Определение № 50674 от 19.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2671/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място] срещу решение № 163/01.07.2021 г. по в.гр.д. № 732/2021 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260297/16.02.2021 г. по гр.д. № 1619/2020 г. на Бургаски районен съд за осъждане на настоящия касатор да заплати на Г. С. Г. сумата от 8000 лв. и на М. Николова Ч. сумата от 4000 лв., представляващи застрахователно обезщетение по покрит застрахователен риск – смърт от заболяване, поет с договор за обществена поръчка № ВСС-14770/06.11.2017 г., сключен между „Дженерали Застраховане“ АД и Висшия съдебен съвет, а именно за смъртта на застрахованото лице Й. Николова Г. на 22.12.2018 г., настъпила в резултат на заболяване, ведно със законната лихва от 04.03.2020 г. до окончателното изплащане на вземането. Касаторът поддържа, че решението е неправилно и са налице предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касация Г. С. Г. от [населено място] и М. Николова Ч. от [населено място] оспорват касационната жалба. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че между Висшия съдебен съвет и „Дженерали Застраховане“ АД е сключен договор за обществена поръчка № ВСС-14770/06.11.2017 г. за групова застраховка „Злополука“ и допълнително покрити рискове на работещите в съдебната система /съдии, прокурори, служители и други/, с период на застрахователното покритие от 00:00 часа на 01.01.2018 г. до 24:00 часа на 31.12.2020 г., както и че застраховано лице по договора е Й. Николова Г., която е работила по трудово правоотношение като съдебен деловодител в Бургаска окръжна прокуратура. Съобразил е представената по делото медицинска документация и заключението на СМЕ и е приел за установено, че на 28.11.2017 г. Й. Г. е диагностицирана със заболяване „карцином на ляв бъбрек“; на 14.12.2017 г. е извършено оперативно отстраняване на бъбрека й; на 22.01.2018 г., вследствие влошаване на състоянието й, е диагностицирано ново заболяване – на белите дробове; на 19.11.2018 г. е постъпила за лечение в МБАЛ по Белодробни болести „Света София“ – [населено място], с диагноза „Двустранна пневмония“, като след изписването от болницата е починала в дома си на 22.12.2018 г., с диагноза „Злокачествено заболяване, предизвикано от метастази“. Апелативният съд е приел за безспорно още, че смъртта на Й. Г. е настъпила по време на действието на процесния договор, както и че ищците са нейни законни наследници – съпруг и сестра. По спорния въпрос дали смъртта на Й. Г. представлява покрит застрахователен риск по договора въззивният съд, вследствие тълкуване на клаузите на договора в съвкупност с клаузите от Общите условия, е изложил съображения, че приложими относно началния момент на застрахователното покритие са разпоредбите от договора. Поради това е приел, че заболяването на Й. Г. „карцином на ляв бъбрек“, като диагностицирано на 28.11.2017 г., е установено преди началото на периода на застрахователното покритие по договора. Едновременно с това, не е споделил доводите на застрахователя, че са приложими разпоредбите на т.94 и т.9.11 от Общите условия, изтъквайки несъответствието между условията за изплащане на обезщетението по договора и по Общите условия. Акцентирал е, че именно поради спецификата на груповата застраховка на лица, работещи в специфична обществена сфера /съдебната власт/, в договора са предвидени отклонения от стандартните застрахователни договори, като приложението на Общите условия е предвидено, само когато те са в съответствие и не противоречат на клаузи от договора или останалите му приложения. С оглед на тези съображения, като е приел за приложима клаузата на т.2.2.1 от договора и идентичните й т.6.2.1 и т.8 от Приложение № 1 – техническа спецификация, т.2.1 и т.9 от Предложението на застрахователя /Приложение № 2/, въззивният съд е достигнал до извода, че настъпилата в периода на застрахователното покритие смърт от заболяване на Й. Г. представлява допълнителен застрахователен риск и за застрахователя възниква задължението да заплати застрахователно обезщетение на законните й наследници. В допълнение, решаващият състав е изложил съображения, че дори и да се приемат за основателни доводите на застрахователя относно приложението на т.94 от Общите условия, предвиждаща изплащане на обезщетение, при условие че заболяването е диагностицирано за първи път в периода на застрахователното покритие на договора и смъртта е настъпила в същия период, смъртта от заболяването на Й. Г. отново ще представлява покрит застрахователен риск, тъй като е настъпила в резултат на заболяване на белите дробове, диагностицирано по време на действието на договора – на 22.01.2018 г. В тази връзка е изтъкнал, че по делото не е установено по несъмнен начин, че метастазите на белия дроб имат връзка с установения тумор в левия бъбрек. Позовал се е още и на съждението на първоинстанционния съд, че според т.94 от Общите условия е ирелевантно дали диагностицираното заболяване, довело до смъртта на застрахования, е предизвикано от друго предхождащо заболяване, както и дали е възникнало след лечение на предхождащо заболяване. По отношение на размера на застрахователното обезщетение апелативният съд е счел за неоснователно оплакването на ответника, че първоинстанционният съд не е съобразил т.6.1 от договора, предвиждаща задължението на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение на законните наследници в размер на 12 000 лв., съответно не е присъдил на всеки от ищците сумите от по 6000 лв. Изтъкнал е, че употребеният израз „законни наследници“ е определящ кръга от правоимащи лица, но сочи и че при изплащане на дължимите суми в рамките на общия размер от 12 000 лв. застрахователят следва да съобрази разпоредбите на Закона за наследството относно квотите на наследяване. Заключил е, че това обстоятелство е съобразено от първоинстанционния съд, както и че ищците са предявили исковете си в тези размери, приемайки за правилен и законосъобразен именно този начин на разпределение между тях на застрахователното обезщетение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че правните въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК представляват оплаквания срещу извършената от съда преценка на доказателствата и имат отношение към основанията по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на решението. Без да сочи коя от допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК обуславя допускане на касационно обжалване, поставя следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да се съобрази със заключението, предоставено от назначен от съда експерт в област, в която съдът няма експертиза и специални познания?“; 2. „Намират ли приложимост общите условия на застрахователя, които са елемент от състезателната процедура по възлагане на обществена поръчка, във връзка с Договор № ВСС-1477/17.11.2017 г. и тяхното дерогиране в Договора за обществена поръчка, който изключва от приложното поле Общите условия на застрахователя, не представлява ли нарушение на императивна правна норма на Кодекса за застраховането – чл.345, ал.5 и ал.9?“; 3. „Налице ли е противоречие между клаузите в Договор № ВСС-1477/17.11.2017 г. и Общите условия по застраховки „Злополука“ и „Заболяване“, неразделна част от договора за застраховка?“; 4. „Правилно ли е заболяването – предмет на покритие по договора за застраховка, като предпоставка за реализиране на риска – смърт от заболяване и смъртта, дължаща се на заболяването, да се разглеждат като фактически състав /едно цяло/, реализиран в периода за застрахователно покритие?“; 5. „Приложим ли е законът за наследството при определяне квотите на разпределение на застрахователната сума при реализиран риск – смърт от заболяване при липса на изрична уговорка за това и предвид законовото указание, че получените от застраховката суми не влизат в масата на наследството?“. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Според задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3, т.1 на същата правна норма. В случая, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани пет въпроса, без позоваване и обосноваване на съответните допълнителни селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, касационната инстанция може само да конкретизира, уточни и квалифицира правния въпрос, но не може да обосновава служебно наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК. Само посочването на нормата на чл.280, ал.1 ГПК не се квалифицира като допълнително основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Само по себе си това е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. От друга страна, дори изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК да съдържаше позоваване на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, отново щяха да липсват основания за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси, както и касаторът е посочил, са свързани с правилността на обжалваното решение и предполагат извършването на нов анализ на релевантните за спора факти, доводите и възраженията на страните и събраните доказателства. По аргумент на т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, твърдяната неправилност на въззивното решение не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК и не може да аргументира наличието на основанията за допускане на касационно обжалване. На следващо място, не е налице и наведеното в касационната жалба основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В хипотезата на очевидна неправилност въззивното решение трябва да страда от особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не е засегнато от тези пороци. Отделно, бланкетното посочване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, както и обвързването му с разпоредбата на чл.281, т.3 ГПК не може да се квалифицира като самостоятелно изложени аргументи относно тезата за очевидна неправилност на решението. Очевидната неправилност не е тъждествена на касационните основания за неправилност на въззивния акт и е независима от въпросите, поставени в изложението чл.284, ал.3, т.1 ГПК, поради което нейното приложно поле следва да бъде ясно обосновано. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. По разноските. На основание чл.81 ГПК и според списък по чл.80 ГПК и представения договор за правна защита и съдействие от 12.10.2021г., касаторът следва да заплати направените от ответниците разноски за касационното производство общо в размер на 900 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд