Определение № 891 от 10.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 219/2023 г.

Производството е по чл. 288 и чл. 274 ГПК. Образувано е по касационни жалби с вх. № 18763/01.09.2022 г. и с вх. № 26021/05.12.2022 г., подадени от „Телесофт Консултинг“ ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, съответно срещу: 1/ решение № 379 от 08.06.2022 г. по в. т. д. № 229/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260811 от 20.05.2021 г., постановено по т. д. № 694/2019 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-13 -ти състав в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 55 000 евро, представляваща частичен иск – част от усвоен кредит по договор за овърдрафт № 904-1048016/25.08.2014 г., ведно със законната лихва върху вземането, считано от 10.09.2019 г., до окончателното ѝ изплащане, както и в частта, с която е потвърдено определение № 265723 от 21.12.2021 г., постановено на основание чл. 248 ГПК по същото дело; 2/ решение № 630 от 11.10.2022 г. по в. т. д. № 229/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на „Телесофт Консултинг“ ООД за допълване по реда на чл. 250, ал. 1 ГПК на постановеното по делото въззивно решение. В подадената касационна жалба с вх. № 26021/05.12.2022 г. е инкорпорирана и частна жалба срещу решение № 630 от 11.10.2022 г. по в. т. д. № 229/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта му, имаща характер на определение, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на „Телесофт Консултинг“ ООД за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта относно разноските, присъдени в полза на „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД за въззивната инстанция. Касаторът счита, че обжалваното основно въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд, независимо от своевременно направените оплаквания по доклада по чл. 146 ГПК, не е обсъдил същите с аргумента, че срокът за релевирането им е преклудиран, което не отговаря на фактите по делото и е довело до постановяване на решението при недоказан размер на претенцията на ищеца. Същата теза обосновава и с твърдението, че е налице противоречие между писменото заключение на вещото лице и заявеното от него при изслушването му в о. с. з. относно размера на дължимата сума, поради което размерът на претендираната главница е останал недоказан. Касаторът навежда оплаквания за допуснато от въззивния съд нарушение на разпоредбите на чл. 95 и сл. ЗЗД и чл. 293, ал. 3 ТЗ, доколкото ищецът незаконосъобразно е обявил предсрочна изискуемост на кредита, нарушил е чл. 2 от сключения между страните Договор за овърдрафт № 904-10480016/25.08.2014 г., не е предоставил договорената услуга за целия срок на договора и едностранно е закрил сметката на ответника, с което го е възпрепятствал да изпълни задълженията си по договора и го е лишил от достъп до финансовия ресурс преди изтичане договорния срок, поради което не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. Твърди допуснато от въззивния съд превратно тълкуване на постановените по делото определение № 164 от 19.01.2021 г. по в. ч. гр. д. № 137/2021 г. на САС и потвърждаващото го определение № 208 от 07.05.2021 г. по ч. т. д. № 877/2021 г. на ВКС, в резултат на което неправилно не е разгледал по същество направеното възражение за прихващане по чл. 371 ГПК. Касаторът сочи и нарушения на въззивния съд, изразяващи се в несъобразяване с чл. 7.1. от подписания между страните договор, предвиждащ, че случай на трансформиране на овърдрафта в кредит на вноски, последният ще бъде преобразуван като за първия шестмесечен период размерът му ще се фиксира към деня, предхождащ датата на падежа на овърдрафта, както и в постановяване на решението без отчитане на разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИП. Предвид изложеното претендира отмяна на основното въззивно решение и отхвърляне на исковата претенция на ищеца, както и присъждане на разноските за всички съдебни инстанции. По отношение на решението в частта, с която е потвърдено определението по чл. 248 ГПК, се твърди незаконосъобразност и необоснованост на въззивния акт, доколкото е налице частично отхвърляне на претенцията за законна лихва, в резултат на което и съобразно правилата на чл. 78 ГПК ответната страна има право на разноски, както и с оглед обстоятелството, че ответникът не е дал повод за завеждане на иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а именно: 1. Следва ли въззивният съд да допусне за събиране доказателства, които са били своевременно поискани от ответника още в отговора на исковата молба, и чрез същите може да бъде оборен размерът на заявената искова претенция от страна на ищеца?; 2. Следва ли въззивният съд да постановява решение, без да е изяснена фактическата обстановка по делото – без да бъде определен точният размер на частичното задължение, тъй като е налице противоречие между депозираното становище на вещото лице и заявеното от него при изслушването му в о. с. з.?; 3. Следва ли въззивният съд при постановяване на осъдително решение срещу ответника да вземе под внимание и противоправното поведение на ищеца, а именно: отказване на достъп до разплащателни сметки, едностранно закриване на разплащателна сметка, отказване на предоставяне на договорен финансов ресурс, незаконосъобразно обявяване на предсрочна изискуемост на отпуснат овърдрафт? Дали действията, извършени по време на действието на валиден и правнообвързващ договор, от кредитора - ищец, а именно: отказване на достъп до разплащателни сметки, едностранно закриване на разплащателна сметка, отказване на предоставяне на договорен финансов ресурс, незаконосъобразно обявяване на предсрочна изискуемост на отпуснат овърдрафт, представлява недаване на необходимото съдействие за изпълнение на парично задължение по смисъла на чл. 95 ЗЗД и дали в този случай кредиторът изпада в забава с последиците на същата по чл. 96 ЗЗД?; 4. Представлява ли процесуално нарушение на правилата непроизнасянето на въззивната инстанция по направено възражение за прихващане по чл. 371 ГПК, ако в хода на делото е обжалвано определението, постановено в о. с. з. на първа инстанция, за неприемане на възражението по чл. 371 ГПК поради преклудираност и същата жалба не е разгледана по същество от висшестоящите инстанции?; 5. Представлява ли последващ съдебен контрол произнасянето по същество по направено възражение за прихващане по чл. 371 ГПК, ако в хода на делото е обжалвано определението, постановено в о. с. з., за неприемане на възражението по чл. 371 ГПК поради преклудираност и същата жалба не е разгледана по същество от висшестоящите инстанции?; 6. Следва ли въззивният съд да провери наличието на предпоставки за уважаване по същество на направено възражение за прихващане по чл. 371 ГПК, ако в хода на делото е обжалвано определението, постановено в о. с. з., за неприемане на възражението по чл. 371 ГПК поради преклудираност и същата жалба не е разгледана по същество от висшестоящите органи?; 7. При уважаване на предявения иск само на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, следва ли съдът при постановяване на решението да вземе под внимание и клаузите в процесния договор, които предвиждат трансформиране на усвоената сума в анюитетен кредит?; 8. Заплащането на държавна такса от страна на ответника по успешно приключило оспорване на допусната обезпечителна мярка в исков процес с постановено решение в полза на ищеца, представлява ли разход за ответника, който трябва да му бъде присъден по сила на чл. 78 ГПК, или може да се класифицира като причинена вреда в размера на държавната такса? и 9. С оглед разпоредбата на чл. 6 ЗМДВИП следва ли съдът в мотивите и в диспозитива на решението изрично да посочи периода за дължимост на лихвата, като произнасянето следва да бъде съобразено и със съдържанието на разпоредбата на чл. 435 ГПК, където лимитирано са посочени подлежащите на обжалване актове на ЧСИ, като в съдържанието на нормата изрично не е посочено, че може да се обжалва периодът на дължимата лихва, и константната съдебна практика, че ЧСИ изпълнва диспозитива на решението, без да има възможност да го променя? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика на ВКС, в противоречие с която счита, че се е произнесъл въззивният съд: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 1, определение № 308 от 31.05.2022 г. по т. д. № 294/2022 г. на I т. о. – по въпрос № 2, определение № 122 от 27.02.2013 г. по т. д. № 476/2012 г. на II т. о. – по въпросите под № 3, определение № 208 от 07.05.2021 г. по ч. т. д. № 877/2021 г. на II т. о. – по въпрос № 4, решение № 60107 от 22.12.2021 г. по т. д. № 523/2020 г. на I т. о. – по въпрос № 5 и решение № 103 от 01.08.2017 г. по гр. д. № 61323/2016 г. на IV г. о. – по въпрос № 6. По формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси №№ 7 – 9, вкл., касаторът твърди наличието на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като счита, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Освен по поставените въпроси, искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение - като е приел, че „ответното дружество е оспорило предявените искове по основание“, въпреки че в ОИМ и ДОИМ ответникът изрично е оспорил като недоказан размера на главницата, съдът е изградил изводите си върху факти, които не съответстват на тези по делото и поради това същите са формирани в грубо нарушение на правилата на формалната логика, което е довело до недопускане, като преклудирани, на доказателствени искания за оспорване на размера на претендираната главница и лишаване на ответника от процесуални права. В касационната жалба срещу допълнителното въззивно решение касаторът поддържа оплаквания за неговата неправилност, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че въззивният съд, като инстанция по същество, е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други – не. Твърди, че въпреки тези задължения на въззивния съд и в нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК доводите му за нарушения на процесуалните му права, изразяващи се в провеждане на о. с. з. на 26.02.2020 г. без ответникът да е бил представляван от подготвен адвокат и без да бъде отчетена утежнената епидемична обстановка в страната, като явилият се в проведеното на 26.02.2020 г. о. с. з. адвокат изрично е посочил, че поради краткото време от упълномощаването му (по-малко от един ден) не е имал достъчно време да се запознае с делото; както и провеждане на о. с. з. на 24.06.2020 г. без ответникът да е бил редовно призован и при изрично позоваване на това обстоятелство с искане за отлагане на делото с цел спазване императивните изисквания на закона, не са били посочени и обсъдени в мотивите на решение № 379 от 08.06.2022 г. по в. т. д. № 229/2022 г. на Софийски апелативен съд. Именно липсата на произнасяне по целия предмет на спора – вкл. нарушените процесуални права, с който съдът е бил сезиран, според касатора е довело до непълнота на основното въззивно решение, поради което моли за отмяна на решение № 630 от 11.10.2022 г. по в. т. д. № 229/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази касационна жалба се поставят следните въпроси, по които според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. Представляват ли посочените във въззивната жалба процесуални нарушения: лишаване от адвокатска защита поради утежнената епидемична обстановка в страната; провеждане на о. с. з. без редовно призоваване на страните и при изрично противопоставяне на нередовно призована страна, част от цялото искане на страната за отмяна на първоинстанционното решение? и 2. Непроизнасянето по наведените във въззивната жалба доводи за процесуални нарушения води ли до постановяване на непълно решение, което следва да се допълни по реда чл. 250 ГПК? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на първия въпрос касаторът се позовава на следната съдебна практика: т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 479/2021 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 70 от 17.06.2021 г. по гр. д. № 3460/2020 г. на ВКС, I г. о., а по втория формулиран въпрос поддържа наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл 280, ал. 1, т. 3 ГПК Касаторът бланкетно навежда и основанието за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. В подадената частна жалба срещу решение № 630 от 11.10.2022 г. по в. т. д. № 229/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта му, имаща характер на определение, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на „Телесофт Консултинг“ ООД за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта относно разноските, присъдени в полза на насрещната страна за въззивната инстанция, жалбоподателят излага, че съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакцията към момента на постановяване на обжалваното решение) и при цена на иска 55 000 евро дължимите на банката разноски за платено адвокатско възнаграждение са в размер на 3 681.41 лв., като към него не следва да се начислява ДДС, тъй като страната не се е позовала нито в списъка по чл. 80 ГПК, нито в последното о. с. з., че в случая е приложима разпоредбата на § 2а от ДР на Наредбата, както и не е представила доказателства за това, поради което размерът на дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде намален до минимума, посочен в Наредбата, без включен ДДС. В писмени отговори „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД, чрез процесуалния си пълномощник, излага подробни съображения за отсъствие на релевираните от касатора основания за допускане на основното и допълнителното въззивно решение до касационно обжалване и за отмяната им като неправилни. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение. Що се отнася до частната жалба на „Телесофт Консултинг“ ООД в постъпилия отговор се поддържа становище за нейната недопустимост, поради преклузия на възраженията срещу размера на претендираното адвокатско възнаграждение, а по същество – за нейната неоснователност, по съображения, че нито в ЗАдв, нито в ГПК, нито в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е предвидено задължение за страната, претендираща разноски, да опише изрично искането за присъждане на начисления ДДС. Напротив – предвиден е автоматизъм в прилагането на § 2а от ДР на Наредбата и не е нужно изрично позоваване на основанието за начисляване на ДДС. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове. Инкорпорираната във втората касационна жалба частна жалба също е допустима – насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в рамките на указания от въззивния съд срок. За да постанови обжалвания краен резултат по основното въззивно решение, при съобразяване с пределите на въззивното производство и при преценка на данните по делото, въззивният съдебен състав е посочил, че по отношение на спорния въпрос относно реалното отпускане и усвояване на кредита, както и за неговия размер, изслушаното пред първоинстанционния съд вещо лице по основната и допълнителната съдебно-счетоводна експертиза е установило, че кредитът е отпуснат съобразно уговореното в договора и анексите между страните по делото, а усвоеният му размер към 21.11.2021 г. възлиза на 149 418.47 евро; кредитополучателят е осчетоводил усвоения кредит за периода 29.09.2014 г. – 20.11.2018 г. като такъв в размер на 149 418.47 евро по дати, посочени в приложение № 1 към основното заключение; за погасяване на главницата по кредита са отразени няколко счетоводни записвания: на 02.01.2019 г. – 3 553.32 евро, с основание първа вноска по погасителен план, и на 11.04.2019 г. – 3 732.52 евро главница – втора вноска по погасителен план, която сума е наредена от ЧСИ Х.; според счетоводните записвания на банката към 21.09.2020 г. дължимата сума по главницата е в размер на 142 714.16 евро. При тези данни отразяването от ответника в счетоводните му записвания на факта на усвояване на кредита безсъмнено сочи на извод, че кредитът е бил реално отпуснат и усвоен от него, поради което и възраженията му в обратната посока са отхвърлени. Съдът е приел, че противно на поддържаното във въззивната жалба ответникът не е въвел твърдения в отговорите срещу исковата молба, както и в хода на цялото първоинстанционно производство, че е погасил задължението си по договора за кредит, вкл. и частично, чрез плащане, поради което така установените факти предпоставят правилност на решаващия извод на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск поради настъпване в хода на производството пред него на правнорелевантния факт на изтичане на срока на обвързващия страните договор за овърдрафт, установен с анекса от 24.09.2015 г., който е 09.09.2019 г. При съобразяване на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, въззивният съд е споделил крайния извод на първата инстанция, че при дължимата преценка за основателността на предявения иск с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене пред него, е изтекъл договореният между страните падеж на цялото задължение по кредита, поради което и то е станало изцяло изискуемо на това основание. Тъй като по размер искът е предявен като частичен – за сумата от 55 000 евро, за която въззивникът не е твърдял, нито ангажирал доказателства да е извършвал погасяване, то в съответствие с установеното от съвкупния анализ на доказателствата същият правилно е уважен в пълния му предявен размер, ведно със законната лихва върху него, считано от 10.09.2019 г., до окончателното му изплащане. За неоснователни са приети оплакванията за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, изразяващи се в непълнота на доклада и препятстване на страната да ангажира доказателства в подкрепа на становището си по иска, вкл. по отношение извършването на частично погасяване на задължението по договора за кредит. Въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд не е указвал на ответника, че има тежестта да установи факта на плащане по главницата, тъй като нито той, нито ищецът са твърдели при размяна на книжата, вкл. след обявяване на доклада на СГС по чл. 146 ГПК за окончателен, настъпването на този факт, като при липса на такива твърдения не може да се вмени в тежест на съда липсата на указания към страните за установяването му. Следователно първоинстанционният съд правилно не е допуснал събиране на доказателства за установяването на факта на извършване на плащане от страна на кредитополучателя в изпълнение на задължението му по договора за кредит, а искането за установяване на този факт, вкл. чрез допускане събирането на доказателства пред въззивната инстанция, е счетено за преклудирано по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК. Отхвърлени от въззивния съд са и оплакванията за допуснати от първоинстанционния съд нарушения, изразяващи се в неприемане, респ. – непроизнасяне, по въведеното от ответника възражение за прихващане по съображения, че определението на СГС от 25.11.2020 г., с което е оставил без уважение молбата на „Телесофт Консултинг“ ООД за приемане за съвместно разглеждане в производството на направеното от него възражение за прихващане, е окончателно и законът не предвижда по отношение на същото осъществяването на последващ съдебен контрол. Последното означава, че с влязло в сила съдебно определение възражението за прихващане не е въведено като предмет на производството по настоящото дело и правилно първоинстанционният съд не се е произнесъл по него с обжалваното решение. Според въззивния съд, на отделно и самостоятелно основание обжалваното решение не се явява незаконосъобразно, вкл. и при разглеждане на въведеното възражение по същество, доколкото от изложените съображения в молбата на л. 353 от първоинстанционното дело и доводите, наведени в откритото с. з. от 25.11.2020 г., следва, че същото е за сумата от 16.01 лв., представляваща заплатената от въззивника държавна такса за въззивно обжалване на определението, с което е допуснато обезпечение в развилото се обезпечително производство по обезпечаване на предявения в настоящото производство осъдителен иск. Т. е. материалноправното възражение за прихващане е за вземане за разноски, сторени в паралелно развилото се обезпечително производство. Съобразно задължителните указания в т. 5 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спорът по същество, и съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните последици от решението. С оглед горното въззивната инстанция е приела, че направените разноски от ответника в хода на обезпечителното производство следва да останат в негова тежест, предвид уважаването на предявения иск. Относно оплакването, че обжалваното решение е постановено при неизяснена фактическа обстановка и в противоречие с материалния закон (чл. 430, ал. 1 ТЗ), въззивният съд е счел, че съвкупният анализ на всички приобщени по делото доказателства установява безсъмнено обвързването на страните по валидно възникнало облигационно правоотношение – договор за овърдрафт от 25.08.2014 г. и анексите към него, както и настъпването на падежа на задължението на кредитополучателя за връщане на целия кредит овърдрафт, защото договорът е уговорен като срочен с краен срок – 09.09.2019 г. Твърдяното от ответника, че ищецът е претендирал с исковата молба неизпълнение по договор за анюитетни вноски, поради което и като е приел, че задължението е по договор за овърдрафт, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, е отхвърлено като несъответно на данните по делото: в обстоятелствената част на исковата молба ищецът е твърдял факта на възникване на облигационно правоотношение между страните по делото по договор за кредит овърдрафт, трансформиране на кредита от такъв за овърдрафт в договор за анюитетни вноски, както и настъпване на предсрочна изискуемост; в същото време обаче искането към съда е за осъждане на ответника да заплати претендираната сума, като дължима по сключен договор за овърдрафт от 25.08.2014 г., което е съответно на твърдението за възникването на облигационната връзка между страните. Предвид че второто и третото от твърденията на ищеца се приети за недоказани от първоинстанционния съд, а за доказано е прието само това, че страните са се обвързали от договор за овърдрафт при уговорените в него и анексите му параметри, то съответно на установеното по делото и искането към съда, предявеният иск е уважен изцяло и в този смисъл постановеното решение не противоречи на чл. 430, ал. 1 ТЗ. Възражението за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение в частта му, с която е уважено искането на ищеца за заплащане на обезщетение за забава върху търсеното парично вземане под формата на законна лихва, поради неправилно приложение на материалния закон (чл. 6 от ЗМДВИП), също е счетено за неоснователно по съображения, че в случая присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск, като същото е индивидуализирано единствено по период, но не и по размер. Затова и силата на пресъдено нещо се разпростира върху главния иск, но не и върху размера на законната лихва, която подлежи на установяване в изпълнителното производство, където следва да бъде съобразено действието на чл. 6 от ЗМДВИП, а първоинстанционният съд правилно е определил началната й дата – не от предявяване на иска, а от деня, следващ падежа на задължението – 10.09.2019 г., в каквато насока е и разпоредбата на чл. 84, изр. първо ЗЗД. По отношение на частната жалба срещу определение № 265723 от 21.12.2021 г. въззивният съд е изложил мотиви, че се претендира адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., каквото не може да се присъди на юридическо лице, с оглед лимитативно посочените в ал. 1 физически лица, на които може да се предоставя безплатна правна защита. За да остави без уважение молбата на „Телесофт Консултинг“ ООД за допълване по реда на чл. 250, ал. 1 ГПК на въззивното решение съдът е прил, че съгласно чл. 250, ал. 1, изр. първо ГПК страната може да поиска от съда да бъде допълнен постановен по делото съдебен акт само ако съдът не се е произнесъл по цялото ѝ искане, а видно от изложените мотиви и диспозитива на постановеното по делото решение, чието допълване се иска, произнасянето на въззивния съд изчерпва изцяло и напълно очертаното по предмет искане, с което е сезиран Софийски апелативен съд. Решаващият състав е посочил, че доколкото в молбата по чл. 250 ГПК на практика се излага несъгласие с мотивите на въззивния съд, обусловили изхода на делото, тези доводи не са относими към производството по чл. 250 ГПК, защото, вкл. и в случай на непроизнасяне по някои от наведените оплаквания за неправилност на обжалвания пред въззивната инстанция акт, последното не е основание за допълване. Допълнително е изложил, че в конкретния случай се е произнесъл по всяко едно от оплакванията на страната, като подробно ги е разгледал, а твърденията на страната в противния смисъл са оплаквания, с които се цели ревизиране на резултата по делото, което е недопустимо в производство по чл. 250 ГПК. За да остави без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на „Телесофт Консултинг“ ООД за изменение на основното решение в частта относно разноските съставът на апелативния съд е приел, че за присъдените в полза на въззиваемата страна разноски последната е депозирала своевременно списък по чл. 80 ГПК, в който ясно е посочила претендирания размер на заплатеното адвокатско възнаграждение, вкл. е приложила доказателства за това – копие от два броя фактури и извлечение от ел. банкиране, надлежно заверени. Във фактурите ясно е посочено основанието за извършване на плащането, вкл. това, че върху посочената данъчна основа е заплатен и съответният ДДС, като последното е в съответствие с нормата на § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. и с трайната съдебна практика, че при присъждане на възнаграждение за оказана адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение следва да включва ДДС. По приложното поле на касационното обжалване настоящият съдебен състав намира следното: Не са налице предпоставките на закона за селектиране на касационната жалба на „Телесофт Консултинг“ ООД срещу основното въззивно решение. За да се допусне касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК е необходимо касаторът да е формулирал правни въпроси, попадащи в предмета на спора, които са обусловили правната воля на съда за неговия изход и които са разрешени от въззивния съд при наличие на някое от условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, изрично наведени и обосновани от касатора. Ако формулираните въпроси касаят единствено обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, същите нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не подлежат на преценка в производството по чл. 288 ГПК. В случая въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий, съгласно посочената по-горе разпоредба. По отношение на първия въпрос съставът на въззивния съд е приел, че за размера на дължимата главница са събрани достатъчно доказателства посредством заключението на вещото лице по допуснатите експертизи, като по делото не са въведени надлежно твърдения за погашения, въз основа на които нейният размер да бъде редуциран под този на частичния иск. Следователно въпросът дали въззивният съд е следвало да допусне нови доказателства за оборване на размера на заявената искова претенция няма необходимото значение за изхода от спора. Вторият формулиран въпрос (дали въззивният съд следва да постановява решение, без да е изяснена фактическата обстановка по делото, касаеща точния размер на частичното вземане) представлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение и освен това няма значение за крайния резултат по делото, във връзка с гореизложените съображения. Относим към правилността на въззивното решение е и третият поставен въпрос - следва ли въззивният съд при постановяване на осъдително решение да вземе предвид и противоправното поведение на ищеца (отказване на достъп до разплащателни сметки, едностранно закриване на разплащателна сметка, отказване на предоставяне на договорен финансов ресурс, незаконосъобразно обявяване на предсрочна изискуемост на отпуснат овърдрафт), съответно дали горните действия представляват недаване на необходимото съдействие за изпълнение на парично задължение по смисъла на чл. 95 ЗЗД и дали кредиторът изпада в забава с последиците по чл. 96 ЗЗД. Без значение за изхода от спора и несъответен на мотивите на обжалвания съдебен акт е и четвъртият въпрос на касатора - представлява ли нарушение на процесуалните правила непроизнасянето на въззивната инстанция по направеното възражение за прихващане по чл. 371 ГПК, доколкото видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е разгледал по същество възражението за прихващане и го е приел за неоснователно. Свързаният с горния пети въпрос е с неясно значение за разрешаването на спора, тъй като при разглеждането на възражението за прихващане съдът е действал в съответствие с постановените по делото определения на САС и ВКС. Това важи и за шестия въпрос – дали съдът е следвало да провери наличието на предпоставки за уважаване по същество на направено възражение за прихващане по чл. 371 ГПК, ако в хода на делото е обжалвано определението за неприемане на възражението по чл. 371 ГПК поради преклудираност и жалбата не е разгледана по същество от висшестоящите органи; тъй като както се посочи по-горе възражението е разгледано. Седмият въпрос също касае правилността на конкретния съдебен акт, с оглед несподеляне защитната теза на касатора, че според клаузите на сключения договор за овърдрафт усвоената сума е следвало да се трансформира анюитетен кредит. Осмият въпрос е отново свързан с възражението за прихващане, като се отнася до правилността на извода на съда, че платена по делото държавна такса от 15 лв. не може да представлява предмет на възражение за прихващане по същото дело, тъй като тежестта от понасянето й е в зависимост от изхода на материалноправния спор. И по отношение на последния въпрос за приложението на чл. 6 ЗМДВИП при присъждането на законна лихва върху главницата от момента на подаване на исковата молба (респ. от по-късния момент) до окончателното изплащане на задължението настоящият съдебен състав не намира, че същият е от значение за резултата по делото. Въпросът касае изчисляването на размера на законната лихва и доколкото съдът в посочения случай не се произнася по размера й, то не е необходимо изрично да изключва периода от време, през който съгласно ЗМДВИП лихва не тече. Приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК не се установява и по отношение на касационната жалба срещу решението, постановено по молбата с правно основание чл. 250 ГПК. Допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения от вида на наведените от касатора не съставляват самостоятелни основания за отмяна на първоинстанционното решение, още по-малко непроизнасянето по доводите за тяхното наличие води до непълнота на постановения въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 250 ГПК. Свързаните с посочените принципни положения въпроси представляват оплаквания за неправилност на решението, с което искането за допълване е оставено без уважение, освен това по тях не се доказват допълнителните селективни предпоставки, на които касаторът се позовава. Неизпълнението на задължението на въззивния съд да разгледа всички оплаквания в жалбата е порок, който може да доведе до неправилност на съдебния му акт съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, но не и до неговата непълнота, ако съдът се е произнесъл изцяло в рамките на материалноправния спор, повдигнат пред въззивната инстанция. С оглед на това и предвид цитираните от касатора решения на ВКС относно задълженията на въззивния съд по първия въпрос не се установява твърдяното противоречие с практиката по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в контекста на чл. 250 ГПК, а по втория въпрос съответно не се доказва допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. И по двете касационни жалби не се доказва твърдяната от касатора очевидна неправилност на постановените от въззивния съд решения, доколкото тази квалифицирана форма на неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК следва да е пряко установима от мотивите на обжалвания съдебен акт, а в случая от съдържанието на въззивните решения не се обосновава подобен извод. Частната жалба срещу решението с характер на определение по чл. 248 ГПК е неоснователна. Актът на съда в тази част е в пълно съответствие с трайната практика на ВКС по приложението на § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а самият размер (доколкото съдът не е длъжен да се съобразява с посочените в Наредбата минимуми, с или без ДДС, предвид решение С-438/22 от 25.01.2024 г. на СЕС) е съответен на фактическата и правна сложност на спора пред въззивната инстанция и не се налага редуцирането му. При този окончателен резултат от предприетото обжалване право на разноски за делото пред ВКС има ответникът по касация, но такива не следва да му бъдат присъждани предвид липсата на представени доказателства за заплащане от страната на претендираното адвокатско възнаграждение – представен е единствено списък по чл. 80 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение