Определение № 5014 от 04.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4534/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1101 от 27.02.2024г. по в.гр.д. № 7561/2021г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 20084554 от 01.04.2021 г. на СРС по гр. д. № 20078/2010 г. в частта, с която на основание чл. 349, ал. 2 ГПК, е поставен в дял на Е. Ц. Ш. следният недвижим имот: апартамент № 59, находящ се в [населено място],[жк], на [улица], [жилищен адрес] застроен върху 44, 99 кв. м., заедно със зимнично помещение, при съседи: коридор, Ц. и Н. Б. и Н. Б., заедно с 1, 205 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, върху която е построен жилищният блок, при условие, че в 6 - месечен срок от влизане в сила на съдебното решение, Е. Ц. Ш. заплати на О. Е. Р. М. сумата за уравняване. Със същото решение след отмяна на първоинстанционното решение в частта му, с която е присъдена дължимата се за уравнение на дяловете сума, е осъдена Е. Ц. Ш. да заплати на О. Е. Р. М., конституиран на мястото на Л. М. М., сумата за уравнение на дела му в размер на 42 544, 47 лв., заедно със законната лихва от влизане в сила на решението до окончателното изплащане.

Против въззивното решение е постъпила касационна жалба на О. Е. Р. М., чрез назначения му особен представител адв. С.. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулиран следните правни въпроси:

1. Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събраните по делото доказателства, които са релевантни за спора, при постановяване на съдебното решение? Сочи се противоречие с решение № 243 от 15.01.2021 г. по гр.д.№ 481/2020г. на ВКС, IV г.о. и решение № 63 от 17.07.2015 г. по търг.д.№ 674/2014г. на ВКС, II т.о.

2. Притежаване на имот с характер на жилищен извън България, съставлява ли пречка за възлагане? Необходимо ли е събиране на доказателства при наличие на данни за вероятността съделителят да притежава такъв имот извън България?

В срок е постъпил отговор от Е. Ц. Ш., чрез адв. П., в който се поддържа че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е изразено становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение е допуснато да се извърши делба на процесния апартамент, при квоти: за Л. М. М. - 3/8 ид. части и за Е. Ц. Ш. - 5/8 ид. части. Съделителят Л. М. е починал и на негово място е конституиран наследникът му по закон - О. Е. Р. М..

Съдът е приел, че е установено по делото, че процесният имот е неподеляем, като претенцията на съделителката Ш. за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК е основателна. За да направи последния извод, въззивният съд е изложил мотиви, че от показанията на свидетелката В. К. се установява, че към момента на откриване на наследството -21.09.1992 г. съделителката е живяла в имота. Прието е също, че по делото не се установява тя да разполага с друг жилищен имот. Съдът е посочил, че непритежанието на друго жилище е отрицателен факт и начините да бъде доказан този отрицателен факт са посредством официални документи, които потвърждават факта или посредством установяване на верига от положителни факти, които водят до несъмнен извод, че отрицателният факт е осъществен. В случая са представени официални документи - справки от Службата по вписванията, от които се потвърждават твърденията на съделителката, че не притежава друг жилищен имот.

Въззивният съд като е взел предвид заключението на приетата във въззивното производство съдебно- техническа експертиза е приел, че пазарната стойност на имота е 117 729, 72 лв. и съделителката Е. Ш. дължи на О. Е. Р. М. сума за уравнение на дела му в размер на 42 544, 47 лв.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първия правен въпрос не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, според която въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението й трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден обоснован отговор. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника е съществено нарушение на процесуалните правила. В случая въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е посочил кой факт въз основа на кои доказателства намира за установен и по – конкретно се е обосновал въз основа на кои доказателства счита, че са налице предпоставките за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК.

По отношение на първия от въпросите, формулирани в т. 2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото не е във връзка с решаващите изводи на въззивния съд. В обжалваното решение въззивният съд не е приел за установено, че съделителката Ш. притежава жилище в чужбина и съответно не са излагани мотиви за възможността неподеляемо жилище да бъде възложено по реда на чл. 349, ал.2 ГПК на съделител, притежаващ жилищен имот извън България. По втория въпрос, поставен в т. 2 от изложението, също не следва да се допуска касационно обжалване. Хипотезите, в които за въззивния съд възниква задължение служебно да събере доказателства, са разяснени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, като въпросът не е обоснован с доводи, че въззивният съд е процедирал в противоречие с приетото в цитираното ТР. След като по поставения въпрос е налице задължителна практика на ВКС, то и не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като не се поддържа въззивният съд да е процедирал в разрез с постановките на ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Следва да се отбележи, че извън случаите, описани в посоченото ТР, въззивният съд не е длъжен служебно да събира доказателства, защото това би било в разрез с принципите на състезателното начало в процеса и за равенство на страните, както и с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, въвеждаща задължение за страната да докаже фактите, на които основава своите искания и възражения. Касаторът не поддържа, че въззивният съд е отказал събирането на доказателства, които своевременно са били поискани от страната, за да се извършва преценка дали въззивният съд се е произнесъл по въпроса за приложението на чл. 266 ГПК в съответствие с практиката на ВКС.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и не са явно необосновани.

С разпореждане № 18220/25.07.2024 г. въззивният съд е дал указания на Е. Ц. Ш. в 10-дневен срок да представи доказателства за внесено по сметка на ВКС възнаграждение в размер на 1 200 лв. за адв. С. - особен представител на касатора. Разпореждането е съобщено на процесуалния представител на Е. Ц. Ш. на 15.08.2024г., като сумата не е внесена. Процесуалното представителство по чл. 47, ал. 6 ГПК е възмездно (чл. 36, ал. 1 ЗА) и за положения от адвоката труд се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото и щом като възнаграждението е определено, но не е внесено от задължената страна, съдът следва да постанови принудителното му събиране по реда на чл. 77 ГПК.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение