Определение № 50010 от 31.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 567/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Юробанк България“АД, [населено място] против решение № 1183 от 15.11.2021 г. по гр.д. № 752/2021г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация- Д. М. Ж., чрез пълномощника си –адв. В.Волева е на становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. С определение на Съда на ЕС (седми състав) от 18 октомври 2023 г. по д. C-117/23 г. делото е приключило. С оглед това, с определение №50231 от 04.12.2023г. производството по настоящото дело е възобновено и съответно са налице предпоставки за произнасяне по искането за допускане до касационно обжалване на решението по жалбата на „Юробанк България“АД, [населено място]. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си –адв. Св. Ц. е поддържал основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, като е поставил въпроса –1/“ При постановяване на възивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните, длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства относими към усвояване на кредита в чужда валута…, като изложи съображения защо кредитира факта, че левовата разплащателна сметка на ищцата е била заверена през 2008г.със сумата от 29550лв., а приема за недостоверно писмените доказателства в онази част от експертизата, която установява усвояването на 25281 швейцарски франка през 2008г.“Страната в подкрепа на разбирането си свързано със защитната й теза е изложила пространни оплаквания за неправилност на изводите на съда. Посочено е още, че с решението, предмет на обжалване, съдът бил дал разрешение на въпроса в противоречие с разрешенията дадени с изброена общо- тълкувателна и казуална практика на ВКС. Поставен е въпросът – „В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение в националната валута на страната, а не в чуждестранната валута, уговорена в кредитния договор и кредитът е остойностен в чуждестранната валута и задължението за погасяване в случая е посочено в договора в същата чуждестранна валута, счита ли се договорът сключен в националната валута на страната и в коя валута се дължи връщането на кредита“. Страната е развила оплакванията си за неправилност на изводите на състава. Изброила е и практика на ВКС, която е обобщила като такава свързана с хипотеза на сключен договор за банков кредит, по който цялата сума е предоставена фактически в резервната валута за страната – евро, а не в договорената – швейцарски франкове, а договорът не се счита сключен в резервната валута, а в договорената. Поставени са и редица материалноправни въпроси, по които е поддържано основание по чл.280,ал.1, т.2 ГПК: 1/ „Клаузата в договор за кредит в чуждестранна валута,която предвижда че кредитът следва да се погасява във валутата, в която е договора не представлява ли част от основния предмет на договора…2/ „Какво значение има обстоятелството, че заетата сума по договор за кредит в чуждестранна валута не е била достъпна за кредитополучателите във валутата на кредита“.3/“ В договор за кредит в чуждестранна валута, в който е предвидено, че кредитополучателя използва сумата в националната валута на страната, представлява ли използване на чуждестранната валута“, 4/Какво значение … има обстоятелството, че валутата на кредита е различна от валутата, в която кредитополучателите използват кредита“, 5/ Съществена ли е за основания предмет на договора в чужда валута, уговорката, според която кредитополучателят се съгласява банката да превалутира кредита,при условие, че кредитополучателят не е осигурил на падежа вноска в чуждестранна валута“, 6/ „Следва ли преценката за неравноправност .. да се направи към момента на сключване на договора…“ и :8 „ Изключва ли отговорността на продавача или доставчика от настъпване на събития след сключване на договора за кредит в чужда валута които не зависят от волята на страните“. Касаторът и по тези въпроси е развил пространни оплаквания за неправилност на изводите на състава, в това число и тези свързани с позоваване на практиката на СЕС, по отношение на която, страната е развила своя прочит, в контекста на защитната й теза. В хипотеза на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени въпросите – 1/ „ Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза е в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичаща от договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута.“ 2/“Как експертната компетентност и познания на банката относно обменните курсове и рисковете, свързани с вземане по кредит в чужда валута водят до значителна неравнопоставеност ..“ 3/ „Разяснен ли е от кредитодателя валутния риск от сключване на договора в чуждестранна валута с включването на клауза в договора, която предупреждава кредитополучателя за евентуално увеличение на погасителните вноски..“ и 4 / „ При договор за банков кредит в чуждестранна валута, при който е уговорено, че кредитополучателят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранна валута, означава ли че винаги валутния риск се поема от кредитополучателя“. Страната по допълнителния критерий е развила своето разбиране по приложението на чл.143, чл.145 и чл.147 ЗЗП, разгледала е глобалната финансова криза през 2008г., която според нея не била обект на изследване от ВКС. Направено е и оплакване, че макар и да е извел мотивите си от решение на СЕС съдът не е изпълнил указанието на тази практика да направи преценка относно наличие на неравнопоставеност на договорните клаузи, чрез отчитане на обективната промяна в обстоятелствата. Разгледана е и практиката на ВКС, все с оглед защитната теза на страната, с оглед което е мотивирано и основанието – като развитие на тази практика в насока защитните възражения относно това, че банката е действала добросъвестно в хипотезата на сключените кредити в чуждестранна валута. Страната е поставила и въпросът- „След като предоставяне на банков кредит е финансова услуга, а уговорената възнаградителна лихва е цената на услугата… и лихвата може да се променя през срока на договора, а изменението е свързано с изменение на индекс или лихвен процент, които са извън контрола на банката следва ли съдът да приложи изключението по чл.144, ал.5, т.1 …“ Поддържано е основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът е посочил основанието по чл.280,ал.2-ра пр.3-то ГПК, като е заявил в тази връзка, че съдът „ погрешно“ приел, че кредитът е в лева и към сключване на договора банката могла да прогнозира движението на курса в швейцарски франка, а когато стойността му се намалявала рискът се носел от банката, поради което той не бил прехвърлен изцяло върху потребителя. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава извод за допускане на решението до касационно обжалване. „Юробанк България”АД, чрез пълномощника си не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният от него в раздел І въпрос третира оплакването му, че въззивният съд не е разгледал всички доказателства. Като пояснение към този въпрос, който може да бъде поставен по всеки спор, страната е направила пространно оплакване за необоснованост на изводите на състава, така квалифицирани и от нея- за това, че съдът не бил обсъдил доказателствата „обективно и безпристрастно“, като не е обсъдил експертизата съобразно защитната теза на страната, относно движението на курса на швейцарския франк и отражението върху отношенията между страните, както и отражението на глобалната криза през 2008г. Доводите освен, че са ирелевантни спрямо установеност на общото основание са и фактически необосновани, като изведени от некоректна интерпретация на мотивите на въззивния съд. В случая, въззивният съд подробно и обстоятелствено е мотивирал изводите си по изброените от страната обстоятелства, като общо изразеното несъгласие с тези изводи не означава немотивираност на акта.Същото е относимо и към експертното заключение, подробно обсъдено в рамките на предмета на спор. Поради това и поставеният въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК т.е. не е налице общо основание. Извън това, липсва мотивираност и на допълнителния критерий, като общото изброяване на актове е ирелевантно след като липсва конкретно обосновано противоречие по определен въпрос. В тази насока възпроизвеждането на части от тълкувателна и казуална практика на ВКС не може да обоснове наличие на такова противоречие, което както бе отбелязано следва да е мотивирано конкретно, с оглед решаващ извод на въззивния съд и по поставен въпрос, по който е допуснато правно разрешение в отклонение от така цитираната практика. Предвид изложеното, страната по така формулирания въпрос не обосновава извод за наличие на основен и на допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Поставеният в раздел ІІ въпрос е релевантен, но необоснован като допълнителен критерий, поради липсата на относимост на цитираната общо изброена съдебна практика на ВКС, която и съобразно разглеждането й от касатора е без правно значение за случая, тъй като въвззивният съд не е разглеждал дължимостта на резервната валута, нито нейната заместимост с уговореното относно суми по кредита, а е приел, че по същество страните са се съгласили, че кредитът ще бъде отпуснат в национална валута /“ превалутиран в швейцарски франкове“/, тъй като размерът на кредита е уговорен в български лева- в размер на 30000лв., ще бъде усвоен в лева и връщан също в национална валута. Съдът е обсъдил и доказаните в производството факти, че на 17.06.2008г. левовата сметка на ищцата е била заверена от банката с 29550лв., които ищцата е изтеглила именно от тази сметка, от която е погасяван кредитът. По този начин е обобщил съдът банката още в самото начало на сключване на кредита е придобила допълнителна облага, чрез заплащане на курсовите разлики по определен от нея курс продава на швейцарските франкове, което е извън цената в икономически смисъл на кредитното правоотношение.Прието е също така за доказано наличието на разлика в размера на предоставената от банката и усвоена от кредитополучателя сума по кредита и извършените погасявания, в резултат именно на валутните разлики между швейцарския франк и лева, като тази разлика не е част от основният предмет на договора за кредит, нито представлява цена на финансовата услуга, като е изведено, че е налице печалба на банката за сметка на кредитополучателя. Дори и от въпросите в раздел ІІІ да бъде изведен релевантен, въпреки фактическото им съдържание обосновано със защитната теза на страната по тях не е обоснован допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Страната не обосновава общо твърдяното противоречие, изразено, според нея в това, че съдът дал „неправилно разрешение“ по въпросите, което противоречало на становище на Генералния адвокат и решение С-186 на СЕС. Касаторът не е обосновал разбирането си и в контекста на това, че въззивният съд изрично се е позовавал на тази практика, като не е обобщено и нейното съдържание и разрешения, с оглед общо поддържаното противоречие. Така по решение №С-186 на СЕС, преюдициалното запитване се е отнасяло до тълкуването на чл.3, пар.1 чл.4,пар.2 Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.С това решение е прието, че неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на договора при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът знае. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба и отчитайки по-специално експертната компетентност и познания на продавача или доставчика в случая банката, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута.Съгласно практиката в постановеното от Съда на ЕС решение от 14.03.2013г. по дело С-415/11г. M. A. срещу C. D E. de C., T. i M. /C./, с което във връзка с отправено преюдициално запитване относно тълкуването на приложимата и в случая и съобразена изрично от въззивният съд Директива 93/13г. на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори СЕС се е произнесъл, че чл.3, пар.1 от Директивата да се тълкува в смисъл, че понятието "значителна неравнопоставеност" в ущърб на потребителя трябва да се прецени като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липса на уговорки между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право. " Съгласно решение от 16.01.2014г. по дело С-226/12г., C. P. SA срещу Jose I. Menendez Alvarez "за да прецени евентуалното наличие на значителна неравнопоставеност, запитващата юрисдикция трябва да отчита характера на стоката или услугата, за които е сключен договорът, като вземе предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, както и всички останали клаузи от договора". Съобразно решение от 26.04.2012г. по дело С-472/10г., N. Fogyasztovedelmi Hatosag срещу I. Tavkozlesi Z.. "Националната юрисдикция, която в производството за преустановяване на нарушение се произнася по колективен иск от името на потребителите, предявен от определена в националното законодателство организация, следва да прецени с оглед на чл.3,пар.1 и 3 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори неравноправния характер на клауза, съдържаща се в общите условия по потребителски договори, с която продавач или доставчик предвижда едностранно промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали предвид всички съдържащи се в общите условия по потребителски договори клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите общи условия съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора." В аналогичен смисъл и с определението /по отправеното преюдициално запитване от САС/, на Съда на ЕС (седми състав) от 18 октомври 2023 г. по д. C-117/23 г. е обобщена по аналогичен начин тази практика и са възприети нейните разрешения. Предвид транспонирането на посочената Директива в националното право на Република България /пар.13а,т.9 ДРЗЗП/ тълкуването на термина "значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя" по чл.143 ЗЗП се извършва по смисъла на практиката на СЕС. Както бе посочено вече решение № С-186, цитирано от касатора, преюдициалното запитване се е отнасяло до тълкуването на чл-.3, пар.1 чл.4,пар.2 Директива 93/13 ЕИО на съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Същото е относимо и по отношение на необходимостта тези клаузи да бъдат договорени на ясен и разбираем език. С оглед изложеното, и при съобразяване, че при постановяване на обжалваното решение, практиката на СЕС, подробно разгледана в обжалваното решение, е съобразена от въззивния съд, чийто извод за приложимост на разпоредбата на чл.143 ЗЗП е формулиран на базата на преценката му, че спорните клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, при съобразяване, че същите не са ясни и конкретни, че липсват определени в договора обективни обстоятелства, обуславящи правото на банката да променя размера на базовия лихвен процент, както и че не е предвидена в договора възможност потребителят да се откаже свободно от същия при едностранно изменение на условията по него от страна на банката доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е неоснователен. Дори и от въпросите, поставени в раздел ІV, както и този в раздел V макар и общи и преповтарящи вече разгледаното да бъде изведен релевантен въпрос, то отново не е налице допълнителния критерий. Общо разгледаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, самостоятелно развито от касатора чрез посочване, че решението противоречало на изброени актове на съдилищата, че съдът не бил съобразил определени факти, свързани с глобалната криза и измененията в обстоятелствата в тази насока, както и с това, че съдът не бил отчел тези обстоятелства неотчетени и в практиката на ВКС е ирелевантно към допълнителното основание, чието съдържание е разяснено със задължителна тълкувателна практика – то предполага, че касаторът следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е развила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като не е изложила нито едни аргумент в подкрепа на разбирането си, за това, че е налице разглежданото основание. Тя не е обвързала противоречието с практиката на съдилищата / относимо към отменена процесуалноправна норма/ с основанието. Липсват каквито и да било доводи за неправилно формирана съдебна практика нуждаеща се от промяна, а и въобще от изброените решения на съдилищата не е установено, че същите обективират практика, поради неустановеност на влизането им в сила. Или, дори и да се приеме, че поставените във връзка с това основание въпроси са релевантни / въпреки че са изцяло свързани със защитната теза на касатора и преповтарят вече разгледаните въпроси/ то налице би било само общо основание при необоснован допълнителен критерий. Освен това по поставените въпроси, свързани с критериите за определяне индивидуалните договорености, наличието на неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП, неравноправния характер на клаузите и наличие на хипотезата на чл.144, ал.1, т.1 ЗЗП и чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП спрямо банка като доставчик на финансова услуга е налице константна съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение №77/15г. по гр.д. №4452/14 на ВКС, ГК, III г. о.,решение № 424/15 по гр.д. №1899/15 на ВКС, ГК, IV г. о. /посочено в раздел І от изложението/, решение №51/16 по т.д. №504/16г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №95/16г.на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/16 по т.д. №154/16г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №165/16 по т.д. №1777/16г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №201/17г. по т.д. №2780/15г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, съгласно която предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са - клаузата да не е индивидуално уговорена; да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл.144,ал.3, т.1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143,ал..1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. Така формираната практика изключва по разглежданите въпроси основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочено от касатора като налично. Освен това, в съответствие с нея, въззивният съд, след като е дефинирал изискванията, наличието, на които води до извод за неравноправност, е приел,че за да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл.143,ал.1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Прието е също така в съответствие с цитираната практика, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. Съобразено е и това, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори, както и от правната природа на договора за банков кредит е изведена необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП. Именно тези разрешения са възприети и от въззивният съд с обжалваното решение. В тази връзка поради наличие на константна практика на ВКС, страната не може да обоснове валидно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът е поддържал третото основание по чл.280, ал.2 ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, тъй като обоснованото чрез доводи за неправилност, изведени от общото твърдение за „ очевидно погрешно “ приемане от страна на съда, че кредитът е в лева, че към сключване на договора банката е могла да прогнозира движението на курса на швейцарския франк спрямо лева и че валутния риск тежи изцяло на кредитополучателя, не води до извод за очевидна неправилност, а за твърдения за неправилност на решението, при това изведени от защитната теза на страната и некоректното интерпретиране на мотивите на състава. Съдът подробно е обосновал изводите си относно поемането на валутния риск изцяло от кредитополучателя, както и това, че декларацията на кредитополучателя, че е запознат с този риск не обосновава извод за яснота от последиците, при липса на прозрачно формулиране на условията. Несъгласието с тези изводи не обосновава довод по чл.280, ал.2 предл 3-то ГПК, тъй като това несъгласие е такова с приетото от състава по основателността на исковете, без да е въведен довод по една от изброените с горната дефинитивност на основанието предпоставки. С оглед така депозираното изложение не следва да бъде допуснато касационно обжалване. На ответника по касация следва да бъдат присъдени направените и установени пред настоящата инстанция разноски на основание чл.87, ал.3 ГПК в размер на 4000лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение