Определение № 1576 от 02.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 792/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Кредит Асист“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 6678 от 05.12.2024 г. по в. гр. д. № 13119/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-Б състав, с което след отмяна на решение № 20090 от 26.09.2023 г. по гр. д. № 54979/2022 г. на Софийски районен съд, 72 състав касаторът е осъден да заплати на „Метал Трейд-Експорт“ ЕООД, [населено място] на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 12 306, 38 лв., с която ответникът се е обогатил за сметка на ищеца със стойността на извършен ремонт на л. а. „БМВ“ с рег. [рег.номер на МПС], собственост на „Кредит Асист“ ЕООД. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо като постановено по недопустим иск и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът изразява становище, че предявеният иск по чл. 59 ЗЗД е недопустим, тъй като търговското дружество ищец е извършило ремонт на процесния автомобил по силата на договор, сключен с В. З. Ж. – лизингополучател и ползвател на автомобила, и последният дължи заплащането на възнаграждението за ремонта на автомобила. В касационната жалба са изложени доводи, че искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен, съответно допустим, само ако ищецът няма друго основание, на което да търси защита на накърнените си права. Изразява се становище, че искът по чл. 59 ЗЗД е недопустим, ако изпълнителят не е потърсил заплащане на услугата от нейния реален възложител. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е счел за доказано осъществяването на всички елементи от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Оспорва като неподкрепен с доказателства по делото извода на Софийски градски съд, че е извършен ремонт на процесния автомобил. Излага доводи, че по делото не е доказано нито обедняването на ищеца, нито обогатяването на ответника. Твърди, че актът на въззивния съд не е надлежно мотивиран. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси: „1. Следва ли да бъде уважен иск по чл. 59 ЗЗД при наличие на друг иск на договорно основание и срещу трето лице, когато не са установени елементи от фактическия състав на института на общия състав на неоснователното обогатяване?; 2. Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, както и неглижиране направеното оспорване както на тяхната истинност, така също и съдържанието?; 3. Как се доказва истинността и съдържанието на частни свидетелстващи документи при изрично заявено с отговора на исковата молба оспорване в тази насока? Може ли съдържанието да бъде установено само с показания на свързано лице на издателя, който се ползва от документите? 4. Как следва да бъде доказано обедняването и съответно обогатяването в хипотезата на чл. 59 ЗЗД, когато фактурата и работната карта, въз основа на които се основа искът, си противоречат и представляват ли в тази хипотеза достатъчно достоверни документи за установяване разместването на имуществени блага?“ Касационният жалбоподател твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на противоречие с решение № 187 от 22.02.2017 г. по т. д. № 2724/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 148 от 22.10.2020 г. по гр. д. № 489/2020 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 90 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 3937/2019 г. на ВКС, ІV г. о.; по въпроса по т. 2 – на противоречие с решение № 12 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на ВКС, І г. о., решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г., ІІІ г. о.; по въпросите по т. 3 – на противоречие с решение № 243 от 14.01.2019 г. по гр. д. № 269/2018 г. на ВКС, ІV г. о. и по въпроса по т. 4 – на противоречие с решение № 91 от 15.04.2014 г. по гр. д. № 6541/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 56 от 05.04.2017 г. по гр. д. № 2882/2016 г., ІV г. о., решение № 67 от 05.04.2016 г. по гр. д. № 4147/2015 г., ІV г. о., решение № 88 от 28.08.2017 г. по т. д. № 834/2016 г., ІІ т. о., решение № 107 от 08.10.2015 г. по т. д. № 2226/2014 г., ІІ т. о. и решение № 478 от 20.06.2013 г. по гр. д. № 1714/2011 г., ІV г. о. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е вероятно недопустимо по изложените при обсъждане на касационната жалба съображения. Счита, че е налице и хипотезата на очевидна неправилност на атакувания въззивен акт. Ответникът по касационната жалба „Метал Трейд – Експорт“ ЕООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /определение № 286 от 30.101.2026 г. по ч. т. д. № 1540/2025 г. на ВКС, ІІ т. о., с което е отменено определение № 1477 от 16.05.2025 г. по настоящото дело за оставяне без разглеждане на касационната жалба и делото е върнато на настоящия състав за продължаване на съдопроизводствените действия/ в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, Софийски градски съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, по който в тежест на ищеца е да докаже следните правопораждащи юридически факти: обедняване на ищеца; обогатяване на ответника и връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗЗД правото по ал. 1 възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити. Въззивният съд не е споделил извода на районния съд, обусловил отхвърлянето на иска, основан на твърдяното неоснователно обогатяване на ответника – собственик на лизинговия автомобил, че ищецът разполага с иск на договорно основание срещу възложителя на процесния ремонт В. Ж. – лизингополучател с оглед установеното по делото, че между ищеца и Ж. е възникнало облигационно правоотношение по договор за изработка с предмет ремонта на автомобила. В атакуваното решение са изложени съображения, че съгласно т. 11 от ППВС № 1/1979 г. възможността на едно лице да защити своето право с определен иск спрямо други лица не отнема възможността му да се защити с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД спрямо трети лица, по отношение на които няма друг иск, ако те са се обогатили. В този смисъл въззивният съд е счел, че наличието на иск на договорно основание срещу възложителя на ремонта – В. Ж., не препятства ищеца да защити правата си срещу собственика на автомобила. Доколкото не са наведени твърдения за наличието на договорни или друг вид облигационни отношения с ответника – собственик на процесния автомобил, съдът е обсъдил подробно събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и заключение на съдебно-счетоводна експертиза относно извършения ремонт. Приел е, че от работна карта № 22/08.03.2022 г., приемо-предавателен протокол от 08.03.2022 г., както и от показанията на свидетеля К. – служител на ответното дружество се установява, че процесният л. а. марка „БМВ“, модел 5 ЕР РЕИХЕ, рег. [рег.номер на МПС] е бил предаден за ремонт от лицето В. Ж., който е ползвал автомобила на основание договор за лизинг с ответното дружество, в сервиза на ищцовото дружество в края на м. февруари 2022 г., като автомобилът не е бил в движение и е докаран с „Пътна помощ“; на лекия автомобил е бил извършен ремонт с посоченото в исковата молба съдържание относно подменени части, като впоследствие на 08.03.2022 г. представител на ответника – лицето Й. К. е получил процесния автомобил след ремонта и същият е бил на собствен ход. Съставът на въззивния съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че състоянието на процесния автомобил преди ремонта не може да се установява със свидетелски показания, доколкото не се касае до обстоятелство по чл. 164 ГПК. Квалифицирал е като ирелевантно за спора възражението на ответника „Кредит Асист“ ЕООД, че Й. К. не е бил упълномощен да получава счетоводни документи, доколкото процесната претенция не се основава на издадената от ищеца фактура. Доколкото по делото е доказано, че ищецът е извършил ремонт на собствен на ответника лек автомобил, съдът е намерил, че е осъществен фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Посочил е, че в случая е налице обогатяване на ответника и обедняване на ищеца, дължащи се на едни и същи факти, тъй като при извършване на ремонта ищецът е направил разходи – за заплащане на вложените в ремонта части, както и за труд, а ответникът като собственик /лизингодател/ на процесния автомобил си е спестил разходите, които иначе би понесъл за отремонтиране на автомобила. Подчертал е, че изводът за наличието на основанието по чл. 59, ал. 1 ЗЗД не се разколебава от нормата на чл. 345, ал. 2 ТЗ, според която разходите по поддържане на вещта са за сметка на лизингополучателя, доколкото същата регламентира вътрешните отношения между лизингодател и лизингополучател и не може се противопостави на трети лица. Съдът е направил извод, че предявеният иск следва да бъде уважен за сумата от 12 306, 38 лв., на колкото според приетото заключение на съдебната автотехническа експертиза възлиза стойността на ремонтните дейности съобразно средните пазарни цени. Като разгледа доводите за недопустимост на обжалваното въззивно решение в касационната жалба и извърши дължимата служебна проверка настоящият състав намира, че не е налице вероятност атакуваното решение да е недопустимо, съответно да е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В случая са налице процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, като не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса. Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на въззивния акт, тъй като в случая отсъства субсидиарност на предявения иск по чл. 59 ЗЗД – обеднелият ищец разполага с друг иск, с който да се защити /чл. 59, ал. 2 ЗЗД/. Дали са налице предпоставките по чл. 59 ЗЗД, включително дали е спазено изискването на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, са въпроси по съществото на спора, а не процесуални въпроси по допустимостта на иска и производството по него. В този смисъл е основаното на т. 9 от ППВС № 1/1979 г. разрешение, дадено с решение № 215 от 29.04.2015 г. по т. д. № 4171/2013 г. на ВКС, І т. о., което изцяло се споделя от настоящия състав. Съгласно задължителните указания по т. 9 на ППВС №1/1979 г., когато законът е поставил на разположение на правоимащия точно определен иск, е недопустимо приложението на общия състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В решението по т. д. № 4171/2013 г. на ВКС, І т. о. е изяснено, че правото да се претендира равностойността на обедняването по реда и на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква в случаите, когато няма друг иск, чрез който обеднелият може да се защити срещу неоснователното обогатяване – чл. 59, ал. 2 ЗЗД, тоест когато няма друга възможност за правна защита при настъпилото неоснователно разместване на имуществени ценности. Възможността да бъде предявен друг иск не води обаче до недопустимост на претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Преценката дали ищецът може да се ползва от реда за защита по чл. 59 ЗЗД може да бъде извършена само с решението по съществото на спора, тъй като съдът следва да се произнесе по възникването и съществуването на заявеното материално право, съответно да прецени дали съществува друг ред за защита, а това налага да бъдат обсъдени събраните по делото доказателства /в този смисъл решение № 148 от 28.02.2006 г. по т. д. №703/2005 г. на ВКС, ІІ т.о./. В случай, че въз основа на направената от него преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, съдът установи, че на разположение на ищеца е друг иск за защита на претендираното от него право, то тогава искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да се допусне по въпроса по т. 1 от изложението на касатора, който в контекста на доводите, с които се обосновава, и правомощията, изяснени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да бъде уточнен в следния смисъл: Дължи ли собственикът на движима вещ, на която е извършен ремонт, заплащането на стойността на ремонта на извършилото го лице, ако последното го е изпълнило по силата на договор с трето лице? Така уточненият въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, следователно по отношение на него е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. По този въпрос е създадена практика на ВКС, намерила израз в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 187 от 22.02.2017 г. по т. д. № 2724/2015 г. на ВКС, І т. о., посочено в изложението на касатора. В него е прието, че институтът на неоснователно обогатяване е уреден като източник на облигационни задължения, за да се предотврати неоснователното разместване на имуществени блага. Елементите на общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД са: обогатяване на едно лице за сметка на друго; обедняване на другото лице; липса на основание за обогатяването; отсъствие на друга възможност да бъдат защитени интересите на обеднелия. В хипотеза, когато при изпълнение на валиден договор престацията на едната от страните е за осъществяване на резултат и той е постъпил в патримониума на трето за договора лице, не е налице обедняване за изпълнителя. Престирането от него е в изпълнение на задължение, произтичащо от договора. Дори и насрещната страна по договора да не е извършила своята престация, последната се дължи и представлява своеобразен еквивалент на вече престираното от изпълнителя. С оглед на изложените съображения е дадено разрешението, че собственикът на имот, в който са били извършени подобрения в изпълнение на валиден договор между подобрителя и трето лице, не дължи заплащането им на подобрителя. Поради това касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие с практиката на ВКС по уточнения правен въпрос, значим за изхода на делото. По останалите въпроси в изложението на касатора, които по същество представляват доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила и необоснованост на въззивния акт, настоящата инстанция ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК. Не следва да бъдат разглеждани доводите на касационния жалбоподател за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, след като е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът „Кредит Асист“ ЕООД, [населено място] следва да внесе държавна такса в размер на 125, 84 евро по сметката на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение