение № 50526 от 30.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1912/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. М. Н. /правоприемник на починалата в хода на процеса ищца - И. П. Д./, подадена чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 279 от 01.03.2022 г. по в. гр. д. № 1643/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд. Решението се обжалва в частта, с която е потвърдено решение № 260992 от 12.02.2021 г. по гр. д. № 2092/2019 г. на Софийския градски съд, Първо ГО, 7-ми състав за отхвърляне на предявения срещу ЗК ЛЕВ ИНС АД иск с правно основание чл.432, ал. 1 КЗ за разликата над присъдените 25 000 лв. до претендираните 58 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от И. П. Д. при ПТП, настъпило на 23.02.2016 г. по вина на водача на л. а. ФОРД ФИЕСТА с рег. [рег.номер на МПС]. В касационната жалба се твърди, че решението страда от материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и е необосновано. По подробно изложени съображения за несправедлив и занижен размер на определеното обезщетение за неимуществени вреди се моли за отмяна на решението в обжалваната му част и за уважаване на предявения иск в пълен размер, ведно с лихви и разноски. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Твърди се очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, поради явна необоснованост и несъобразяване със задължителните указания на ППВС № 4/1968 г. по приложението на чл. 52 ГПК. Против касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК не е постъпил писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите във връзка с приложението на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и материалите по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да постанови обжалвания резултат, съставът на въззивния съд, след детайлно обсъждане и преценка на всички събрани по делото писмени доказателства и свидетелски показания, както и на заключенията по проведените СМЕ с вещо лице ортопед-травматолог и невролог и СПЕ с вещо лице психиатър, поотделно и в тяхната съвкупност, е извел извода, че дължимото в полза на ищцата обезщетение е правилно определено от първоинстанционния съд, като е изложил следните самостоятелни мотиви: В резултат на произшествието на ищцата Д. са причинени телесни увреждания - контузия на гръдния кош, счупване на V, VI, VII леви ребра; проведено е болнично лечение от шест дни и домашно лечение от около 3 - 3,5 месеца, като през това време пострадалата е имала затруднено дишане и нужда от чужда помощ. Към момента на увреждането тя е била 82-годишна, като възрастта й категорично не благоприятства възстановяването. Инцидентът се е отразил и върху психичното й състояние – И. Д. е изживяла остра стресова реакция, последвана от разстройство в адаптацията и депресия. При тези обстоятелства съдът е намерил, че определеният от СГС размер на обезщетението от 25 000 лв. е справедлив, като съответстващ на търпените вреди, съдебната практика по сходни случаи и застрахователните лимити към деня на увреждането. Оплакванията за занижен размер на присъденото обезщетение съдът е намерил за неоснователни, като е посочил, че всички фактори от значение за определянето му са отчетени от първоинстанционния съд. Допълнително е изложил, че пострадалата е имала множество предходни заболявания, както неврологични (координационен синдром), така и от друго естество – артериална хипертония III степен, хипертонично сърце, сърдечна недостатъчност, МСБ (мозъчно-съдова болест), постфлебитен синдром на десния крак, язва на стомаха, коксартроза и гонартроза, обезитас, видно от описаното обективно състояние в медицинските документи. Приел е, че централният вестибуларен синдром, посочен в амбулаторните листове след претърпяното ПТП, не е в причинна връзка с деликта, а е с голяма давност и е във връзка с хроничните й соматични заболявания. Съдът е дал вяра на показанията на свидетелите относно промените, настъпили при пострадалата след инцидента, и тревожността, описана в медицинските документи и потвърдена от приетото от въззивния съд заключение по СПЕ, но въз основа на заключението е счел, че тяхното персистиране не се дължи изцяло на претърпяното ПТП. Подчертал е и че видно от приложените амбулаторни листове ищцата е потърсила помощ от психиатър едва през м. юли 2018 г. Съдът е съобразил съпътстващите заболявания като обстоятелства от значение за размера на вредите, но само доколкото физическите страдания на пострадалата са били по-интензивни и възстановяването й – по-трудно. Извел е извод, че същите не могат да обусловят по-високо обезщетение, тъй като психичните промени не са в резултат единствено на произшествието. На последно място съдът е взел предвид, че съобразно заключението на вещото лице психичните изживявания нямат връзка с описаните в епикризата от МБАЛ „Св. А.” от 14.02.2019 г. заболявания, които са довели до смъртта на пострадалото лице, настъпила в хода на процеса /в деня, следващ подаването на исковата молба/. В заключение в обжалваното решение са изложени съображения, че присъденото обезщетение от 25 000 лв. представлява МРЗ от 420 лв. за 2016 г. за почти 60 месеца - близо 5 години, които не са изтекли до смъртта на пострадалата. МРЗ, както и нивата на застрахователните лимити растат и именно с този фактор обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, нарастват. Обезщетението обаче отразява и спецификите на конкретния случай и доказаните вреди и неудобства. За неоснователни са счетени доводите на жалбоподателката, че е минало време от пътния инцидент, икономическите условия са се променили и обезщетението следва да се увеличи, доколкото по начало законната лихва за забава е тази, която компенсира пострадалия за изтеклото време по време на производството и до плащането на дължимото обезщетение. Наред с това, трайна е съдебната практика, че обезщетението следва да отразява обществено-икономическите фактори към деня на събитието, а не към деня на произнасяне от съда, защото така се постига и един от най-важните принципи в правораздаването, а именно неговата предвидимост. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и такова не следва да се допуска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК няма формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Същото съдържа единствено оплаквания за неправилност на съдебния акт, които не могат да бъдат обсъждани в етапа по селектиране на касационната жалба, в този смисъл са и задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Касационният съд няма правомощия да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което неговата липса води до недоказване на общата предпоставка за достъп до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Оплакванията за неправилност не удовлетворяват и изискванията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, уреждащи самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, доколкото очевидната неправилност по смисъла на посочената разпоредба касае наличието на съществен порок на въззивното решение, установим изцяло и пряко от неговото съдържание и несвързан с обсъждането и преценката на събраните по делото доказателства, които биха могли да доведат до необоснованост. В случая релевираните с жалбата и изложението пороци на въззивното решение не могат да се определят като грубо нарушение на правилата на формалната логика в хипотеза на явна необоснованост, нито е налице превратно приложение на закона от страна на въззивния съд, поради което и решението не може да се квалифицира като очевидно неправилно. С оглед гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение