Определение № 3269 от 26.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 382/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. К., род. на 13.12.1992г., албански гражданин, чрез пълномощник адв. Р. Д. от АК Пловдив, срещу решение № 1018 от 10.07.2023 г. по гр. д. № 1466/2023 г. на Пловдивски окръжен съд (ПОС), с което е потвърдено решение № 56 от 05.01.2023 г. по гр.д. № 7065/2022 г. на Пловдивски районен съд (ПРС), с което са отхвърлени като неоснователни молбите на Е. К. с правно основание чл. 59, ал. 9 СК и чл. 150 СК за изменение на режима на лични контакти между бащата и малолетното дете на страните – С. Е. К., с [ЕГН], и за намаляване на присъдената месечна издръжка от 300 лв., която К. дължи на малолетната си дъщеря, определени с влязло в сила решение № 223 от 21.01.2022 г. по гр.д. № 4047/2021 г. на ПРС. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, а освен това приетото правно разрешение не е в интерес на детето. Твърди, че фактическите изводи на съда се отклоняват от правилата на житейската логика, опита и практиката, тъй като установените факти по делото показват топла и емоционална връзка между детето и бащата, което от своя страна е индикация за липса на твърдяната от майката агресия спрямо нея и близките й. Счита, че определеният режим на лични контакти не съответства на интереса на подрастващото дете, което има право и нужда да вижда баща си по-често. За неправилен намира извода на съда, че позитивното отношение между баща и дете при действащия режим на лични контакти е основание за запазването му. Поддържа, че липсва пречка да бъде определен по-разширен режим през събота и неделя - без преспиване, като срещите между бащата и детето се осъществяват на публично място в града. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен друг, с който да бъде уважена молбата с правно основание чл. 59, ал. 9 СК като бъде определен по-разширен режим на лични отношения на детето с бащата, съобразен с конкретните обстоятелства. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Основание за ограничаване на личните контакти между детето и неупражняващия родителските права родител ли е позитивното отношение на детето към него или е основание за обратното?“; 2. „Съобразено ли е с висшия интерес на детето съдебно решение, определящо крайно рестриктивен режим на лични отношения между него и неупражняващия родителските права родител (два часа на месец) при наличните по делото данни, че между детето и родителя има нормални, позитивни отношения, топлота, обич и емоция?“; 3. „Основание за ограничен режим на лични отношения между дете и родител ли са влошените отношения между двамата родители?“, и 4. „В интерес на детето ли е то да расте и да бъде възпитавано само от единия родител, а с другия да има контакт в присъствие на социални работници веднъж месечно?“, които счита, че ще са от значение за развитието на правото и преодоляване на неправилното тълкуване от страна на различни съдебни състави. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в едностранчиво кредитиране и тълкуване на доказателства по делото и в абсурдния извод, че позитивното отношение на детето към бащата е аргумент да не бъде разширяван първоначално определеният режим на лични контакти, приет за подходящ и достатъчен. Ответницата по касационната жалба – Т. В. С. подава писмен отговор в срок, в който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е допустима. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на искания касационен контрол. Касаторът е сезирал първоинстанционния съд с молба с правно основание чл. 59, ал. 9 СК за изменение на определени с влязло в сила решение режим на лични контакти между него и малолетната му дъщеря С. и дължимата издръжка на детето. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел за установено, че страните са живели на съпружески начала и от фактическото им съжителство се е родила през 2017 г. малолетната им дъщеря С. Е. К.. С влязло в сила решение № 223 от 21.01.2022 г. по гр. д. № 4047/2021 г. на ПРС упражняването на родителските права по отношение на малолетната С. е предоставено на майката Т. С., като е определен режим на лични контакти между бащата и детето, както следва - всяка първа седмица от месеца в петък в рамките на 2 часа, в сградата на ОЗД - Пловдив в присъствието на социален работник, като първите три срещи следва да се проведат в присъствието на майката или определено от нея лице. Със същото решение бащата е осъден да заплаща на дъщеря си, чрез нейната майка и законен представител, месечна издръжка в размер на 300 лв.. ПОС е споделил изводите на първоинстанционния съд, че поведението на бащата, свързано с агресивни прояви към майката и близките й в присъствие на детето, социалното му обкръжение, липсата на доказателства за условията в Република България, в които ще пребивава с детето, не позволява разширяването на режима за лични контакти и дори напротив – би изложило детето на реален риск. Посочил е, че определеният с влязлото в сила решение режим на лични контакти на детето с бащата е ограничен, но е съобразен с особеностите на случая – доказана престъпна дейност на бащата, осъждане за тежко умишлено престъпление, неизвестно местоживеене и начин на живот след раздялата с майката и липса на подходяща социална среда. Съобразил е обстоятелството, установено от приетите по делото доказателства, че бащата не се е възползвал от режима си за лични контакти, дори и в този му вид, като е реализирана само една единствена среща между него и детето, като при следващите той не се е отзовавал по различни изтъкнати от него причини. Анализирал е обясненията на майката на детето, според които тя се страхува от бащата на детето и че при един разширен режим на лични отношения бащата ще отвлече детето в чужбина и няма да го върне в България, каквито закани бащата е отправял докато страните са живели съвместно в Албания. Като косвено потвърждение на тези обяснения е привел установения по делото факт, че майката е избягала от бащата с детето си, когато са живели в Албания, връщайки се в България със съдействието на българските дипломатически представители в Албания. Въззивният съд е счел, че отношенията дете – баща са добри и не са доказани затруднения в редките срещи между тях до този момент. В тази връзка е посочил, че възрастта на детето е твърде малка, за да се очаква от него да се противопостави на евентуално възможни бъдещи влошени отношения на бащата и майката и да не се окаже в резултат на това в неблагоприятна за него ситуация в тези конфликти. Намерил е, че не е налице родителско отчуждение спрямо бащата. По горепосочените съображения е приел, че досегашният режим на лични отношения е позитивен за детето, същото се развива нормално и се вписва успешно в средата си на живот, като при това има нормално и позитивно отношение към баща си, без наченки на синдром на родителско отчуждение, при което не са налице променени обстоятелства и основания за разширяване на определения режим. По отношение на размера на дължимата издръжка, ПОС е счел, съобразявайки нивата на инфлация в страната, че липсват обективни данни интереса на детето да налага намаление на определената издръжка от 300 лв. месечно. При горепосочените решаващи правни съображения молбата с правно основание чл. 59, ал. 9 СК е оставена без уважение като неоснователна. Поставените от касатора въпроси не удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те не притежават характеристиките на правни въпроси, обусловили решаващите правни изводи в атакуваното решение, а съставляват оплакванията досежно правилността му и изведените фактически констатации по конкретния казус. За да получат своя отговор следва касационният съд да извърши своя преценка на фактическата страна по делото и въз основа на нея да изведе съответните правни изводи, което е недопустимо да бъде извършено в настоящата предварителна фаза на касационното производство. Независимо от това е необходимо да бъде посочено, че въззивният съд е извел решаващия си извод за неоснователност на молбата с правно основание чл. 59, ал. 9 СК не при приоритетно извеждане на някои от правнозначимите критерии от значение за защита на висшия интерес на малолетното дете, посочени в поставените въпроси (наличие на позитивни отношения между баща и дете, влошени отношения между двамата родители и др.), а въз основа на съвкупна преценка на всички факти и обстоятелства по делото, измежду които ниската възраст на С.; осъждането с влязло в сила присъда на бащата за разпространение на наркотици и пребиваването му в лондонски затвор; неустановяването с надлежни доказателства на настоящите местопребиваване и месторабота на бащата, за които е безспорно само, че са извън България; неизпълнението на така определения ограничен режим на лични контакти единствено по вина на бащата, който един единствен път се е отзовал да види дъщеря си; данните за физическо насилие спрямо майката; обоснованото притеснение, че бащата може да отвлече детето извън пределите на България с оглед предходното му поведение по време на пребиваване на семейството в Албания, предизвикало напускане на страната от майката и детето със съдействието на българските дипломатически служби в Албания, както и на обстоятелството, че горепосочените факти са съобразени при определянето на режима с влязлото в сила решение и че те не са променени. Следва да бъде посочено и че дори да можеше да се приеме за осъществено общото основание за допускане на касационния контрол, не е налице наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формирана е задължителна съдебна практика за обстоятелствата от значение при определяне на режима на лични отношения между дете и родител, за дължимата тяхна оценка от решаващия съд и за отразяването им в мотивите на съдебното решение, обективирана в Постановление № 1 от 12.11.1974г. на Пленума на ВС, чиито задължителни разрешения са възпроизведени в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС (решение № 334 от 06. 01. 2016г. по гр. д. № 2202/2015г. на Четвърто г.о.; решение № 162 от 27. 07. 2015г. по гр. д. № 7228/2014г. на Трето г.о.; решение № 294 от 11. 11. 2015г. по гр. д. № 1454/2015г. на Четвърто г.о. и др.), която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Според задължителните разрешения в ППВС № 1 от 12.11.1974г., в ТР № 1 от 03.07.2017г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСГК на ВКС и в практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, предоставянето на упражняването на родителските права, определянето на местоживеенето на децата и на мерките за личните контакти, следва да бъдат определяни конкретно, при преценка не на отделни обстоятелства, а на съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай, на базата на задълбочена съпоставка на всички правнозначими критерии, изведени по тълкувателен път в горепосоченото ППВС, които не са изчерпателни: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно - битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др.. Повечето от тези критерии за преценка са посочени вече изрично от законодателя в разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от действащия СК и в § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето. Необходимо е извършването на цялостна преценка въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, които да бъдат анализирани единствено в светлината на висшия интерес на децата, за съблюдаването на който съдът следи служебно. Горепосочената съвременна трайно установена съдебна практика и ясната и недвусмислена правна норма, регламентираща личните отношения между непълнолетно дете и неупражняващия родителските права родител изключва осъществяването на допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е уредена в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване и се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, каквито квалифицирани състави на неправилност не се установяват спрямо обжалвания акт. На основание гореизложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение