Определение № 806 от 23.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2592/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд - Стара Загора решение № 97/16.03.2023 г. по в. т. д. № 24/2023 г., с което е потвърдено решение № 905/27.10.2022 г. в частта, с която ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на Ж. С. А., действащ чрез законния си представител С. Ж. А., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 7 500 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 24.07.2021 г. от М. К. Б., ведно със законната лихва от 01.03.3022 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“; 2/. „Допустимо ли е при безспорно доказано по делото нарушаване на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в нарушение на изискванията на чл. 113, ал. 1, т. 2 и чл. 114 от Закона за движение по пътищата от страна на пешеходеца, съдът да не отчете онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение?“; 3/. Какъв размер на съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице следва да бъде отчетен при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пешеходец, изразяващо се в нарушаване на нормите, уредени в разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1, т. 2 и чл. 114 ЗДвП, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на ПТП и на телесните увреждания, и са били в значителна степен причина за настъпване на пътния инцидент и вредите от него?“; 4/. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал. 2, вр. с чл. 236, ал. 2 и ал. 3 ГПК?“. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на решението. С писмения си отговор ответникът по касацията – Ж. С. А., действащ чрез своята майка и законен представител С. Ж. А., излага становище за недопустимост на касационното обжалване, тъй като обжалваното решение не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска, както и становище за неоснователност на касационната жалба. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Окръжен съд – Стара Загора е приел като безспорно, че на 24.07.2021 г. в 18:30 часа в [населено място], общ. Стара Загора между лек автомобил „Деу Нубира“, с peг. [рег.номер на МПС], управляван от М. К. Б. и пешеходеца Ж. С. А. е възникнало ПТП. Посочил е, че видно от заключението на автотехническата експертиза процесното ПТП е настъпило по следния начин: водачът на лекия автомобил се е приближавал към селото, забелязал две деца край пътя, намалил скоростта и предприел тяхното заобикаляне; в момента, в който е минавал покрай децата, едното от тях внезапно е предприело пресичане на пътното платно и се е ударило в преден десен калник на автомобила. С оглед изложеното е намерил, че допуснатите нарушения на ЗДвП на водача са в пряка причинна връзка с настъпилите увреждания на Ж. С. А. и е направил извод, че презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена. Формирал е извод, че отговорността на застрахователя следва да бъде ангажирана на основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Въззивният съд е посочил, че при определяне размера на обезщетението следва да се съобрази ППВС № 4/23.12.1968 г., съгласно което понятието „справедливост“ е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства са характера на увреждането, начина на настъпването, обстоятелствата при които е станало, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. Позовал се е на заключението на съдебномедицинската експертиза, съгласно което вследствие на процесното ПТП, Ж. С. А. е получил мекотъканен оток, разкъсноконтузна рана в дясната теменна област на главата и лекостепенно мозъчно сътресение, охлузвания на крайниците, имащи характера на лека телесна повреда. Ищецът е понасял болки и страдания в продължение на две седмици, като възстановителният период е продължил 2-3 седмици. Освен това ПТП се е отразило и на неговото психическо и емоционално равновесие. Решаващият съд, като е взел предвид тежестта на травмите, болките и страданията, както и факта, че, предвид възрастта на ищеца към момента на ПТП- 12 год. той неминуемо е изживял шок и емоционален стрес, което е дало отражението върху психо-емоционалното му състояние, е приел, че справедливо обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди би била сумата от 7 500 лева. Относно възражението за съпричиняване, въззивният съд е съобразил съдебната практика и приетото в т. 7 на ППВС № 17/63 г., съгласно което за да е налице съпричиняване, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат. Изложил е съображения, че съпричиняването по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и тежестта за доказване на възражението за съпричиняване е на ответното дружество, което в настоящия случай не е установило, че пострадалият се е намирал на пътното платно и по този начин е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Поради това съдът е намерил това възражение за съпричиняване за неоснователно. По основанията за допускане на касационно обжалване: Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по обобщения въпрос за това как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Въпросът касае определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и тълкуването на понятието „справедливост“ по чл. 52 от ЗЗД, поради което е обуславящ, но не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВС - ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, в която са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, специфични за всяко дело, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил указанията, дадени с ППВС № 4/1968 г., като е взел предвид конкретните установени по делото обстоятелства. Обезщетени са вредите от настъпилото застрахователно събитие, като е прието, че се дължи обезвреда за вреди, които са в причинна връзка с непозволеното увреждане. Дали тази му преценка е правилна не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване и по въпросите, свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, които са обусловили решаващата воля на съда, но по отношение на тези въпроси не е осъществено поддържаното от касатора селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно константната практика на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото му се обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. вредоносният резултат да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване въз основа на приетите по делото доказателства във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. В случая въззивният съд се е произнесъл по направеното от страна на ответника – застраховател възражение за съпричиняване, като е намерил същото за неоснователно. Изложил е съображения, че съпричиняването по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и намаляването на дължимото обезщетение предполага доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат. Приел е, че тежестта за доказване на възражението за съпричиняване е на ответника, който не е установил, че пострадалият се е намирал на пътното платно и по този начин е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция. Дали тази му преценка е правилна не е предмет на производството по чл.288 ГПК. По изложените съображения не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 13 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първата група от въпроси. Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани, относими и релевирани доказателства по делото, както и доводите на жалбоподателя, относно възражението му за съпричиняване. Процесуалноправният въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Според установената практика основно задължение на въззивния съд е да обсъди всички своевременно повдигнати възражения и доводи на страните. Произнасянето на съда по възраженията на страните включва установяването на фактите, на които съответната страна се позовава. След фактическите констатации въззивният съд трябва да формулира своите правни изводи, които произтичат от наличието или липсата на тези факти. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, събрани по делото. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви по направените във въззивната жалба доводи и възражения, включ и по ревираното възражение за съпричиняване. Общите доводи за необсъждане на всички представени доказателства се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение. При липсата на аргументи съществуващата практика да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, не може да се приеме, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което се поддържа от касационния жалбоподател. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. По смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, при нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 97/16.03.2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора, постановено по в. т. д. № 24/2023 г. С оглед изхода на спора, ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД следва да бъде осъдено да заплати на адв. А. М. на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., във вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения сумата от 1 200 лв. - адвокатски хонорар. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,